Както и друг път съм отбелязвал, един от най-широко разпространените митове за предимствата на НР България пред Република България е митът за обществената хигиена, за политическата праволинейност и за перфектния вътрешен ред, за едно съградено и въдворено от БКП хармонично обществено битие, лишено от престъпност и порочност.
Навремето под ръководството на отдел „Агитация и пропаганда“ към ЦК на БКП в този мит вярваха милиони – милиони вярват в него и днес, макар и вече не под ръководството на ЦК на БКП – родната демокрация не съумя да ги разубеди, не съумя да ги разубеди и целият Свободен свят. При което тази им измамна вяра в съвършенството на еднопартийното начало е адресирана не само до НР България, а и до целия международен комунизъм, почерпил справедливост и морална нормативност не от кого и да е, а от Великия братски Съветски съюз. Който бе велик и братски не само за нас, българите, а и за цялата необозрима Съветска империя – и за немалка част от Третия свят дори.
А за мен имперска ли е една система, и нейните морални фундаменти, и нейното правораздаване са подозрителни. Изключение прави, да речем, една Великобритания, но тя пък днес толкова е и империя. Що се отнася до СССР, а НР България бе умалено копие на съветския обществен ред, смея да твърдя, че откакто свят светува, това е най-великата империя на безправието и мракобесието през всички векове и епохи на всички земи и континенти. Едно безправие и мракобесие, от което и нашата страна беше неделима съставна част и поради което цяла Източна Европа си спечели незавидната световна слава на Империя на злото. Чийто политически и идеологически, съдебен и морален империализъм се разпростря пълновластно особено над НР България. Казвам особено над НР България, защото през онези кошмарни времена на Студената война и на Желязната завеса в цяла Източна Европа нямаше държава, по-съветизирана от нашата. (Както и днес по целия широк и пъстър свят няма държава, по-малко русифицирана от нашата. Но това е тема на друго есе.) Докато цял един комунизъм ние декларирахме и демонстрирахме пред Москва и пред света пълна и беззаветна преданост към Кремъл и неговата ненаситна хегемония, дори една Румъния и една Албания, които надминаваха по вътрешнополитическо мракобесие и по вътрешнополитическа свирепост и суровия режим на Тодор Живков, следваха свои собствени националистични външни и вътрешни политически доктрини, оспорваха доминирането на СССР, и всичко това им обезпечаваше известна независимост от Москва, а оттам – и известен международен престиж.
Докъде доведе безусловният политически централизъм, наречен от кумова срама реален социализъм, в чиято мъртва хватка бяха стегнати цели поколения, говори обществената практика в СССР, погълнала, както споменах, без остатък и нашата страна.
През онези кошмарни времена на Студената война
и на Желязната завеса в цяла Източна Европа
нямаше държава, по-съветизирана от нашата.
И така, за разлика от унаследеното от европейските, пък и от всички останали демокрации римското право, според което е за предпочитане много заподозрени на свобода, отколкото един-единствен невинен в затвора, принципът на бащицата Сталин бе обратен: по-добре е да убиеш десет невинни, отколкото да оставиш един виновен жив. Въпреки отявленото си варварство, а може би тъкмо поради него, принципите на Сталин се превърнаха някак си неусетно в принципи и на сталинизма. Принципи, които до голяма степен надживяха автора си, оцелявайки и след смъртта на Бащата на народите през целия период на комунизма, преди нейде в края на 80-те всеобщият демократичен порив да ги помете от лицето на земята. След което в наше време кагебистът Путин тръгна да ги възражда с нова дата – слава Богу, вече само в Русия.
Та според господстващите повсеместно врагомания, шпиономания, параноична мнителност и унаследената още от болшевизма и ленинизма съдебна практика всеки редови гражданин е потенциален престъпник. Като главния герой на „Един ден на Иван Денисович”, той е виновен априорно, сиреч престъпник е и без да е извършил престъпление – само защото по стечение на обстоятелствата е могъл да го извърши. А след като е могъл да го извърши, значи не би могъл да не го извърши. Звучи умопомрачително като теория – още по-умопомрачително е обаче като практика – не само в гениалната повест на Солженицин. В повестта си „Изкупление“ Юлий Даниел, за когото навремето хуманистът, нобелистът, социалистическият реалист и класово-партиен човеколюбец Михаил Шолохов публично поиска смъртна присъда – и то само заради литературата му, пресъздава колкото художествено, толкова и документално ареста и разпита си от злодеите на КГБ. Когато водещият следствието му офицер прекалява в арогантността си към него, разпитваният възразява, че той е само заподозрян, но не и обвиняем. Тогава полковникът кагебист става мълчаливо от креслото си, хваща писателя под ръка, отвежда го до прозореца на високоетажния си кабинет, посочва щъкащите долу, из централния градски площад като дребни буболечки многобройни минувачи и му казва тихо: „Виждате ли тези долу? Всички те са заподозрени. А Вие, Вие, драги, сте не само заподозрян – Вие сте вече и следствен, и подсъдим, и осъден сте дори“.
Забравяме изстраданото чуждо, че и собствено страдание.
А подобна забрава е опасна – тя е бомба със закъснител.
На тази извечна, на тази историческа забрава се дължат
и актуалните ни граждански беди.
Една практика, според която не само дисидентът и свободомислещият творец, но всеки високопоставен партиен апаратчик вече е и заподозрян, и следствен, и потенциално подсъдим, и осъден за шпионаж, при това и без да е шпионирал – само защото има служебен достъп до деликатна информация, сиреч има какво да издаде на класовия враг. По тази налудничава логика и в СССР, и на родна земя бяха изправени на подсъдимата скамейка не само заловени на граничната полоса бегълци от най-добрия от световете. От собствен опит зная, че тогава масово съдеха и осъждаха както за опит за бягство зад граница, така и само за подготовка за опит за бягство зад граница. Което ще рече, че консумирано престъпление няма, а реална присъда има. Макар че в цялата тази схема беглецът е не престъпник, а жертва – единствен престъпник тук са „Гранични войски“, съдилищата и тяхното безправие, Народната власт. Така в СССР и у нас сталинизмът уби или хвърли зад телената ограда на изтребителните съветски и родни (всъщност и те са съветски) концлагери, наред с другомислещите, и милиони искрени редови комунисти, както и номенклатурчици от първата фаланга с недоказани и безпочвени обвинения в шпионаж. Техният шпионаж е мит, мит са и всички изфабрикувани, всички съчинени и сглобени в партийните идеологически лаборатории обвинения – реални са единствено и само терорът, своеволията, беззаконието.
Защо разказвам всичко това ли? Ами за да припомня незабравимото. Или онова, което в името на настоящето и в името на бъдещето ни би трябвало да бъде незабравимо. И което ние забравяме – колкото често, толкова и лекомислено. Забравяме изстраданото чуждо, че и собствено страдание. А подобна забрава е опасна – тя е бомба със закъснител. На тази извечна, на тази историческа забрава се дължат и актуалните ни граждански беди – неонацизмът и неокомунизмът в наше време се хранят и подхранват не толкова от злата воля на един или друг идеолог и екстремист, колкото от всеобщата ни безпаметност, от онази къса колективистична памет, която превръща общественото съзнание на цели народи в плодородна почва за споменатите митове и митологии. Ако са плод на художествената фантазия, те обогатяват и облагородяват битието. Политически ли са обаче, тези митове и митологии градират (или по-скоро деградират) в конспиративни теории. А както сочи споменът за пренаселения от терор и насилие минал век, от конспиративните политически теории до конспиративните политически практики пътят е къс. И зловещ.
