Кръсте Роджевски между ранните „Фолтин“, филмите на Милчо Манчевски, македонския фолклор, авангардния джаз, боса нова и естественото съжителство на тъмните и светлите страни на музиката в човешката душа
С уговорката, че „авангард-фолк“ е може би малко по-широко понятие (заимстваме го от Арто Тунчбояджиян, чиято история е съвсем различна). Това, което прави битолчанинът Кръсте Роджевски, живеещ от 1997 г. в Ню Йорк, отговаря съвсем точно на зададената по този начин формулировка. Авторските му песни са мелодични, изпети „с меден глас“, звучат понякога като стари (или нови) градски песни, друг път като изворен фолклор, а понякога Кръсте пее и македонски народни песни (както е в албума Black Earth, създаден по време на пандемията в апартамента на Милчо Манчевски в Ню Йорк, където изкарва една доста плодотворна „творческа резиденция“, докато самият Милчо е в Скопие и не може да се върне отвъд Атлантика, помните ги онези години)… Но концепцията на Кръсте за музиката му и голямата му музикална ерудиция го отвеждат съвсем другаде – там, където са музиканти като Арто Линдзи, Марк Рибо, Лу Руйд…
Мелодичната страна на музиката на Кръсте Роджевски съжителства повече от естествено с експериментално звучащи аранжименти и инструменти в ръцете на музиканти, които са цветът на съвременния нюйоркски и чикагски авангарден джаз – Мери Халворсон, Тома Фуджиуара, Кен Вандермарк, Крис Спийд, Крис Дейвис, Ингрид Лауброк, Икуе Мори. Три от албумите на Кръсте са продуцирани от самия Бил Ласуел, който свири и бас в тях, а специално албума Hubris (2020) издава и за собствения си лейбъл M.O.D. Reloaded. Но това е и естествената му музикална среда. В Ню Йорк, където Кръсте отива да специализира като психиатър, още от 90-те като слушател непрекъснато е сред публиката на легендарните клубове и места за авангардни концети – Knitting Factory, а после и Tonic, и The Stone на Джон Зорн.
Песни на Кръсте Роджевски звучат в последните няколко филма на Милчо Манчевски – „Бикини Муун“, „Върба“, „Каймак“ (където Кръсте има и малка роля)… и най-новия Leaving Copacabana, който ще излезе на екраните през 2026 г. А гласът му се появява още по-рано във филмовата вселена на Манчевски – в „Сенки“ (2007) с версия на евъргрийн хита от 60-те „Еден бакнеж“. За песните на Кръсте Милчо Манчевски казва: „Има нещо специално в неговата музика, което е едновременно емоционално, но и интелектуално богато“.
В София Кръсте Роджевски ще свири за първи път довечера (11 септември) от 21 часа в Зала „Сингълс“ на НДК (по покана на „Аларма Пънк Джаз“) заедно с американската челистка Томика Рийд, чиято музика познаваме от работата ѝ с Art Ensemble Of Chicago (и отделно с Роско Мичъл), The AACM (Association for the Advancement of Creative Musicians) Great Black Music Ensemble, Антъни Брекстън, Джо Макфий, Макая МакКрейвън, Никол Мичъл, Дейв Ремпис, Mike Reed‘s Loose Assembly, Александър Хоукинс, Дейв Дъглас, Кахил Ел’Забар, Fire and Water Quintet на Майра Мелфорд и нейните собствени проекти сред които са Chicago Jazz String Summit и Tomeka Reid Quartet. Песните ще са основно от първия му албум Batania (2015) и от последния – соловия „Кръстена вода“ (2024), но очаквайте и изненади.
Да започнем със сравнение между двете ситуации – когато свириш сам и когато си с тези толкова любими на всички ни музиканти, които чуваме в албумите ти.
Аз, когато пиша песните си, ги пиша за соло китара. После, когато музикантите дойдат в студиото, импровизират върху основата или добавят свои слоеве, линии, хармонизации. Правим по няколко варианта на всяка песен и решаваме заедно кой от тях ще е. Този принцип на работа сме го виждали при Арто Линдзи, при Том Уейтс… – далеч не съм аз първият, който прави фолк/уърлд музика с джаз музиканти. Посвещавам се на текстовете, на историите в моите песни. И после музикантите ги каня да се влючат в разказа. И така, първите ми три албума (Batania (2015), Bitter Almonds (2016) и The Rabit And The Fallen Sycamore (2017), б.а.) си бяха трилогия. В тях участват различни музиканти. Освен Мери Халворсон, Майкъл Бланко и Тома Фуджиуара (съответно китара, бас, барабани, б.а.), които са и в трите албума, в първия албум имаме Кърк Кнафке на корнет, във втория – Крис Спийд (тенор саксофон) и Тейлър Хо Байнъм (корнет), а в третия име Ингрид Лауброк (тенор саксофон), Крис Дейвис (пиано) и Брайън Драй (тромбон). После четвъртия (Hubris от 2020, б.а.) го направих напълно различен – с електрическа китара – с Бил Ласуел, отново с Тома и Мери и с Икуе Мори. По-късно записах и един уърлд мюзик албум изцяло с тамбура (Black Earth от 2023) – с традиционни македонски песни, които говорят на по-широка аудитория. Там е отново Бил Ласуел на бас, а и Адам Рудолф. Албумът беше издаден в Гърция от Defkaz Productions… И стигаме до най-новия албум „Кръстена вода“, който е солов и е изсвирен в студиото от началото до края като на живо. Има само две или три песни, на които добавям хармонии, иначе 99% от албума е като концерт на живо в студио „Бункер“в Бруклин… Единствената разлика от предишните албуми е, че този път песните ги изсвирих сам, иначе те са се родили по същия начин, както и песните в предишните ми албуми. Само дето този път не извиках други музиканти.
Нека се върнем в 90-те в Битоля, където заедно с Бранко Николов и Пеце Николовски, които после създават „Фолтин“, и с Оливер Йосифовски (първо контрабасист на „Фолтин“, а малко по-късно станал популярен със собствената си група „Любойна“) свирите заедно в една още безименна, но доста продуктивна група…
В началото и средата на 90-те в Битоля градската култура се развиваше много интензивно. Ние бяхме един кръг от музиканти и въобще на хора на изкуството, които се събирахме и свирехме заедно. Още преди създаването „Фолтин“ и „Любойна“ ние всички бяхме една музикална група. Бранко, Оли, Пеце, аз. Имаше също един Благое, който сега е иконограф, и един Александър, който е художник и преподавател… Значи, всичките песни, които после се появиха в първия албум на „Фолтин“ (Out re-mer, издаден от лейбъла на Скопския джаз фестивал през 1997 г., б.а.), съм ги свирил и аз и дори днес мога да ти ги запея – „Бротче“, Mediterranevs или Ho-Nshi… И като се срещнем днес с Бранко, той ми се чуди как ги помня след толкова много години… Но прав си, наистина имаше много хубава енергия в Битоля в онези години – както навремето в Ливърпул, без да се сравняваме с някои големи… Виждаш обаче… – имаше три-четри фракции, от които се появиха групи, които функционират успешно вече 30 години… Бранко и Перо са с „Фолтин“ много често и в София, освен че обиколиха с концерти цяла Европа. Оливер, паралелно с „Любойна“, е много активен и като автор на музика за театър… А нашата музика тогава произтичаше от начина ни на живот. Бяхме приятели, които непрекъснато разговаряха за театър, за книги, за идеи… Свирехме на специфични места.
В онези години беше много популярна техно- и хаус сцената, така че ние, с нашата малко чудна музика, свирехме повече по галерии и в по-некомерсиални престранства… И още тогава го имахме този уърлд мюзик елемент с разказването на истории с музиката, а и инструментариумът беше нетипичен за класическия джаз – мандолина, акордеон, кларинет… Ние не искахме да копираме традицията, а да създаваме свои неща. И общото между стила на „Фолтин“, който е доста специфичен, и песните, които правя аз днес, е че тази музика е доста лична – не е фокусирана върху калкулирането, пресмятането, а върху емоцията… И в дуото с Томика го правим по този начин – ако някой си представя, че ще има някакви джаз сола, ще остане разочарован, защото мен тази техника на интерпретация не ме интересува – интересуват ме емоцията и историята, която музиката разказва. Всичко останало е ирелевантно. Поне за мен. Онзи ден слушах отново албума Black Woman на Сони Шерок от 1969 г. Там някои сола той ги свири на четири ноти с тремоло и тези сола имат повече енергия от солата на 20 други джаз китаристи, които упражняват сложни скали по цял ден. Или пък Марк Рибо, който ще престави новия си албум в Скопие (на 17 октомври на 44-ия Скопски джаз фестивал, б.а.), тъкмо го гледах на живо преди няколко дни… Неговите сола в албумите на Том Уейтс също са от по няколко тона, но начинът, по който влизат ритмически, и самият звук на Телекастъра, а и това, което Рибо прави сега с акустичната китара, са много, много добри… Дали Рибо е най-добрият китарист? Далеч е от това, дори не е в първите редици на най-добрите, ако говорим за техника. Но ако говорим за емоцията и историята, която разказва с китарата си, той е върховен.
В България те познават и от песните ти, които звучат във филмите на Милчо Манчевски, който и у нас, както и по света, е истинска легенда в съвременното кино. Дори ако се върнем преди филми като последните „Бикини Муун“, „Върба“ и „Каймак“, ще припомня, че чуваме гласа ти още в „Сенки“ от 2007 г.
Да, това сътрудничество започна покрай друг един музикант, мой приятел, който тогава живееше в Ню Йорк, а днес е в Португалия – Дуке Бояджиев (през 2008 г. песента „Еден бакнеж“ с гласа на Кръсте влиза в албума Love Is The Way на Дуке Бояджиев, издаден също от лейбъла на Скопския джаз фестивал, б.а.). По времето на създаването на музиката към „Сенки“ с Милчо веднъж бяхме на гости на Дуке. Той тъкмо си беше купил нов „Фендър Роудс“ и искаше да го пробва как звучи. Каза ми: „Хайде изпей някоя песен“. И аз реших да изпея „Еден бакнеж“ („Една целувка“ – известен македонски евъргрийн хит на Нина Спирова от 60-те, б.а.). Запях и Дуке я изсвири като на игра. Много простичка версия, но звучеше силно въздействащо още от първия запис. И така тази песен завърши във филма „Сенки“. После имам други песни, които са включени във филми на Милчо – като „Ой, любов“ във „Върба“, като Ladybug в „Бикини Муун“… И други режисьори са използвали различни мои песни, но навсякъде – като звук на заден план, като песни по радиото например… Защото, както знаем, филмовата музика трябва да е неусетна – ти си там, за да гледаш филма, а музиката е, за да служи на филма. Ако е прекалено „забележима“, то това не е добра филмова музика… И затова и от моите песни се ползват по-кратки фрагменти от по 10–15 секунди. А и концепцията на Милчо за филмите му е повече в насока на съвместна работа със съвременни класически композитори като Кирил Джайковски и други, които имат и електронни елементи в музиката си. Моята музика в неговите филми изпълнява повече ролята на found sounds… Всичко, което е така… по-скрито, винаги носи елемент на съблазняване, какъвто е случаят и с начина, по който Милчо борави с песните във филмите си.
По един скрит начин и самият ти присъстваш с малка роля в последния му досега филм „Каймак“…
Да, това беше много смешно. По време на пандемията живеех в апартамента на Милчо в Ню Йорк и си бях пуснал голяма „пандемична“ брада. Той, като ме видя, каза: „Недей да я бръснеш, дай да пробваме нещо за филма“. И така се появявам за няколко секунди в „Каймак“ с тази брада като някой философ от XVIII век. Когато ме видяха, всички на снимачната площадка не можеха да спрат да се смеят цели пет минути…
Музиката ти, още когато я чух за първи път, я усетих по същия начин, по който усещам музиката на Арто Лидзи – между красивата мелодия и грапавостта, спазъма понякога…
Благодаря ти много, че ме поставяш в едно изречение с Арто Линдзи. През последната година много често ходя в Бразилия и преди 4–5 месеца се видях с него в Рио, където в момента живее. Той в момента си е в Бразилия и направи първата си изложба в Сао Пауло… Това ми беше и идеята и затова споменах в началото на интервюто хора като него и като Том Уейтс, които обичат да експериментират. Защото тук и в моя случай говорим за „народни“ песни, фолк песни с мелодия, които разказват история… А като добавим челото на Томика, те понякога могат да звучат много нежно и фино, а друг път ще те „изстържат“… Като китарата на Арто Линдзи – в един момент свири акорди, боса нова и в следващия започва да ручи… А това той го прави, не за да покаже: „Ето, аз съм експериментален музикант“, а защото иска да каже, че в тия песни няма само любов, а също и завист, и злоба… Това е част от нашата човешка природа, ние не носим само любов в себе си, имаме си и тъмни страни на подсъзнанието, с които трябва да се справим. Ако една песен е само благозвучна, това е едната страна на това, което сме. А всички ние си имаме и тъмна страна и хора като Бриджит Фонтен или Арто Линдзи не се срамуват да си го кажат. Така може да загубиш и публика, която на момента ще изключи радиото, но пък е по-честно. Концертът в София няма да бъде чак толкова експериментален – той е за акустична китара, глас и чело, няма да има електрическа китара и електроника, както е в някои от албумите ми. Ще бъде нежен, тих и по-интимен…
Но песните ти определено носят потенциала да зазвучат и по този, и по онзи начин…
А, потенциалът винаги си е тук. Песните ми са отворени във всеки момент към всякакви странни звуци, които да влязат в тях – било саксофона на Кен Вандермарк, или Икуе Мори с някой електронен звук, или нещо друго…
Интересен е фактът, че между времената с музикантите от „Фолтин“ в Битоля и първия ти албум в Ню Йорк има почти две десетилетия. Какво прави през тези години? Доколкото знам, Мери Халворсон те е подтикнала да засвириш отново, което само по себе си е невероятна история…
От 90-те насам има едни 18 години, в които не свирех въобще. Китарата ми стоеше в гардероба. Но гледах, без да преувеличавам, по пет концерта седмично. Понякога и повече от един на ден – в 20 часа вечерта Сесил Тейлър, в 22 – „Кобра“ на Джон Зорн и в полунощ – Буч Морис дирижира агангардни оркестри… И билетите струваха по 10 долара. Говоря още за 1998–99 г. Тогава бях специализант, бях доста зает, работех много, нямах време да свиря… Но в един момент започнахме в петъците да се събираме да репетираме с Мери – свирехме някои композиции заедно, например Conference Of The Birds на Дейв Холанд. И някъде през 2014 г. си зададох въпроса: „Ама аз защо не свиря“… и през 2015 г. записахме албума Batania. Но ако не бяха всички тези концерти в Ню Йорк, на които редовно ходех, може би никога нямаше да се завърна отново към музиката.
Да кажем накрая и няколко думи за текстовете ти. Част от тях са на англисйки, но интересното е с македонските текстове – питат ли те понякога американските музиканти, с които основно работиш, тази или онази песен за какво разказва? А помня, че веднъж, на големия ви концерт в Македонската опера и балет на фестивала „Оффест“ в Скопие през 2019 г., Томика дори пя на македонски…
Тогава тя реши да ме изненада по време на концерта. Без да разбира думите, много прецизно си беше записала текста фонетично и запя… Но иначе гледам да не им казвам всичко на музикантите преди запис. Не целия текст, казвам им само темата на песента. Например: „Тази песен е за раздяла“ и искам те да включат своя опит, мислейки за своите раздели през живота. После, разбира се, им превеждам и целите текстове, но е трудно, защото има доста диалектни изрази, игра на думи, непреводими шеги, преднамерена размяна на думи в изречението, която води до примяна в смисъла… Понякога, като преведа свой текст на английски, звучи сякаш е писан от 12-годишно дете. Много се губи в превода… Но те винаги много питат, защото езикът им звучи интересно – с нашите „ж“, „ш“, „дж“, които може би ги подсещат и за фадо, и за боса нова.
Вратите на Зала „Сингълс“ на НДК (вход А4 – дясно) отварят още в 20 часа.Началото на концерта ще е точно в 21.30 часа. Билети има в системата на EpayGo и на касите на EasyPay, както и на място.
Цветан Цветанов
