Преди 20 години, в нощта на 11 срещу 12 юни 1999 година, разузнавателен батальон на Въздушно-десантните сили на Русия извърши марш към летище „Слатина” в Прищина.
Прищинският скок стана резултат от голяма работа, която министерството на отбраната на Русия проведе с цел спиране на настъплението на „еднополюсния фашизъм” на Балканите по целия свят. Това бе блестящо проведена военна операция, която трябва да влезе в учебниците за военно изкуство, а и в световната политика.
Ситуацията тогава е такава, че през май 1997 година е подписан основополагащия акт Русия-НАТО, който определя реда и характера на нашите отношения в сферата на сигурността. И там, в четвърти раздел, черно на бяло е написано, че по въпросите, предизвикващи притеснения на някоя от страните, Русия или НАТО, страните трябва да действат по следния начин: да проведат консултации, да приемат съвместни решения и да осъществяват съвместни действия по тяхното изпълнение. Но след това НАТО демонстрира, че няма намерение да изпълнява своите задължения. Още през август 1998 година частите на НАТО проведоха, дори без да ни уведомят, мащабни учения в Македония. Така те репетираха военното нахлуване в СРЮ. Веднага след това те започнаха да подкрепят Армията за освобождение на Косово, която по-рано признаха за нарко-терористична организация, пуснаха там частна военна компания, която започна подготовка и въоръжаване на АОК. Ние постоянно съобщавахме на нашите западни „партньори”, но реакцията от тяхна страна просто отсъстваше. Предадохме на командващия на въоръжените сили на НАТО в Европа ген. Уесли Кларк с карти с нанесени разузнавателни данни кой къде се намира. След няколко месеца напомнихме за това, питахме какво се прави.
Отговорът е следния: „За жалост, нашето разузнаване не може да потвърди тези данни”. Тоест се води целенасочена подготовка за агресия против близък ни народ и държава, значи против Русия. Разбира се, подобно развитие на събитията категорично не ни устройва. Още повече, че договореността между Виктор Черномирдин и заместник-държавния секретар на САЩ Строуб Тълботъм фактически зачеркват резолюция №1244 на Съвета за сигурност на ООН, в която, въпреки мощния натиск от американска страна, в частност от държавния секретар на САЩ Мадлин Олбрайт, нито НАТО, нито САЩ не са споменати, а се говори за това, че ООН, международната организация, осигурява военното присъствие за сигурността в Косово. Но според споразумението на Черномирдин и Тълботъм всичките пълномощия на ООН се предават на НАТО. И ние видяхме как в контролните зони се създава временна администрация, властите се предават на проамериканските и антисръбските сили, как се готви почвата за отделянето на Косово от Сърбия и СРЮ. В тази връзка в Министерството на отбраната заявиха, че си оставяме правото на самостоятелно дело – и тогава Тълботъм с двама генерали долетя в Москва, за да ни „пречупи”. Тяхното предложение е следното – един наш батальон да действа в американския сектор на отговорност и да се подчинява единствено на американския командващ на сектора. Тези преговори ги водя аз, в техен резултат направих доклад до министъра на отбраната Игор Сергеев и той отиде при Елцин, който му каза, че ако, видите ли, нашият батальон се подчинява на американски генерал, „то вие Борис Николаевич, ще се подчините на Клинтън”. Е, реакцията на Елцин бе очаквана: „К’во?! Да се подчиня на Клинтън??!!!”. И той даде разрешение да се въведе нашия контингент едновременно със силите на НАТО, а по-нататък вече се отвори работа на техниката, защото не армията загуби Студената война, ние не се чувствахме победени, а специалистите ни бяха опитни, добри, а сърбите ни помагаха. И специалните служби, и армията. Затова нямаше никакви албанци на летището, а в случай на атака на войските на НАТО щяха да попречат не само сръбските специални части, но и цял корпус на югославската армия. Тоест НАТО щеше да получи мащабна наземна операция, каквато то никак не иска и за каквато не е готова. Затова командващият на британските KFOR решава да не изпълнява заповедта на американското командване да заеме летището, да изпъди от там нашите десантници. Това е то.
На първо място, международният престиж на нашата страна се засили, действията на един батальон на руските въздушно-десантни сили показаха на света, че нашата страна има и силата, и волята да не бъде толкова послушна марионетка в ръцете на НАТО и техните съюзници.
На второ място, ние накарахме американците и НАТО да се върнат към действията в рамките на Устава на ООН и имаше всички шансове да се ограничи американското военно присъствие , да се ограничи американският диктат. Да, тогава не се възползвахме от шанса, но бе демонстрирано, че Америка не е всесилна и не е всемогъща, че тя може да се спре и че руският войник е способен на това. За изминалите от тогава години показахме същото и в Южна Осетия, и в Сирия, и в други региони по света. И се съобразяват с нас, когато ние действаме самостоятелно, по своя инициатива, целеустремено и решително. Това започна с марша към Прищина през юни 1999 година. Затова, разбира се, тази дата може да се смята за прелом за „еднополюсния свят”, за „Пакс Америка”.
Леонид Ивашов Превод: В.Сергеев https://pogled.info
