Вече няма съмнение, че паричната политика, независимо дали е конвенционална, или не, ще бъде в недостиг при следващата глобална рецесия, пише Гавин Дейвис за Financial Times. За справяне с голям спад в икономиката ще е необходимо намаляване на лихвите с няколко процентни пункта, но понастоящем те са твърде близко до тяхната ефективна долна граница, за да позволят това.

Сега централните банкери признават, че при такива обстоятелства ще им е нужна помощ от фискалната политика. В миналото обаче дискреционните бюджетни инжекции обикновено бяха осъществявани с големи закъснения, а политическите спорове доведоха до промени в данъците и разходите, които не успяха да стабилизират търсенето в икономиката.

Един пример за тези проблеми дойде след финансовата криза през 2008 г. Въпреки че имаше бюджетни действия в много икономики, включително законът за възстановяване и реинвестиране (ЗВР) на президента на САЩ Барак Обама от 2009 г., твърдата политическа съпротива ограничи ефективността на фискалните стимули.

Реалният стимул на ЗВР не бе достатъчно голям, за да стабилизира икономиката на САЩ, като мерките бяха отменени твърде бързо по време на възстановяването. Законът предотврати финансов срив, но не избегна високата и устойчива безработица. Дори контролът на демократите върху Белия дом и Конгреса не попречи на политическите препятствия, поради които фискалните стимули не съкратиха рецесията.

Междувременно, в еврозоната смисленият фискален отговор беше възпрепятстван от липсата на механизъм, който да позволи значително споделяне на риска между държавите членки.

И в САЩ, и в Европа паричните стимули останаха жизненоважни.

Доказаните недостатъци на дискреционните промени в бюджета за смекчаване на рецесията обясняват защо нараства интересът към засилване на така наречените автоматични фискални стабилизатори. Макроикономистите твърдят от десетилетия, че мащабът и ефективността на вградените методи за повишаване на разходите или намаляване на данъчните приходи трябва да бъдат увеличени, за да стане фискалната политика по-успешна.

В условията на рецесия данъчните постъпления обикновено намаляват повече от доходите на домакинствата и корпорациите, така че правителственият бюджет предпазва частния сектор от загуба на разполагаем доход. В допълнение, по-високите социални плащания за безработни им помагат да поддържат разходите си в лоши времена. Всичко това се случва бързо, като автоматичен резултат от структурата на данъчната и разходната система в развитите икономики.

Изследване от 2016 г. на Алисдеър Маккей и Рикардо Рейс показва, че автоматичните стабилизатори могат да бъдат много ефективни за ограничаване на дълбочината на рецесиите, когато паричната политика е ограничена от долната граница на лихвите. Те също така заключават, че социалните плащания са по-успешни от данъчните корекции за стабилизиране на търсенето, като увеличават разполагаемия доход на най-бедните домакинства.При рецесията от 2007-09 г. в САЩ автоматичните стабилизатори добавиха около 2% към реалния брутен вътрешен продукт в най-ниската точка за икономиката, малко повече от въздействието на дискреционния фискален тласък от ЗВР. Освен това влиянието на стабилизаторите продължи няколко години по-дълго от това на дискреционните стимули, което ги прави по-важни като цяло за изглаждането на цикъла.

Това сочи, че подходящите фискални стабилизатори биха могли да работят автоматично, заменяйки липсващия монетарен стимул при следващата рецесия.

Има два основни начина, по които този ефект може да бъде засилен. Първият е промяна на цялата структура на публичните финанси чрез повишаване на дела на данъците и разходите в БВП. Изключително малко вероятно е обаче правителствата да са склонни да направят такива фундаментални промени преди да почувстват спешна необходимост от това. Този подход ще включва по-високи и по-прогресивни данъчни системи и по-големи социални плащания, които ще представляват политическа бомба със закъснител.

Вторият начин е да се създаде нова система от автоматично допълнително харчене, която се задейства само когато икономиката се насочи към рецесия. Неотдавнашна публикация на Проекта Хамилтън към Института Брукингс и нестопанския Вашингтонски център за справедлив растеж предлага няколко практически идеи за това. Сред тях Клаудия Сам, икономист от управителния съвет на Федералния резерв, предлага програма, която да се задейства, когато статистиката за безработицата сигнализира за рецесия. Тя ще насочва директни плащания към определени домакинства, за да увеличи потребителските разходи по време на рецесията.

Това „правило на Сам“ би предложило фискална алтернатива на правилото на Тейлър, което се използва от монетарната политика, и би заобиколило много от политическите проблеми, които преследват дискреционната фискална политика. То би могло да изиграе много полезна роля.

Централните банкери ще твърдят, че подобен тип усилване на фискалните стабилизатори трябва да бъде незабавно прокарано. Въпреки това изглежда доста малко вероятно днешните политици да имат прозорливостта да разработят и въведат ефективен фискален стимул, така че да е готов, когато настъпи рецесията.

Изглежда далеч по-вероятно те да направят твърде малко и твърде късно, както обикновено.

Петър Нейков, редактор Миглена Иванова