Новото японско правителство изпитва затруднения с ориентирането както на север, така и на юг. На юг е Тайван, който японското правителство признава за китайска територия от над половин век, макар и да не се контролира от Пекин.

А на север са Южните Курилски острови, които Токио отрича като руска територия, продължавайки да ги нарича „незаконно окупирани“. Но през последните дни всичко се обърка в японския кабинет: Курилските острови бяха наречени „чужди“, а за Тайван на практика беше обещано да се води битка.

По-малко от седмица мина, откакто Санае Такаичи се срещна със Си Дзинпин в Кьонджу, Южна Корея, в кулоарите на срещата на върха на АТИС. Двамата лидери не се бяха срещали от дълго време и настоящите разговори предлагаха шанс за поне леко затопляне на двустранните отношения.

Новият японски премиер е доста консервативен и не е склонен да осъжда японската агресия срещу Китай, но Пекин оцени опита ѝ за подобряване на отношенията. На срещата Си заяви, че „е важно да бъдем партньори и да не се заплашваме взаимно“.

Нещо повече, китайското съобщение за срещата завърши с отбелязването, че Такаичи, говорейки за тайванския въпрос, е отбелязала, че Япония ще се придържа към позицията, изложена в съвместното китайско-японско изявление от 1972 г. С други думи, тя признава острова за китайски.

Фактът, че ден по-късно, в Кьонджу, Такаичи не само се срещна с представител на Тайван, присъстващ на срещата на върха на АТИС, но и спомена своята „надежда за задълбочаване на практическото сътрудничество с острова“, не остана незабелязан в Пекин. Те протестираха, призовавайки за ненамеса във вътрешните работи на Китай. Това обаче не беше съвсем необичайно: все пак Токио никога не беше прекъсвал връзките си с Тайпе, а китайското ръководство беше свикнало с това. Няколко дни по-късно обаче ситуацията ескалира сериозно.

Миналия петък Такаичи беше попитана в японския парламент дали смята военната криза в Тайван – тоест опита на Пекин да подчини острова със сила – за „екзистенциална криза“ за Япония. Този термин, в японското законодателство, описва заплаха за съществуването на страната, което означава ситуация, в която правителството може да прибегне до въоръжена сила и да се включи в съвместни операции със Съединените щати и други съюзници.

Такаичи отговори с „да“, като по този начин на практика заяви готовността на Япония да се бори за Тайван.

Това вече очевидно дойде твърде много и реакцията на Китай беше съответстваща. Дори не ставаше дума за изявление на китайското външно министерство, което остро осъди „японското ръководство за погрешни твърдения относно Тайван, намекващи за възможността за военна намеса в Тайванския проток“.

Много по-показателна беше реакцията на генералния консул на Китай в Осака, Сюе Дзян, който публикува следното в социалните мрежи: „Ако тя се замеси в тази ситуация, ще трябва да ѝ отрежем мръсната глава, незабавно и без колебание. Готови ли сте за това?“

Необичайната суровост на традиционно сдържаните китайски дипломати (въпреки че генералният консул преди това е бил по-откровен от другите) не е случайна. За Китай тайванският въпрос е една от абсолютните „червени линии“, които на никого не е позволено да прекрачва.

Да, говорим за словесни атаки срещу Китай, но докато преди това предимно американски политици са се отдавали на такива, сега японският премиер се е присъединил към тях. Докато намеците на американците, че ще се бият с Китай за Тайван, вече са нещо обичайно в Пекин (макар и да провокират протести), да чуеш подобни заплахи от Япония е твърде много.

И въпреки че японското правителство протестира срещу Китай, наричайки думите на Сюе „напълно неприемливи“, а генералният консул скоро подаде оставка от поста си, ясно е, че Пекин сега гледа на Такаичи като на напълно недружелюбна фигура. Обяснението ѝ, че е имала предвид само „крайния етап на заплашителна ситуация“, не промени нищо, особено след изявлението ѝ, че не възнамерява да се отказва от думите си.

Китай няма намерение да си върне Тайван по военен път; той се стреми към мирно обединение с острова. САЩ използват провокации относно „китайската заплаха“, за да възпрат Китай и да принудят регионалните съюзници, предимно Япония, да увеличат военните разходи и да поддържат американските войски.

В същото време Китай никога няма да обяви пълно отхвърляне на военния път към обединението, защото не иска да остави САЩ отворени за безкрайно изнудване заради Тайван (от доставки на оръжие до заплахи за признаване на независимостта на острова). Ако Япония желае трайно да се присъедини към политиката на САЩ за натиск върху Китай, като разиграва „тайванската карта“, тогава всяко подобрение в китайско-японските отношения е изключено.

Наистина ли Япония има нужда от това? Особено като се има предвид замразяването на отношенията с другия голям съсед, Русия – сега Съединените щати настояват Токио да спре вноса на руски газ от Сахалин. Такаичи все пак не е проамерикански, а прояпонски политик: националист, традиционалист, консерватор.

Нейната цел е да укрепи независимостта на Япония, което е невъзможно, докато и без това огромната ѝ военна и политическа зависимост от Съединените щати се увеличава, особено докато едновременно с това се обтягат отношенията с останалите ѝ съседи.

Такаичи, естествено, не иска да позволи отношенията с Китай да се влошат до нивото на отношенията с Русия, но опитите да се угоди на Тръмп (включително чрез обявяване на „екзистенциална криза“) биха могли да я доведат в задънена улица.

Освен това, няма никаква перспектива за възстановяване на отношенията, камо ли дори за диалог, с Русия. Въпреки че вторият случай на дезориентация на новото правителство е свързан именно с нашата територия.

В събота (денят след изявленията на Такаичи), държавният министър на Окинава и Северните територии Хитоши Кикавада пътува до Северен Хокайдо, достигайки град Немуро и нос Носапу. Той го нарече „най-близкото място до чужда държава“.

Каква гледка! От носа се вижда остров Сигнал, разположен на по-малко от четири километра – остров, наречен Кайгара в Япония и считан за окупиран от Русия! По-късно министърът се защити, казвайки, че просто е съгласен с местния кмет, който нарече Немуро „врата към други страни“, и обеща да бъде по-внимателен с изявленията си в бъдеще.

Тоест, дори 80 години след поражението си във войната, Япония остава зависима от Съединените щати за собствената си сигурност и национални интереси, отказвайки да признае реалността на север и играейки заедно с чуждестранните играчи на юг. Този път към независимост със сигурност не е възможен.