Проф. Димитър Йончев, преподавател в НБУ, експерт по въпросите на националната сигурност

България зае умерена позиция по отношение на операциите срещу режима на Кадафи в Либия, преди всичко заради скромните ни технически възможности. В рамките на всичко, което се случва около Либия, нашата позиция прилича най-много на германската и това заслужава одобрение. Трябва да се оценява и това, че наближават избори, което също налага повече сдържаност в оценките и действията.
Засега активната страна във военните действия срещу Кадафи е Франция, а не САЩ, иначе вероятно бихме били по-активни в желанието си за участие. Не бива да се подценява и твърде сложната ситуация вътре в България – чисто екзистенциално. Затова и атлантическите среди у нас критикуваха внимателно позицията на министър-председателя, която пък се възприема добре от общественото мнение.
Естествено е, че се съобразяваме и с военно-техническите си възможности. С годините не бяха реализирани програми за модернизация, нямаше приемственост при превъоръжаването, така както нямашe приемственост и при политическите сили, управлявали страната. Това са въпроси, които се решават с перспектива от 15-20 години. У нас за съжаление станахме свидетели на практиката да се възлагат поръчки за различни видове въоръжение и техника с повече мисъл за съпътстващите комисиони, отколкото за дългосрочното превъоръжаване.

Нямаме съвременна техника

Имаше различни програми, има похарчени пари, но няма подменена техника. Старите изтребители „МиГ-29“ вършат работа за охрана на границите ни, но не са съвместими с някои системи на НАТО. Въпреки това няма основания да се опасяваме, че заради остарялото ни въоръжение, в НАТО могат да гледат на нас като на второ качество членове на алианса. Все пак това е преди всичко политически, а не военен пакт и присъствието ни в него, както и в Европейския съюз, е резултат от една геополитическа конюнктура. Но моите наблюдения показват, че българските представители в НАТО участват активно в работата на различните структури на пакта, ние се включваме в инициативите на алианса, показваме готовност да съдействаме. Разбира се, ако бяхме с по-друг тип култура и национални традиции, щяхме да преодолеем днешното си състояние по-бързо. Сега обаче ще ни трябва повече време и това е пряко свързано както с културата, така и със състоянието на икономиката.
Що се отнася до военните действия срещу Либия, аз не смятам, че ситуацията налага свикването на Консултативния съвет по национална сигурност при президента. Но тук ми се ще да кажа нещо друго – приетата неотдавна от Народното събрание стратегия за националната сигурност в голяма степен „покрива“ ситуации като тази в Либия, защото за съжаление в нея има една фраза, която в предишните варианти на стратегията и през ум не ни е минавало, че можем да я включим. Там пише, че България ще подкрепя политиката на САЩ в Близкия изток. Не мога да обясня защо депутатите гласуваха поемането на такъв ангажимент. Ние не сме член на САЩ, а на НАТО. Алиансът няма такава политика и сам по себе си е инструмент на ООН, както е в случая с Афганистан.

Имаме ли интереси в Близкия изток?

Тази наша политика да сме съюзници на САЩ, каквото и да става в Близкия изток, означава, че ние нямаме собствени национални интереси в този регион. Такова поведение трудно може да се обясни.
В последните дни често се задава въпросът има ли опасности за българската национална сигурност, произтичащи от ставащото в Либия? От една страна, никой не може да е сигурен, че нещата ще спрат дотук. Има мнения, че след Либия ще трябва да се предприемат подобни действия, за да се помогне и на други държави в Близкия изток. Големият проблем ще настане, когато дойде редът на Саудитска Арабия. Ако ние се включим в една такава поредица от операции и подкрепим подобен тип политика, няма да може да се запази спокойствието в България. Близо сме до този регион, живеем заедно с мюсюлмани и не ми се ще да засилваме тази повърхностна визия на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите, която води само до противопоставяне. Рискът от терористични актове е само едната от потенциалните опасности. Другата, по-голямата, е в чисто икономически план. Ако петролът поскъпне още малко от сегашните си нива, скъпият като себестойност нефт от платформите в Северно море става продаваем. Огромни компании нямат търпение това да стане. А ние сме икономика без резерви, която не може да посрещне дългосрочно поскъпване на енергийните източници в световен мащаб.