Дългогодишните мазохистични усилия на апаратчиците в СДС за самоунищожаването на партията най-накрая се увенчаха с успех. Това е накратко изводът, който може да се направи от новината за избирането на Емил Кабаиванов за лидер на сините. Кметът на Карлово е привърженик на отцепването от коалицията с Иван Костов. Опонентът му Ваньо Шарков, който е настоящ депутат от Синята коалиция (СК), настояваше за продължаване на общите действия с партията на Костов - ДСБ.
Тези избори бяха своеобразен втори шанс за оцеляването на старата десница, след като в средата на май ръководството на СДС взе изненадващото решение за отцепване от СК. Ако Шарков бе спечелил вота сред членовете на партията, това щеше да означава, че е останал поне малко разум в сините редици.
Твърде странно е как така след три години сравнително успешни общи действия с ДСБ претоплената идея за самостоятелно явяване на изборите хвана дикиш в структурите на СДС.
Иван Костов може и да има вина за разцепването на партията през 2004 г., но нали пет години по-късно дойде време за прошка? В политиката това е допустимо. В случая пък това бе (и все още е) единственото разумно решение за двете политически сили, защото това са партии близнаци, с всичките им нюанси все пак.
Едва ли има привърженик на СДС, който да не счита управлението на Иван Костов за успешно и за начало на истинските реформи към пазарна икономика у нас. Обективен поглед върху днешния Костов ще покаже, че той е все още един от най-адекватните политици в България. Омразата към него от страна на мнозинството сини членове обаче остана на нивото от критичната 2004 г., когато той учреди ДСБ.
Много седесари бяха облъчвани от тезата, че Костов иска да погълне СДС. Синята коалиция обаче можеше да бъде новият автентичен десен субект, от който така въпиещо се нуждаят старите (а и новите) седесари. Този проект можеше да бъде успешен, ако бе доразвит умно, както могат да правят разумни десни хора. Каквито обаче в СДС явно са останали критично малко.