Ръстът е сложно нещо. През вековете икономистите са били разделени не само по въпроса как да се постигне ръст, но и дали изобщо той е нещо хубаво. От друга страна, искаме да живеем удобно, без да се борим, но същевременно много от нас отдават голямо значение на по-голямата социална сигурност или опазването на околната среда, вместо на постоянното икономическо обогатяване. Докато се отърсваме от всеобщото заслепение, ръстът, постиган заради самия себе си, става обект на нови наблюдения. Ироничното е, че отношението към стойността на ръста е най-скептично именно в богата Германия, единственото място в Европа, което в момента изглежда храни някакви надежди за икономически ръст. Неотдавнашно изследване, проведено от Bertelsmann Stiftung, разкри, че осем от десет германци желаят нов икономически ред. Броят на германците, които смятат, че ръстът е много важен, се е понижил с 14% в сравнение с преди две години. Делът на германците, които ценят високо парите и вещите, също се е понижил. Близо две трети не са съгласни с идеята, че по-високият доход ще увеличи качеството им на живот. Много германци в момента ценят опазването на околната среда повече от материалния просперитет, сочи изследването. Академичните изследвания съвпадат с популярните нагласи: германските икономисти публикуват все повече книги, които отричат ръста и хвалят драстични алтернативни икономически политики. Един от изтъкнатите членове на това движение е Нико Пех от университета в Олденбург, който неотдавна публикува противоречивата нова книга „Освобождаване от богатството“, в която критикува ръста. Той твърди, че обществата трябва да свият икономиките си и призовава да се следват модели на самодостатъчност и регионален обмен. Политиките му за идеалното общество включват работа по 20 часа на седмица, въвеждане на регионални валути и отмяна на много проекти за развитие като например за магистрали и летища.
Райнхард Лоске е друг член на така нареченото Движение „след ръста“. В книгата „Накъде с въпроса за ръста?“ той защитава идеята за изграждане на иновативни преходни градове със социално банкиране, облагане с данъци според екологичното потребление вместо според труда и наложен минимален доход. Междувременно в своята книга за икономиката след ръста Ангелика Царнт от консерваторите призовава за по-слабо платена работа и повече свободно време за работната сила. Много последователи на това зараждащо се академично движение едва успяват да скрият презрението си към финансовата архитектура, на която се основава германската икономика и икономиките на другите западни държави. За тях модерният финансов сектор е виновен за настоящия икономически спад и нуждата от истинска реформа. Към тях се присъединява икономическият коментатор Томас Йорберг, който иска забрана на финансовите услуги, които не обслужват реалната икономика и твърди, че на банките трябва да се разреши да имат достъп само до дейности, които се грижат за основни човешки потребности.
Съвпадението на два фактора може би помага да се обясни тази промяна. Първо, финансовата криза може би е направила някои германци по-предпазливи към ръста като крайна цел за страната. Второ, сравнително голямото им богатство дава на германците лукса на сигурността и тази сигурност на свой ред увеличава вероятността те да се заемат с размисли отвъд материалното. Тази идея идеално се вписва в теориите на съвременния баща на постматериализма Роналд Ингълхарт. През 70-те години на ХХ в. Ингълхарт твърди, че единствено просперитетът ще гарантира, че ценностите на човечеството постепенно ще преминат от материализма към постматериализма като автономия и себеизразяване. Идеите му съвпадат и със здравия разум: не е ли нормално, че германците, които е по-вероятно да имат стабилна работа и могат да си плащат ипотеките, са по-малко загрижени за икономическо забогатяване от гърците, които се опитват да си намерят работа? Ръстът заради самия себе си е идеология на раковата клетка, каза някога противоречивият автор Едуард Аби. Това изказване може да звучи малко жестоко. Но от началото на финансовата криза изглежда, че много германци – и изложените на кризата, и изолираните от най-лошите й последствия – ще се изкушат да се съгласят с него.

По в. „Гардиън“