Свръхестественото спокойствие в еврозоната в края на годината не бива да вдъхва фалшива надежда на инвеститорите. Нещата изглеждат окуражаващо в този момент. Дори с разпродаването на италиански държавни облигации, провокирано за кратко от бившия премиер Силвио Берлускони миналата седмица, дълговите пазари в еврозоната остават сравнително стабилни, откакто президентът на ЕЦБ Марио Драги произнесе магическите думи за намеса през юли. Това вдъхва усещане, че опустошителната криза в Европа най-сетне отслабва. Италианският финансов министър Виторио Грили заяви миналата седмица, че най-лошото вече е отминало.
Едва ли е изненада, че чиновниците, които през последните три години се борят да избегнат финансов срив, са нетърпеливи да обявят победа. Милионите безработни младежи в Испания обаче нямат особен повод за празнуване. Как ще реагират уморените от спасяванията германски данъкоплатци, които наскоро извадиха още пари за гръцкото правителство, когато разберат, че никога няма да си върнат средствата? Европа избегна финансова експлозия като тази на Lehman Brothers, а обединението вече не изглежда пред разпад, но проблемите на континента остават дълбоки. Условното обещание на ЕЦБ за изкупуване на облигации изненадващо успешно премахна растящата заплаха от колапс на системата. Притеснението е, че политиците ще използват това като извинение да не бързат със структурните реформи, с които да подобрят конкурентоспособността на отделните държави и да направят еврозоната по-силно интегрирана фискално и политически. Истината е, че европейските правителства имат да изкачват връх Еверест. Дневният им ред от мерки се изправя срещу дълбоко вкоренени интереси и националистически инстинкти.
Въпреки умереното подобрение в германските бизнес нагласи общата икономическа картина в еврозоната разкрива последиците от отлагането на реформите. Последният индекс на Markit сред мениджърите по снабдяването бе на равнище 47,3 пункта, много под границата от 50, всяко показание над която означава разрастване на производствения сектор. По оценки на фирмата резултатът означава, че икономиката ще се свие с 0,5% през четвъртото тримесечие, третото поред на влошаване.
Обърнете внимание на мерната единица в сърцето на кризата – дълга. Въпреки значителното редуциране на държавните разходи, а може би и заради него, съотношението дълг/БВП се очаква да остане упорито високо в продължение на поколение. В доклад от вторник Европейската комисия (ЕК) заяви, че основната й прогноза е за съвсем скромен спад на дълга в еврозоната от 92,8% тази година на 88,6% през 2020 г. и 86,3% през 2030 г. След като бе 85,5% през 2010 г., подобно развитие ще означава, че индикаторът е прекарал две пълни десетилетия над прага от 60%, посочен в Маастрихтския договор. Дълг при подобни равнища ще представлява огромна спирачка за растежа. Необходимостта да бъде намален ще държи безработицата висока в продължителни периоди от време, което на свой ред ще породи политическа съпротива срещу програмата за икономии на Брюксел и ще изправи управляващите пред предизвикателство.
За щастие последните три години показаха, че и от двете страни на разделението кредитори-длъжници политическата воля за спасяване на единната валута е по-силна от тази за разпускането й. Трайното решение обаче изисква официалното обединяване на дълговете, създаването на интегрирани политически институции като банковия съюз в еврозоната и структурни реформи, които да изравнят страните от периферията със силни държави като Германия. Тези промени са най-трудни в политическо отношение, а регионът е направил само няколко стъпки към прилагането им. Безработицата е недопустимо висока навсякъде, така че правителствата ще останат под вътрешен натиск да избегнат подобни реформи, а идеята за катарзисно напускане на еврозоната вероятно ще възникне като опция. Дори и най-нежеланият сценарий за разпадане непрестанно да бъде отлаган, ще има съмнения около оценката на еврото. Засега единната валута остава обвързана с чести промени в апетита за риск, което обяснява доброто й представяне напоследък. Вярата на инвеститорите, че най-лошото е отминало, допринесе за покачване на еврото над $1,30. Историята обаче ни учи, че обменният курс в някакъв момент трябва да започне да отразява мрачните икономически реалности в региона. Всъщност еврозоната категорично се нуждае от по-слабо евро. Това е от малкото източници на надежда за стимулиране на конкурентоспособността. Трудно е да не си представим установяването на дългосрочна негативна тенденция при единната валута в някакъв момент.

По „Маркет уоч“