Иглика Горанова Очевидно е, че държавата потъна в поредния скандал. Списъци с подслушвани журналисти и политици от разработката на ДАНС „Галерия“ циркулират в електронни сайтове, но никой не може да каже това ли са наистина имената на подслушваните, за какво са били разработвани и защо. Покрай този СРС шум забравяме за нещо друго. Но много важно. В момента тече промяна на наказателното законодателство. Редно е да бъде упражнен съответният обществен натиск да отпаднат срамните глоби за клевета и обида, които затварят устата на журналистите. И не само устата им, но понякога и изданията, в които работят. Особено ако са малки и ако са местни. Между 1000 и 15 хил. лв. е сериозна сума, която може да накара всеки пишещ да се замисли дали да бъде разследващ журналист или да се концентрира върху материали, в които сам да налага цензура дори на думите на трети лица, защото и за тях може да бъде осъден. Има примери в това отношение. Преди години Ева Соколова, съпруга на тогавашния председател на Народното събрание Йордан Соколов, осъди вестник „24 часа“ за цитат на Виза Недялкова в дописка. Да не говорим, че след този прецедент всеки пишещ може да бъде осъден от всеки „засегнат“ за каквото си поиска. Между 150-200 дела годишно Данните, че средно годишно у нас се водят между 150 и 200 дела срещу журналисти за обида и клевета, бяха изнесени преди дни на форум в Брюксел, организиран от либералната фракция в Европарламента. Направи се сравнение, че административните глоби за обида у нас са по-високи, отколкото за пране на пари. Спокойно може да се каже, че с това сравнение на проявилите любопитство към форума европейци им събрахме очите. Там бяха казани и други истини. Че от години никой не води статистика за висящите дела срещу журналисти. Както и че законодателството, въвеждайки двуинституционното производство, на практика лиши журналиста от защита. Ако Окръжният съд във Варна постанови, че журналистът Х не е оклеветил местно величие, което го съди, но Апелативния съд каже, че величието е оклеветено, журналистът плаща глобата. Без да има правото да се отнесе към Върховния касационен съд, който да отреди кое е клевета и кое обида. Така разбирането за клевета в Пловдив е едно, а друго – в Стара Загора. Достатъчно е да припомним битието на една от най-съдените журналистки у нас Йовка Великова, собственик и управител на „Старозагорски новини“. Самата тя признава: призовките срещу нея са над четири килограма, а папките спокойно могат да напълнят един микробус. Тези, които се чувстват оклеветени от нея, по правило са политици, които после стават бизнесмени. Властимащите да нямат право на парични обезщетения В Брюксел се чу и друга разумна препоръка. Фигури на високи обществени постове да водят дела, ако се чувстват оклеветени, но да не получават парично възмездие. Презумпцията е, че трябва да свикнат, че след като са на високи обществени позиции, степента на критичност към тях ще е по-висока. И по възможност да прегледат законодателството на САЩ, където не се предвижда глоба за обида и клевета от журналист, защото за тях това е нарушение на свободата, на достойнството на гражданите. У нас изглежда е въпрос на тарикатлък да предявиш граждански иск към даден журналист или медия с цел да спечелиш някой лев. Има и парадокси, разбира се. Най-нашумелият случай е с журналистката Екатерина Попова (която работи във в. „Класа“) заради дописка във в. „Дума“, към която бе предявен иск от 2 млн. лв. за съвсем съвестно написан материал. Историята на българската журналистика бе могла да изглежда малко по-демократична, ако наистина законодателят смекчи неразумно високите глоби към журналисти. И ги съобрази например със средната заплата в страната. Защото няма логика глобата за пране на пари да е по-ниска от тази за обида и клевета. Както няма логика разбирането за тези понятия в различните части на страната да е различно.