Ген. Цв. Тотомиров* През последните години от нашия демократичен преход се утвърди една постоянна тенденция – в непрекъснатото намаляване и ограничаване на военното влияние и оттам в не малкия успех на военните в налагането на техните потребности и искания. Някои от личностите сред военните, които получиха по-голямо политическо влияние, стигнаха и по-далеч в отказа си от професионалната етика, а и разнопосочните роли, които заемаха – облекчаваха задачата на „онези” политици, които се стремяха да отхвърлят принципите на професионално мислещите офицери. По почти всички дискусионни въпроси, където се очертаваше явно разграничаване между професионалната гледна точка и политическите нагласи – като премахването на наборната служба, определянето на размерите на военния бюджет, модернизацията на армията и други, политическата позиция надделяваше, а след това се отчиташе от управляващите, че е била недостатъчно обмислена и прибързана. С една дума, провежданата военна политика през тези години беше в много отношения да се отбягва съществуващия урок от историята, „че най-доброто средство за постигане на военна сигурност е поддържането на боеготови въоръжени сили”. Главното и основно задължение на офицерите (действащите и от запаса) е да се погрижат за военната сигурност на държавата, да бдят тя да не бъде пренебрегната от политиците от тези, които са натоварени да я решават и които трябва да намерят равновесието между необходимостта от максималната военна сигурност и другите ценности. Крайно време е политиците да разберат, че военнослужещите са длъжни да са верни преди всичко на страната и конституцията, в която са се клели, а не на тези, които временно упражняват изпълнителната власт. Офицерите трябва да следват повелята на своята съвест, а политиците да ги разберат и да не спекулират с гражданския контрол над военните. Изслушването на военните ръководители в комисиите на Народното събрание е един нов етап за връзката между военната и законодателната власт. Често при тези изслушвания военните ръководители трябва открито да изразяват своето мнение или да премълчават това-онова. Много е трудно да се определи кое е достойното професионално поведение, когато те извикват пред комисията и те поощряват да критикуваш решенията на управляващата партия. Ако военният ръководител приема и защитава подходите на министъра на отбраната и управляващите партии, той подчинява на своята лоялност професионалната си етика отказва да предостави на комисията експертни съвети, на които законодателите имат право. По този начин се превръща в застъпник на политиката на управляващата партия. Но, ако военният ръководител спази професионалната военна етика и изрази становището пред комисията, значи си е позволил да критикува управляващите, дава скрито оръжие в ръцете на парламентарно представените партии от опозицията. Тази дилема стои пред всеки военен ръководител, на която краят е почти един и същ. Професионален дълг е на всеки висш военен да говори откровено и пред управляващите, и пред депутатите в Народното събрание. Това е в полза на военната сигурност на държавата и в решаването на наболелите проблеми в армията. Възприетият в последните години от много висши военни среден път между двете крайности „нито пълно мълчание и нито твърдо поддържане на правилното поведение на професионалиста”, доведоха до незавидното положение, в което армията се намира. Спазването на професионалните норми на поведение изискват спазването на определени принципи за сътрудничество, както от военните, така и от изпълнителната и законодателната власт Невъзможно е, когато в целите на изслушването на професионалното мнение на военнослужещите и законодателната власт са заложени нечисти цели – използването на военните, за да злепоставят действията на изпълнителната власт или до наказания на военните от изпълнителната власт, защото са излезли от своята компетенция. Така само може да бъде обречен обективният граждански контрол, а резултатите – минимални. За интегрирания модел в Министерството на отбраната се говори от години. МО и ГЩ досега спазиха принципа, че колкото повече се говори, по-малко става. Тази интеграция по новия проектозакон стигна дотам, че се предлага Генералният щаб да бъде заличен като структура (като ненужен). Тази новаторска идея е на път за първи път да се осъществи не само в нашата военна история. Тя ще стане принос в световната военна история. Защо не! След използването на самолета като бойно средство и огневия вал в артилерията, нека си препишем и това – Министерство на отбраната без някакъв военен щаб. Всичко е добре, но да сте чули някакво мнение по този въпрос, изразено от действащ висш военен. Затова често възниква въпросът – мълчанието какъв знак носи на професионалната военна етика. Създаването на интегрирано МО по принцип означава заявка за сливането на политическите и военните функции. Теорията за срастването винаги е преобладавала в гражданската мисъл по проблемите на гражданско-военните отношения. Прави се опит за отслабването и подчиняването на възгледите на военните професионалисти с цел намирането на примирие между военните и либералните ценности, като предпоставка за преобразувания или премахването на военното командване. В немалко военни колежи се дава възможност военните да вникнат в сложността на националната политика, изучавайки проблемите, сами да стигнат до политически и икономически изводи. Само че никъде не им се изяснява един съществен въпрос – на какво отговаря политическото мислене, на което да се отдадат военните, т.е. чии политически идеи да поддържат. На този въпрос привържениците на срастването на МО и ГЩ не отговарят конкретно, но повече от ясно е – на политическите идеи на министъра. Генерален щаб (в някаква разновидност – щаб на войската, щаб на отбраната или нещо друго) трябва да има, както навсякъде по света. Той трябва да бъде окомплектован с компетентни офицери с необходимите теоретически знания и практически опит. Той трябва да види перспективите на бъдещето на армията, да посочи оперативната й подготовка, да види утрешния ден. Не трябва да забравяме, че в днешния свят, характерен с бързо променящата се стратегическа обстановка, всъщност няма точно установена и конкретизирана заплаха за страната, с изключение на тази, за която нищо не е известно. Поради тези причини въоръжените ни сили трябва да бъдат подготвени да отговарят на непредвидими кризи и заплахи. Споделям вече изразеното становище, че сега в структурите на ГЩ има офицери, които не знаят сами как и защо са попаднали там, а с действията си допринасят за сриването на невисокия му рейтинг. Това е плод на прибързаните реформи, които бяха извършени във войската. Никой не може да отрече, че военните ценности – вярност, дълг, жертвоготовност, са точно тези, от които нашето общество има нужда и днес. Върху войниците, защитили нашето отечество във войните е легнало тежкото бреме на отговорността. Най-скъпото, което са дали на обществото, е, че са останали верни на себе си, че са служили смело и мълчаливо, както е присъщо на воина. Ако военнослужещите погазят военния дух, това означава, че първо унищожават себе си, а след това и страната си. Ако днешните политици позволят на военнослужещите си да се придържат към военните си норми, може би някой ден ще открият сигурността и спасението, възприемайки тези норми като свои. *Авторът е бивш началник на ГЩ. Командвал най-боеготовните и най-окомплектованите с личен състав и бойна техника поделения. Заради волята и принципността си е наречен ЖЕЛЕЗНИЯ.