В. "Вашингтон пост" Обширният дипломатически дневен ред, приет от администрацията на Обама, ще бъде проверка за способността й да съчетае националните приоритети, като отношенията с Иран и Северна Корея, с глобалните и многостранни проблеми. Обама пое поста в момент, предоставящ уникална възможност. Икономическата криза изсмуква енергията на всички водещи сили и независимо от различията между тях всички те имат нужда да отдъхнат от международната конфронтация. Значителна загриженост у тях будят първостепенни предизвикателства като енергията, околната среда и разпространението на оръжия. Възможността за цялостни решения е безпрецедентна. Обама започна преговори по необичаен кръг от въпроси. Всеки от тях съдържа както политически, така и стратегически елемент. Всеки от тях засяга специфични за него проблеми. При всеки от тях има риск някоя присъща пречка да хвърли сянка върху крайните цели или преговорната тактика да деформира съдържанието. Но и предизвикателствата са тясно свързани. Преговорите с Русия по контрола на въоръженията например ще се отразят върху ролята й в преговорите с Иран за неразпространението на оръжия. Стратегическият диалог с Китай ще помогне за оформяне на отношенията с Корея. Влияние върху преговорите ще окаже и възприемането на регионалните съотношения на силите. Що се отнася до основните участници, за Русия това важи най-вече за бившите съветски територии в Централна Азия; за Китай и Съединените щати това се отнася за политическата структура в Североизточна Азия и Тихоокеанския регион. „Концертна“ дипломация Необходимо е тази реалност да бъде превърната в някаква работна концепция за световен ред. Подходът на администрацията изглежда ориентиран към своеобразна "концертна" дипломация, подобна на съществувалата за около две десетилетия след Наполеоновите войни, при която коалиции от велики сили работят заедно за налагане на международните норми. Според този възглед лидерството на Америка произтича от готовността й да се вслушва и да дава вдъхновяващи уверения. Общите действия се коренят в споделените убеждения. Това е вид световен ред, при който, както може да няма доминираща сила, така и може потенциалната доминираща сила да води, като се самоограничава. Икономическата криза благоприятства този подход, въпреки че има малко примери за устойчиво функциониране на такъв концерт. По принцип сред членовете на дадена коалиция се наблюдава неравномерно разпределение на готовността за поемане на рискове, което води до нееднаква готовност за разпределяне на усилията по обезпечаване на международния ред, а следователно и към потенциално налагане на вето от страна на най- нерешителните. Администрацията на Обама все още не трябва да избира дали в крайна сметка да разчита на консенсус или на равновесие. Тя обаче трябва правилно да настрои структурата си за национална сигурност, за да прецени контекста, пред който се изправя, и да съобрази своята стратегия с него. Задачата на администрацията, особено по отношение на Северна Корея и Иран, ще бъде да продължи преговорите под ръководството на енергични личности със стремеж към постигане на договорената цел. Разпространението на оръжия е вероятно най-непосредствената илюстрация на отношението между световния ред и дипломацията. Ако Северна Корея и Иран успеят да изградят ядрени арсенали въпреки явната съпротива на всички водещи сили в Съвета за сигурност на ООН и извън него, изгледите за еднороден международен ред ще бъдат тежко засегнати. В свят, в който държавите, притежаващи ядрени оръжия, се увеличават, би било неразумно да се очаква, че тези арсенали никога няма да бъдат използвани или че те никога няма да попаднат в ръцете на престъпни организации. Ще има нужда от нов, не толкова универсален подход към световния ред. Следващите (буквално) няколко години ще бъдат последната възможност за постигане на приложимо ограничаване. Ако САЩ, Китай, Япония, Южна Корея и Русия не могат да постигнат това по отношение на страна, която почти няма влияние върху международната търговия и не притежава ресурси, от които някой да има нужда, изразът "световна общност" ще стане куха фраза. Иран, разбира се, е доста по-сложен случай, като страната има по-голямо пряко влияние върху своя регион. Дипломатическият процес с Иран тъкмо започва. Изходът от него ще зависи от възможността за установяване на геостратегически баланс в региона, при който сигурността на всички страни, включително Иран, е обезпечена, без да има доминиращ участник. За тази цел двустранните американско-ирански преговори са крайно необходими. Като цяло смятам, че най-добрият подход за водене на преговори е страните честно да изложат една пред друга всички свои крайни цели. Тактическият пазарлък, при който се минава през поредица от минимални отстъпки, е проверка за твърдостта посредством второстепенни въпроси. При него обаче съществува риск от създаване на погрешно разбиране за крайните цели. Рано или късно трябва да бъдат засегнати основните въпроси. Това е особено необходимо, когато си имаш работа със страна, с която не си имал реален контакт от три десетилетия.