Предсрочни избори поне още година изглеждат изключени. Това е достатъчно време опозиционните партии да изградят алтернатива, да се стегнат, да предложат политики, а не да прахосват енергията си в закани и биене на барабани
Инфлацията на вотовете на недоверие расте. Един след друг те постигат обратната цел – стабилизират изпълнителната власт.
Как се получава този феномен ли?
Правителството на Росен Желязков, което се закле на 16 януари, нямаше традиционните сто дни толеранс. Още преди да изтекат, то бе атакувано с вотове на недоверие – два в един месец и в момент, когато управляващият формат загуби мнозинството си в парламента. Би трябвало, по дефиниция, кабинетът лесно да бъде свален. Но не бе.
Да припомним събитията, тъй като във времето на динамичната комуникация сюжетите бързо се забравят. В началото на април „Възраждане“ внесоха първия вот на недоверие към правителството на тема външна политика. Какво се случваше тогава в политически план?
Факт бе безпрецедентното решение на Конституционния съд за изборите, което преформатира парламента. Девета парламентарна група влезе 51-вото Народно събрание – тази на „Величие“. В същото време по силата на едно странно решение на председателката доц. Наталия Киселова МЕЧ се оказа без парламентарна група, независимо че според изборните резултати има 12 депутати. Скандалът не бе бутафорен, а реален, и фокусът на общественото внимание рязко се измести в посока на Радостин Василев и неговата партия.
С внасянето на вота Костадин Костадинов бързо върна интереса към „Възраждане“, а групата на МЕЧ бе възстановена.
Дали това беше единствената цел на вота? Единствената не, но вероятно беше цел.
Тъй като депутатите на „Възраждане“ не са достатъчни, за да бъде направено искането, още с първия вот се постигна и първото обединение на трите най-радикални формации. Три групи внесоха вота и трите в националистическия, антисистемен и популистки спектър – „Възраждане“, МЕЧ и „Величие“.
Оттук, знаем, дойдоха единствените гласове в подкрепа на вота на недоверие. Против бяха 150 народни представители от трите управляващи сили, плюс групата на Доган (тогава все още със статут на подкрепяща мнозинството), както и ДПС – НОВО НАЧАЛО.
В същия месец (17 април) последва втори вот на недоверие, внесен този път от ПГ на МЕЧ. С подкрепа, осигурена от същия троен формат - „Възраждане“, МЕЧ и „Величие“. Имаше обаче една съществена разлика –групата на Доган междувременно бе обявила, че оттегля подкрепата си за кабинета.
Темата този път бе за корупция. Имаше ли поне един - голям или малък - корупционен скандал около правителството, който да „задвижи“ вота? Нямаше.
Вторият вот реално бе срещу едно правителство на малцинството. Изглежда така, сякаш е достатъчно леко да го побутнеш и ще падне. Не и в България.
В България вотовете се искат заради самите вотове. Нито имаше ново мнозинството, нито готовност за създаването на нов кабинет, нито нагласа/интерес за предсрочни избори. Нямаше, както казахме, дори скандал.
Вотовете, разбира се, са легитимен инструмент на опозицията, които следва да й донесат политическа полза. Имаше ли такава?
Да речем, че вносители на вотовете през април са имали идеята да покажат, че ДПС на Делян Пеевски подкрепя правителството. Страшна идея! Пеевски сам каза, че ще подкрепя кабинета, докато не бъде изпълнена целта за приемане на България в еврозоната.
Да речем, че са искали да се види ясно как само те са опозиция. Че ПП-ДБ не са остри и безкомпромисни за разлика от тях, от „Възраждане“, МЕЧ и „Величие“. И този замисъл не е гениален. ПП-ДБ също заявиха ясно, че няма да разклащат правителството преди еврозоната.
Да речем, че са искали да се чуе гласът им. Но точно това малцинство не може да се оплаче от липса на трибуни, канали, чуваемост, защото това е шумна, много шумна опозиция.
Единственото, което трите сили постигнаха с априлските вотове, бе, че бетонираха правителството на тема външна политика и корупция за следващата половин година.
С третия вот – за провал във финансовата политика, резултатът е същият – до влизането ни в еврозоната, каквата и да е инфлацията и независимо дали се вихри спекула или не, вот на тази тема не може да има.
Така трите политически сили вместо да свалят, закрепват кабинета, каквото и да говорят техните представители.
Правителството не е безгрешно, но при толкова многобройни атаки – от президента, от опозицията, от площадите – е мотивирано да се справи в следващата половин година до приемане на еврото. (Окончателното решение ще бъде ясно на 8 юли).
Рокади в изпълнителната власт може да има, предсрочни избори - едва ли. Времето от поне една година може да бъде използвано от опозиционните формации, за да се организират, да изработят алтернатива, да предложат политики, вместо да се заканват, да заплашват, да блъскат грубо опонентите си и в пленарна зала, да палят чучела по улиците, да измислят нови и нови вотове.
След третия вот се задава и четвърти, този път по инициатива на „Величие“ – за екологичната политика. Известно време партията с най-малка парламентарна група се дърпаше за третия вот, но накрая склони. Постигната е очевидно договорка и „Величие“ да запишат опозиционен актив, защото досега Ивелин Михайлов само поскачаше около батковците (по стаж в парламента) Костадинов и Василев.
После можело да има пак на МЕЧ. А през септември най-накрая ще се разпише и коалицията ПП-ДБ. Дотогава, разбира се, вотовете съвсем ще поетинеят. Не е изключено също така, ПП-ДБ да не съберат достатъчно гласове, за да внесат своето искане.
На бас, че „Възраждане“, МЕЧ и „Величие“ може да откажат подкрепа на ПП-ДБ. Коалицията ще се окаже в абсолютна политическа изолация и с оспорвана легитимност на опозиционна партия. Докато трите политически сили, които стават все по-радикални, ще изглеждат като единствената уж автентична опозиция на сегашното управление.
Подчертавам – изглеждат. В същото време изпълнителната власт ще се стабилизира вот след вот, вот след вот. Много хора ще си кажат, че при такава опозиция правителството най-добре да си работи.
Оттук и голямото съмнение дали пък освен дребните интриги серията от вотове на недоверие не преследва и една голяма цел – игра на демокрация, докато реално все повече я губим.
