Интервю на Иван Стамболов с проф. Петър Стоянович
Петър Стоянович е изтъкнат български историк и общественик с богата кариера в научната и културно-политическата сфера. Роден през 1967 г., той защитава докторат по история във Виенския университет и изгражда академична кариера като преподавател и изследовател в БАН и Шуменския университет. Проф. Стоянович насочва изследователския си интерес към историята на българската монархия – редица негови трудове са посветени на княз (по-късно цар) Фердинанд I и на периода на Третото българско царство (1878–1946). Наред с научната дейност, той има и активна обществено-политическа роля – бил е парламентарен секретар и началник на кабинета във Външно министерство, както и министър на културата (2013–2014). Известен е с публичните си изяви и коментари, в които често прилага историческата си експертиза към актуални теми.
Професор Стоянович, продължават представянията на книгата ви «Царска България» в цялата страна. Интересът към нея не стихва. Да не би пък българите да са скрити монархисти?
Е, де тоз късмет! Пък и не е нужно да придаваме на един интерес към непознатото характера на идеологическа или философска тенденция. При дълбочината на етатистката подготовка на българина всяка искра към повече познание, която може да се запали, е благословена.
Най-важното, което мисля че постигнахме през последните десетина години, е връщането на теми от новата ни история към нормалността, към естественото им битуване сред нас. Порнографското не буди изчервяване, царското не е табу – това е голям напредък за Ганковото кафене.
Вие описвате «Царска България (1879–1946)» като първата по рода си книга за българския владетелски двор от Освобождението насам. Какво Ви мотивира да се захванете с тази мащабна тема именно сега, и кои бели полета в историографията запълва Вашето изследване?
С моя съавтор, доц. Ивайло Шалафов (директор на Фонда на двореца «Врана» и фактически създател и благодетел на музея там), решихме, че покрай множеството ни съвместни дела е време да се отдадем на едно систематизиране на дългогодишните ни изследвания. Да приемем, че времево това решение е следвало логиката на естественото зреене. Такива неща стават някак естествено и не зависят от патоса на кръглите годишнини.
Досега подобна книга не беше издавана у нас, което я прави уникална, а нас защитени срещу възможни твърдения, че предишни изследвания са били по-успешни. Когато преди десетина години започнах поредицата от монографии около личността на цар Фердинанд имах съзнанието, че пионерствам в темата. Колкото повече навлизах в архивите и документите, толкова повече ме прегърбваше съзнанието за отговорността, която носех и поемам до днес.
За жалост новата ни история е бродерия с големи празни петна, които дълго време опитвахме да представим за художествено хрумване, но е време да признаем, че просто не ни стиска да ги запълним. Надеждата ми е все пак в непреодолимото щение на нашата гилдия да върви напред и надгражда въпреки възможните обвинения в радикализъм и тичане извън релсите.
Темата за монархията у нас дълго време е била обременена с идеологически клишета и табута. Сблъсква ли се книгата ви с предубеждения? Как изобщо реагира публиката? И кои са различните видове публики, защото очевидно публиката не е монолитна и хомогенна.
По време на комунизма буквално другото името на класическо клише е монархическата тема! Вижте книгите, вижте изкуството от периода – да се смееш ли, да плачеш ли… От «Царска милост», през «Цар и генерал», та чак до съвременни комикси като «Недадените» и сродни упражнения. Ама колко красиво деликатно снимал Въло Радев! Вярно, деликатно, но лъжовно. Наум Шопов не направи ли прекрасна роля на цар Борис? Направи, но какво от това.
Време е полека-лека, с помощта на документи и на базата на красив разказ нацията да бъде приобщена към знанието за периода на Третото българско царство. Нищо повече! Нищо! Достатъчно е обективното знание, българите са достатъчно интелигентни да направят сами изводите. Е, предубедени има и ще има. Идеологически отровени, платени също. Но това е пренебрежително малцинство. Виждам го в пълните салони при представянията из страната.
Как според вас е редно, как е естествено да протича властта, включително и политическата власт – от горе надолу или от долу нагоре? Едното е йерархия, другото е демокрация.
Един е въпросът как трябва, друг е как е възможно или обичайно у нас. Аз продължавам да изповядвам считаното за вехто правило, че всяка власт е от Бога. И това е много повече, отколкото да споменаваме в края на литургията «правителствующия синклит» (демек, кабинета). В йерархичния ред всеки има своето място, зададено отгоре.
Какво мислите за историческата памет и континуитета? Колко време трябва да отлежава един проблем, за да бъде поне отчасти осмислен, един човешки живот достатъчен ли е?
Паметта е спасителна за оцеляването в нравствени граници. Да наследим и от своя страна да предадем нататък е същинското възложение на нас, човеците.
Колкото до отлежаването, знам ли. Узряване трябва да се изчака и при двете страни, но най-вече при онези, от които се почаква действието. Това сме ние, които да сме подготвени за висотата на задачата, която ни предстои. Боя се, че този въпрос се решава спрямо конюнктурната изгода. А нали си спомняте отговора на онзи нотабил през средата на 20 век, когото попитали какво мисли за Френската революция: «Че оттогава са минали само век и половина, как бихме могли да съдим!?» (макар именно за тази революция трябва да мислим твърдо и само едно!).
Що е «култура»? Като че ли хората под «култура» разбират изкуството, а знаем, че първоначално е било земеделието.
Е, ако питате личния си лекар по въпроса, ще Ви разкаже вероятно за урокултурата, която представлява микробиологично културелно изследване на урина за откриване и идентифициране на бактерии и дрожди… С разпада на света идва и разпадът на понятията. Връщаме се към спасителни формули за самите нас. Моята, например, е – културата е онова, което все още ти дава основание да не сложиш крак в колелото на физиологията.
Чий атрибут е културата – на народа, на нацията (каква е разликата?) или на общностите? И каква необходимост чувстват хората към културата – да я създават или да я потребяват?
В тази логика – все повече общностна, не национална. Спасяването върви на малки групи. Тече кръжочна дейност по оцеляване. Създаването и потреблението е като това на кислород – колкото е нужно на групата и малко повече за някой присъединил се Шипилов.
Прав сте, именно необходимост е правилната дума на подхода към култура.
Бяхте министър. Има ли българската нация представа каква е нейната култура, каква иска да бъде и каква трябва да бъде?
Не. И не виждам никакви изгледи да добие.
Какъв е профилът и каква е ролята на българската интелигенция от Възраждането до наши дни? Какви са доминиращите идеологии на българската интелигенция през различните епохи? Кое увлечение е най-вредно според вас – окултното, комунистическото или постмодернистичното?
Ще ме убиете с този философски картеч! Но дайте поред. Духовната ни прослойка (сигурно сте питали французин или немец защо те нямат интелигенция?) от Възраждането до днес е различна, поне водещата група от нея. Обемът на онази е в пъти по-малък от днешното знание; обратно е съотношението в областта на постоянството, морала и принципността. Истинска модерна България беше построена от (формално) полуобразовани люде в края на 19 век, днешното подобие на просветители се бута като слепец между клиентелизма и самооблажаването.
Питате как стои идеологически. Атеистично и левичарски. В най-добрия случай дребнобуржоазно. Никога няма да забравя как направилият име Елин Пелин, изпратен да се очовечи в Париж с държавна стипендия, пише на домашните как се задушава в онзи свят и няма стимул да работи.
Вредно и полезно? Няма подобно нещо, ние реагираме спрямо ситуацията. Като не ни харесат с бомбе, правим кръгом и се връщаме с калпак, фес или цилиндър – както ще свърши работа. Но в интерес на истината общият знаменател на всичките увлечения е безбожието.
Какво е значението на моралния авторитет, каква е нуждата от него? Кои групи в обществото днес дават най-много морални авторитети? Ако трябва да класирате тези групи по «морална авторитетност», интелигенцията на кое място се нарежда? По отношение на «моралната авторитетност» каква е разликата между художествената и техническата интелигенция?
Без моралния авторитет всичко се превръща от образ в подобие. Не знам кои групи дават най-автентична морална продукция, не виждам почти никакви, освен единичните примери в малките ни социуми, в които си живеем.
Каква е ролята на интелигенцията, а оттам и на културата, за цивилизационния избор на нацията?
Водеща е ролята, въпросът е, че театърът е бомбардиран, а в пиесата половината страници са подменени. Премиера сигурно ще има, просто на нея ще дойдат като в разказите на Чудомир само «маминки ни и ние» – тоест клакьорите на конюнктурата.
В крайна сметка какво е България – Изток или Запад? Или «нещо като нищо на света»?
За номиналното на България не се тревожа, ни сме членове на НАТО е ЕС – хубави-лоши, по-добро сега няма. За реалното ме е страх, защото нямаме нито посока, нито съпротивителна сила. На инерция никой не е превзел света. Още по-малко е възможно да смяташ, че можеш да ядеш „Тоблерон“ от „Берьозка“ без да хванеш политически диабет.
