Томас Фридман
New York Times

Приятелят ми Марк Майкълби, който работи в Пентагона, сподели това лично писмо до редактора, което е публикувал миналата седмица в местния вестник „Бофорт газет“ в Южна Каролина. Това е най-добрата реакция на петролния разлив на BP, която ми е попадала до момента, както и най-добрият съвет към президента Барак Обама за това, чий, знаете какво, да срита.
„Бих искал да се присъединя към играта по прехвърляне на обвинения, която започва да определя националната ни стратегия към екологичното бедствие в Мексиканския залив. Вината не е на BP, нито на Transocean. Не е и на правителството. Аз съм виновен. Аз съм този, когото трябва да обвинявате, защото не съм разбрал очевидните намеци на света, че вероятно трябва да мисля за бъдещето и да променя неконтролируемия начин на живот, който водя. Ако геополитическите, икономическите и технологичните промени от 90-те години не го направиха, ако терористичните атаки от 11 септември не успяха, ако последната икономическа криза удари на камък, може би този петролен разлив ще е стимулът за мен, гражданина, да отвикна от зависимия си от петрола начин на живот. „Гражданин“ е ключовата дума. Именно онова, което правим като отделни индивиди, е от значение. За онези отляво: правителствената регулация няма да реши точно този проблем. Ролята на правителството трябва да е да създава среда на възможности, поощряваща иновациите и предприемачеството, които ни определят като американци. За онези отдясно: ако искате по-малко правителство и по-ниски данъци, решете от какво ще се откажете и с какво ще допринесете. Ето я и равносметката: ако искаме да се откажем от зависимостта си към петрола, ние, гражданите, трябва да платим: да ходим на работа с колело, да садим градини, да направим нещо. Така че, пак аз съм виновен за петролния разлив. Съжалявам. Не съм дал своя дял. А сега трябва да убедя жена си да се откаже от джипа. Марк Майкълби.“

Ескалиране на проблемите

Според мен в писмото на Майкълби се засяга нещо, което е много важно – не можем да поправим онова, което мъчи Америка, освен ако не анализираме честно ролята си в ескалирането на собствените си проблеми. Ние и от двете страни създадохме ужасен комплект стимули, които насърчиха най-добрите ни студенти да отидат на Уолстрийт, за да създадат ексцентрични финансови инструменти, вместо в Силициевата долина, за да измислят нови продукти, които биха подобрили живота на хората. Ние и от двете страни създадохме масивни данъчни стимули и евтини пари, за да направим достъпни ипотеките за хора, които реално не разполагат със средствата, с които да ги изплащат. И ние и от двете страни изпратихме BP в Мексиканския залив, за да ни осигури колкото се може повече евтин петрол. (Разбира се, очаквахме от тях да се погрижат за всичко, но когато сондирате за петрол на 1524 м под водата, се случват и гадости.)
Както би казал Пого (известен герой на комикси – бел.ред.), срещнахме врага и това сме ние.
Но това означава, че ние сме и решението, ако подходим сериозно. Вижте – успяхме да преживеем терористичните атаки от 11 септември, без да им позволим да съсипят отвореното ни общество, или да отменят върховенството на закона. Успяхме да преживеем срива на Уолстрийт, без да му позволим да унищожи икономиката ни. Да се надяваме, че ще преживеем и петролния разлив, без да разрушим екосистемата по бреговете. Но нека все пак не предизвикваме съдбата ...

От климата до фискалния ред

Трябва да използваме тази вратичка като възможност да разпознаем, с колкото е възможно по-голяма точност, всички лоши неща, които не можем да контролираме, и сериозно да се заемем с разрешаването на проблемите, които можем да управляваме. Трябва да направим цялата страна по-природно целесъобразна. Така че, хайде да прокарваме законопроекта за климатичните промени, който наистина ще намали зависимостта ни от петрола от Близкия изток. Нека прокараме реформата за финансовата регулация, която наистина ще намали възможността от други банкови кризи. Нека сложим фискален ред, докато икономиката се възстановява. И нека прокараме законопроекта за имиграцията, който ще ни позволи да привличаме най-добрите световни таланти и да останем световен водач в нововъведенията.
Необходими са ни всички буфери, които можем да осигурим точно в момента, защото живеем в свят на трупащи се и преплитащи се опасности, които са способни да преобърнат страната ни с главата надолу във всеки един момент. Не знаем кога точно на следващия атакуващ „Таймс скуеър“ ще му излезе късметът. Не знаем колко време САЩ и Израел ще толерират ядрената програма на Иран. Не знаем дали Пакистан ще го подкрепи и какво може да се случи с ядрените им оръжия. Не знаем кога Северна Корея ще полудее. Не знаем дали Европейският съюз може да продължава да финансира дълговете на Гърция, Унгария и Испания, нито каква финансова зараза може да плъзне, ако не успее.
„Всичко това не е във въображението ви - казва консултантът по корпоративни стратегии Питър Шварц. - Много повече ужасяващи неща са надвиснали над света днес. След края на Студената война и бума на интернет изгубихме стените на най-могъщите държави, които удържаха световните проблеми. Днес все по-малки единици могат да предизвикат все по-големи опустошения и каквото и да е опустошението, което вилнее в момента, то се разпространява все по-бързо и все по-надалеч откогато и да е било преди.“
Ето защо, трябва да решим най-големите проблеми, които са под контрола ни, а не да ги отлагаме или да се преструваме, че едни решения, водени повече от лобизъм и свеждани до най-ниския общ знаменател, са въпреки всичко задоволителни. Ужасно нещо е да пропилеем една криза, но да пропилеем възможността да облекчим бремето си, каквато е ситуацията точно сега, е още по-ужасно нещо. Не би ни се искало да погледнем назад към сегашния момент и да си кажем: „Как можахме да се върнем към обичайния си начин на живот и да подкрепяме маловажни политически безизходици при всичките тези черни лебеди, летящи около нас?“ Тогава наистина ще се сритаме. Сами себе си.