Мира Добрева, която отлично познавате от екрана, се бори за правото на словото все още да съществува на екрана. Прочетете нейната книга „Столетниците“ и ще се убедите в това

Телевизията е думи, винаги съм го твърдял – ако тя се опита да продава умност, това става с думи, не с чекнения.
Без умното слово тя се превръща в бунище, което вече постоянно се случва в наши дни.

Пак нещо се говори, но то е елементарно, несмислено, а нерядко направо ни зашеметяват и с отвратително празнословие.
Телевизията отдавна вече продава празни думи, мехуро-думи и изобщо не си дава сметка за това.

Някакви хорица бъбрят/изсипват някакви звуци без никакво значение. За промисъл да не говорим – това би било светотаство.

Мира Добрева, която отлично познавате от екрана, се бори за правото на словото все още да съществува на екрана. Прочетете нейната книга „Столетниците“ и ще се убедите в това. Тя е една от редките пазители на телевизионните думи – пази ги да не изтлеят/изчезнат с края на едно предаване, пази ги от забравата.

Няма по-известно лице от екрана, което да не съм съветвал да пази думите, до които се домогва – стига да сме достатъчно близки и да почувствам, че има усет за цената на словото.

С Мира не сме говорили за това, но тя го е разбрала сама по време на дългата си вече телевизионна кариера – и сега ни поднася една наистина забележителна книга за Живота, за Оцеляването му – и то там, където най-малко очакваме.

Това е книга, която съхранява мъдростта на Времето чрез ненатрапчиви изповеди – без преструвки и спестяване на истината.
Един стогодишен човек няма за какво/за къде да се пудри.

Книгата на Мира съхранява някои от изповедите на столетниците – герои на нейната телевизионна рубрика. И няма как вече те да бъдат заличени.

Защото телевизията има навика да се самоунищожава, това е част от природата ѝ, тя сякаш няма достатъчно доверие в себе – представя ти един човек и сетне го запокитва нанякъде. Целият телевизионен продукт е практически безпризорен, с недостатъчно ясни авторски права, с никаква грижа за съхраняването му, захвърлен в прашни складове, умира като ранено/бездомно животно. В краен случай, ще запазят гола на някакъв футболен серсемин, но не и някаква златна приказка на Радичков, примерно.

Знам го със сигурност, знаете го и вие, читателите, понеже от време на време ви връщам в летописа на „Всяка неделя“. Господ ме накара сякаш навремето да се преборя за архива на това велико предаване, който иначе щеше отдавна да е потурчен. И сега непрекъснато помагам с някое интервю на онзи, който се е наканил да прави филм за Парцалев или Радичков, примерно.

Мира също е приела, че книгата най-добре защитава телевизионните ти усилия, книгата остава, каквото и да се случи с нея, каквото и да е отношението на читателите, винаги можеш да откриеш един екземпляр.

Мира по начало носи доброта в себе си и това е голямо предимство, когато трябва да откриеш интересния човек; тя има безспорен нюх към важното, дори предизвикателното в една човешка история, лесно - поне външно изглежда така - разтваря един човек, дори той да се съпротивява.

На човек чак му се приисква да имаме и един Парламент от столетници.

Тя не ухажва лековато героите си, когато пита някого дали е набожен, това не звучи кухо, като някакво апатично подсещане.
Всъщност, това не са интервюта, а летописи, които събрани заедно на едно място ни дават една уникална представа за Българския Живот, за Българската Съдба – извън делничната, трафаретната, извън постната яхния, която трябва да минава за Български Живот.

Нейните герои няма защо да се преструват – за разлика от милионите българи, които непрекъснато се прискимбичват от страх, от срам, от незнание, от чувството, че са изоставени.

Нейните герои са нещо съвършено друго: те не са живи в обикновения смисъл на тази дума, те дори вече не са изцяло тук – а някъде между Земята и Небето. За завиждане са, направо.

Кеворк Кеворкян