Светът май все повече заприличва на диво място, джунгла, и поведението на неговите първенци затвърждава впечатлението.
Периодично било тук, било там избухват конфликти, отвсякъде слушаме ръмжене, квичене и дрънкане на оръжие: Индия и Пакистан се обстреляха с ракети, Камбоджа и Тайланд се нахвърлиха една срещу друга заради шепа територия, Вучич сключва военни съюзи с Унгария в отговор на тройния пакт между Хърватия, Албания и Косово, Венецуела се заканва на Гвиана, а Съединените щати – на Мексико и на Канада… Не е тайна, че две събития допринесоха в голяма степен за този хищнически разлом всред вида homo sapiens – непредизвиканата и неоправдана война на Руската федерация начело с Владимир Путин срещу Украйна (2022) и триумфалното завръщане на републиканеца Доналд Тръмп в Овалния кабинет на Белия дом (2024). В известен смисъл и двамата лидери смятат тъкмо насилническите действия в геополитическите дела за тяхно естествено състояние: един разюздан властови натурализъм, при който животинските черти все повече замазват и закриват човешките. Като при Тръмп и Путин този процес е особено забележим.
Американският президент плътно покрива с поведението си представите на хората за нрава на пауна. Птицата на Хера (богинята разпръснала по иначе сивите ѝ пера стоте очи на погубения от Хермес Аргос) в човешките басни и истории е символ на евтина надутост, неоправдана горделивост, суетно тщеславие. Суетата е особено видима, Теофраст в „Характери“ я определя така: „Суетността, изглежда, е дребнав стремеж към първенство и отличие“[1]. Николай Райнов разказва ирландска приказка[2], където точно тези черти излизат на преден план. И изяждат главата на дребнаво-суетната птица. Но като разгледаш например снимките от срещата на Тръмп с европейските му колеги и с президента Володомир Зеленски, на които със зле прикрита хвалипръцковщина им показва колекцията си от бейзболни шапки, няма как да не се сетиш за пауна, който – вярно – на опашка е богат, ама на акъл май не чак толкова. Прочее, не един и двама са наблюдателите (пристрастни, разбира се), използващи всякакви нелицеприятни епитети за сегашния обитател на Белия дом: Евгений Дайнов със завидно постоянство го нарича „оранжевия павиан“ (вероятно визирайки навика на тези маймуни да си вирят на всегледание задните части), за Николай Слатински той е чисто и просто идиот („Да, идиотията, сенилността, празноглавието и празнодумието на Тръмп се засилват с възрастта“), а за трикратния носител на „Пулицър“ и колумнист на „Ню Йорк таймс“ Томас Фрийдман той по същността си е „неамерикански“ (Тръмп „гради стратегията си за мир не върху експертиза, а върху своето раздуто самодоволство и своя не-американски антизападен манталитет“[3])… Цялото това набиващо се на очи „паунско“ поведение Тръмп демонстрира в Анкоридж на силно рекламираната среща с Путин: показният червен килим, блиндираният „Звяр“, почетната рота… Да, вярно е: напъна се преди десетина дена Аляска, за да роди, но както се очакваше, роди не мир, а мишка, само че тази мишка беше така натруфена, така накичена, така бляскава, че учуди целия свят. Позьорска мишка, фанфаронска. Но пък беше очебийно, че американският президент искрено се радва на помпозните ритуали (наивен като дете и с пъстри паунови пера), че може да покаже на „скъпия“ си гост всичките лъщящи украшения, които постът му осигурява. Той безспорно тълкува това свое предимство като най-голям бонус, затова и не спира да го изтъква…
И ако Тръмп се фръцка и позира като паун, то Путин, на когото той от цялото си сърце и душа се старае да се хареса (според Николай Слатински руснакът бил неговата „голяма и необяснима любов“), оформя съвсем друго зоополитическо глобално (не)присъствие: свира се в дупки (луксозни, но все пак дупки), крие се по ъглите – нито се среща с хора (освен ако не е насъщно необходимо), нито се пъчи с придобивки и прищевки. Обаче е безочлив (мантрата за неговата, видите ли, легитимност и за тази на Зеленски нелегитимност е особено нагла) и продължаващите му настоявания за фактическа капитулация на Украйна са именно такава безочливост. Пак Теофраст: „Безочието може да се определи като пълно незачитане на мнението на хората в името на недостойна облага“. Можем да оприличим поведението му на плъх, но сякаш най му отива да е питон. Търпелив, подъл, дебнещ из засада: в една индийска приказка се разказва историята за жена, която отглеждала като домашен любимец питон. Грижела се за него, треперела му, обсипвала го с любов. От един момент нататък обаче се разтревожила – питонът спрял да се храни. Какво ли не опитвала, как ли не го примамвала – не и не, нищичко не вземал в устата си. Видяла се в чудо, жената отишла на ветеринар. Споделила притесненията си, а докторът я попитал: „Кажете ми, госпожо, дали питонът спи при вас в леглото?“. Жената отговорила утвърдително, а ветеринарят – след като я чул, ѝ казал: „Госпожо, вашият питон не е болен, той се готви да ви изяде. Той всеки път, лягайки до вас, прегръщайки ви, проверява размерът на тялото ви. Той не яде не защото не е гладен, а просто си оставя празно място преди атаката, за да може да ви погълне и да има достатъчно“. Та тъй и с Путин: „ляга си“ с Доналд в Анкоридж (вози се, тоест, в колата му), преценява дали вече му е станал по мярка, та да отвори пастта си и да го глътне. Съвсем неслучайно френският президент Емануел Макрон го сравни с ламя: „Така че, включително и за собственото си оцеляване, той (Путин) трябва да продължи да яде. Ето това е. И така, той е хищник, той е огромна ламя пред портите ни“. Слава богу, европейците не са наивни – било като заслепената индийска любителка на (коварни) херпетони, било като заслепения американски любител на (фалшиви) похвали, и може би това е една от причините кремълският питон все още да остава гладен (въпреки че опитва по всякакви завъртени начини да погълне колкото се може повече от Украйна). Като типично по путински (или по питонски) лицемерен маниер пуска в употреба притворни лъжливи стратегии, с които да шашне акъла на американския паун (може би все пак пуяк?!). Който колкото повече кряка, толкова повече е нелеп и несъстоятелен…
За огромната разлика в стратегиите на двамата политически зооморфи красноречиво свидетелства простодушният разказ на Стив Уиткоф, специалния пратеник на Тръмп в Кремъл, след втората му визита при Владимир Путин (март т.г.): на въпрос на известния с прокремълските си и протръмпистки позиции „журналист“ Тъкър Карлсон какво е мнението му за руския президент, Уиткоф с всичката наивност на този свят споделя: „Президентът Путин беше поръчал красив портрет на президента Тръмп от водещ руски художник и всъщност ми го даде и ме помоли да го занеса у дома на президента Тръмп. Това беше толкова благороден момент. И той ми разказа как, когато президентът беше прострелян, отишъл в местната черква, срещнал се със своя свещеник и се помолил за президента – не защото можеше да стане президент на САЩ, а защото имаше приятелство с него и се молеше за своя приятел. Когато се прибрах, предадох това послание на нашия президент, предадох и портрета, и той беше очевидно трогнат от него“. O, Sancta simplicitas!
Дали пък на 27 ноември, в Деня на благодарността, Тръмп да не пожали и Уиткоф, а покрай него и себе си? Струва ми се, че паунското им (или пуйчешко, все едно) лековерие имат огромна нужда от такъв катартичен жест, насъщно огромна нужда…
––––
[1] Преводът на „Характери“ е дело на проф. Богдан Богданов.
[2] Вярно, в нея се говори за пуяк, не за паун, но пък пуякът се хвали с близкото си роднинство с пауна: „Бърлю, бърлю, бърлю! Хлуп-хлуп-хлуп! Никой няма по-хубава опашка от мене и от чичо Паун“. А и да не споменавам, че Бенджамин Франклин е предлагал тъкмо пуяка за национална птица на САЩ вместо белоглавия орел. На отците основатели обаче предложението му им се видяло несериозно и (с възмущение може би) го отхвърлили.
[3] Преводът е на Стоян Гяуров.
