"Когато мълчим, забравяме паметта си. Паметта е нещо, което се свири на четири ръце. Трябва да има и друг, с когото да споделиш това и да го запомниш, да го предадеш", казва Георги Господинов

Георги Господинов посети Париж, за да представи френското издание на последната си книга "Градинарят и смъртта". С него разговаря Михаил Иванов:

ДВ: Как се чувствате в Париж? Каква е историята, с която го свързвате?

Георги Господинов: Аз мисля, че всички любими градове са направени от книгите, които сме чели. Така че за Париж има много. И когато дойдох тук за първи път преди двайсет и четири години, беше на един литературен фестивал “Хубавите чужденки" и просто вървях из улиците и си припомнях книги, които съм чел за този град.

Всяко място беше натоварено с литература. Така че за мен да се разхождаш из Париж е наистина да четеш различни книги.

ДВ: Забелязвате ли как различните култури в различните държави реагират на едни и същи теми, в случая на "Градинарят и смъртта" темата за загубата, но и живота след нея?

Георги Господинов: Да, тази вечер представихме превода на Мари Врина-Николов на "Градинарят и смъртта". Ако се замислим за тази книга - понеже историята е много лична и в някаква степен топла, то и реакциите на хората са много близки. Независимо дали в Андалусия, където представих книгата, в Италия, в Германия или сега в Париж. Хората идват и разказват техните истории, които са отключени от моите истории. И освен това сега дойде една жена и каза: "Аз съм скарана с баща ми от три години и сега ще му се обадя веднага след срещата".

Това са най хубавите неща, защото книгите предизвикват действия. Аз не пиша за забавление или да мине времето и тези реакции са ми много, много нужни.

Книжарница Gallimard в Париж събра почитатели на Георги Господинов от различни националностиСнимка: Mihail Ivanov/DW

ДВ: Споменахте по-рано тази вечер и фразата на Волтер: Всеки трябва да обработва своята градина.

Това ли е и смисълът - всеки един от тези читатели, които се докоснат до "Градинарят и смъртта", да направи нещо за своята градина?

Георги Господинов: Да, казах го в смисъл, че фразата на Волтер да обработваме градината си, разбира се, е висока метафорична фраза, но зад нея стоят и едни истински градинари като баща ми, които реално обработват градините си, за да е възможна тази фраза и в нейното символно значение. Трябват хора, които действително работят в градините. И да. Всеки има някаква своя градина, въображаема или не. И по тази градина се работи, за да се предаде нещо на следващите, които ще дойдат и ще опитат черешите или ягодите, или ще видят лалетата, посадени от някой, който вече го няма. Това е смисълът на градините, че те продължават. Смъртта може да отнеме градинаря, но не може да отнеме градината.

ДВ: В книгата често се казва "Няма страшно". Но кого за последно казахте "Няма страшно"?

Георги Господинов: Непрекъснато надписвам книги с тази фраза, ключова за книгата. Няма страшно, защото идват хора, които са в същата ситуация и е много важно някак си тези последни дни с човека, който изпращаш, да не бъдат сковани от страх.

ДВ: Казвате, че паметта е много пряко свързана с това да говорим, да разказваме. Усещате ли, че има нещо, за което не говорим достатъчно в момента?

Георги Господинов: Вижте, ще го кажа съвсем просто: Когато мълчим, забравяме паметта си. Паметта се създава от истории, от разкази, от говорене, от общуване. Паметта е нещо, което се свири на четири ръце. Трябва да има и друг, с когото да споделиш това и да го запомниш, да го предадеш. Да, аз обичам да пиша книги за нещата, за които не говорим. Обикновено за всекидневието, за три следобед, в който си сам в една стая, за тези времена, в които уж нищо не се е случило, но се случва самият живот, за последните дни, за смъртта, за това как се справяш с жестокото бездарие на смъртта. Как успяваш да запазиш топло едно тяло, което си отива. Как успяваш да говориш с човека, който си отива, за да го спасиш от мислите за тази ужасна бездна, която го чака? Докъде можеш да изпратиш един човек? И как е добре да му държиш ръката до прага и после да го пуснеш?

ДВ: Ако си представим, че след време някой би искал да се върне обратно в 2025 г., какво според вас ще се говори за нея?

Георги Господинов: Първото условие е някой да говори за 2025 г. Да има хора, да има живот, светът да си е на мястото и някой да каже: "Ей, ей, как се бяхме уплашили през 2025-а, че всичко приключва тук на Земята." Това е оптимистичната ми прогноза.