В първата част говорихме за това, че Европа като наследник на уникалната християнска цивилизация трябва да бъде спасена, да бъде излекувана, а не зарязана.

Сили за това имат европейците от бившия източен блок, защото инстинктите им са още живи, споменът им за една от най-страшните форми на злото все още ги държи нащрек и все още са способни да разпознаят болшевизма, независимо под каква маска ще им се представи. В първата част обаче се ограничихме само до един от двата мирогледа – този, според който смъртта е абсолютен край. Според този мироглед всичко, което има значение и за което си заслужава да се тревожим, е тук и сега.

Във втората част ще погледнем към спасяването на Европа според втория мироглед, а именно че смъртта е по-скоро начало, отколкото край, и именно след нея предстоят нещата, за които си заслужава да се тревожим.

Използвам думата „спасяване“ защото Европа е изправена не пред един, а пред два вида опасности – вътрешни и външни. Нормално, външните идват от страна да други цивилизации и днес това е синическата цивилизация, олицетворявана (както сочи името) от Китай. Не са нито Съединените щати с техните търговски мита, нито пък Русия с нейните дронове. Повтарям: днес опасността за добрата стара средиземноморска гръко-римо-християнска цивилизация е Китай, въоръжен с технологичните достижения на същата тази гръко-римо- и така нататък цивилизация.

Днес от славната цивилизация, цивилизовала целия свят, е останала някаква кисела бабичка, която само преподрежда порцелановите сервизи на своите спомени и въобще не поглежда през прозореца какво става навън. От християнска все по-бързо се превръща в постхристиянска цивилизация, поруменяла от собствения си залез.

Европа е християнската цивилизация и не бива да изчезне. Можем да я ругаем, да ѝ се присмиваме за правите краставици, джендърите и зелената сделка, може да се възмущаваме от наглостта на рибооките еврочиновници – новата меритократична каста, – но не бива да оставяме християнската цивилизация да изчезне.

На логичния въпрос „Кое ще спаси християнската цивилизация?“ идва логичният отговор: „Християнството, разбира се!“.

Какво е обаче състоянието на християнството в момента? То е разделено на три основни и в някои случаи условни вида (под „условни“ имам предвид неизброимите видове протестантство): православие, римокатолицизъм и протестантство. Както казахме, в стремежа си да отхвърли папата и да се противопостави на ватиканския централизъм, днес протестантството е крайно децентрализирано и попиляно в над 30 000 „църкви“[1]. Католицизмът пък продължава да търпи яростни нападки от протестантството, опитват се да го превърнат в синоним на педофилия и финансови и имотни далавери.

По тази причина той е принуден да се меси съвсем оперативно в политиката и в теми, които не са му работа, като климатичните промени, мултикултурализма, опитите да се догонват някои „модерни“ тенденции и прочее. Така че и католицизмът, и протестантството днес са прекалено земни, политически и социални. Само православието се опитва да остане небесно, каквото е било християнството в евангелските времена. Толкова небесно, че най-тежката критика против него е тази, че не се интересува от земното, от ежедневния живот. Което хем донякъде е така, хем и не е така.

Наскоро излезе на български език една дискусия между Джордан Питърсън, Джонатан Пежо и Род Дреер по повод посещението, което направи Питърсън преди няколко години в Метеора и на Света гора Атон. Дискусията е озаглавена „Православието е последната крепост на християнството“. Джонатан Пежо разказва за посещението на Джордан Питърсън в Света гора и Метеора, което бележи неговото запознанство с Православието. Той описва как първоначално скептичният Питърсън постепенно открива утеха и смисъл в православната традиция, след като се среща с харизматичния старец на манастира Ксенофонт.

В по-широка дискусия с Род Дреер, двамата анализират завръщането на езичеството на Запад след епохата на рационализма и науката. Питърсън твърди, че съвременните културни тенденции като преклонението пред «Майката Земя» и андрогинността са просто нови форми на древни езически практики. Дреер добавя, че Православието е успяло да запази единството на тялото и душата, за разлика от Запада, който е преминал през номинализма и дуализма. Участниците в разговора смятат, че Православието предлага автентичен мистицизъм и ясен мироглед, което е отговор на съвременния глад за духовност.

Те предупреждават срещу прогресивните реформи в Църквата, които вече са унищожили много протестантски и католически общности.

Именно защото православието е автентичното християнство, то е подложено на нечуван натиск и атаки, които са спестени на други вероизповедания, дори и съвсем шантави и екзотични. Но то си е нормално, защото шантавите и екзотични вероизповедания просто не са истина. Особено мощен аргумент срещу православието от страна на враговете му е неговото практикуване в Русия.

Не отъждествявайте православието с руската държава. То е над нея и до голяма степен извън нея. Имало го е и при империята, и при комунизма и сега, при… как да го таречем… олигархизма. Да, руската църква се меси в политиката, участва в политиката, включително и във войните, но го прави с много малка част от себе си. По-голямата ѝ част, съществената ѝ част винаги е била насочена към небесното, към тайнствата и към спасението на душите.

Руската църква е част от Едната, Свята, Съборна и Апостолска и на никого не му минава през ум да отрече това, дори на истанбулския патриарх Вартоломей. Безспорно тя има вина за случващото се в Украйна, но е виновна толкова, колкото са били виновни и патриаршиите на Константинопол, Преслав и Търново за империалистическите войни на съответните държави. Църквата е организъм на повече от 20 века и през главата ѝ е минало и отминало много.

Истинското християнство е в неизгодно положение, защото свидетелства за истината. Помните максимата, че в дискусия лъжецът е с предимство, защото може да каже всичко, а честният е ограничен да говори само истината. Истинското християнство трудно издържа съвременните пропагандни битки, защото то не ви казва, че целта е да живеете богато и луксозно, безметежно и забавно, а да спасите душите си.

По какво ще познаете лукавците ли? По това, че каквото и да ви говорят, всъщност ви казват едно – вие сте върхът, другите не са толкова важни, може сами да постигнете всичко, щастието ви се полага по право и т.н. И ако случайно продължите да мислите, че има нещо по-голямо, нещо по-нисше от вас, ще ви потупат по рамото: „Спокойно, това е Майката Природа! Вселената, която все се „мъчи да ви каже нещо“! Бог ли? Това са глупости, това са бабини деветини!“.

Глобалната битка срещу Църквата не е срещу Русия, не е срещу войната в Украйна, Близкия Изток или Африка, не е срещу фашизма или болшевизма, не е срещу социализма или капитализма. Това са други битки. Битката срещу Църквата е битката на злото срещу Истината и Доброто. Тази битка се нарича още Армагедон. Все едно в какви одежди ще я облекат.

И така, надеждата на Европа е в християнството, а последната крепост на християнството е православието. Затова моля българските публични демократи в конюнктурната си русофобия да не хвърлят камъни по православието от барикадите на либералните медии. Русофобията е до време, Путин днес го има утре го няма. Да не стане така, че утре Русия да влезе в НАТО и да стане водещ евроатлантически фактор срещу Китай. Тогава ще ви питам какви камъни и накъде ще хвърляте. Не ругайте църквата, не поругавайте Православието, защото, както казва св. ап. Павел: „Бог поругаван не бива“ (Гал. 6:7). Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

[1] Според World Christian Encyclopedia (издание на Гордън-Конуел, Масачузетс, САЩ – едно от най-престижните протестантски богословски училища в света ) те са 36 000.