Уж правителството беше много стабилно, уж никакви тъмни облаци не се задаваха на политическия ни хоризонт, а едни избори за общински съвет в Пазарджик обърнаха всичко с краката нагоре.
И не че самият вот имаше някакво голямо значение – просто той даде повод да избият напрежения, които са се натрупвали през целия период на управлението на кабинета „Желязков“ и повече не можеха да бъдат потискани.
А в тяхната основа лежи егото на Бойко Борисов. И че взривът ще дойде от него, не беше никак неочаквано. Още преди половин година писах, че лидерът на ГЕРБ представлява основния риск пред кабинета „Желязков“. В някаква степен е дори чудно, че толкова време Бойко стискаше зъби.
Нетърпението изяжда Бойко Борисов, ревността към премиерския стол на Росен Желязков го изгаря
Е, накрая не се сдържа. И не изборите в Пазарджик го уплашиха, а това, че плановете му се провалят. Готовността му да стои извън „Дондуков“ 1 може да се разбере със стремежа му да реализира една от двете печеливши опции: или да влезе в „Дондуков“ 2, или пък да се превърне в антипод на едно непопулярно управление, което отново би поставило въпроса за формиране на ново правителство – този път под прякото му ръководство.
Ходът на политическия живот засега подкопава реализацията и на двата плана. За да стане Борисов президент, той определя подкрепата на ДПС като ключова и е готов да заплати – и заплаща – висока цена за нея, но само до момента, в който това няма да се обърне срещу самия него. А значимостта на изборите в Пазарджик е именно в това, че те се превърнаха в индикатор, който показа, че задоволяването на всички властови прищевки на Пеевски се обръща срещу самия Борисов.
ГЕРБ е клиентелистко-популистка партия (с акцент върху клиентелата), а Пеевски заграби целия клиентелистки вот в Пазарджик. Което изпраща неприятен сигнал за цялата страна. От една страна, в тези среди царува убеждението, че ако те ограбват – значи си слаб; от друга – това поставя в центъра на общественото внимание грозното лице на българския избирателен процес и може да породи обществена реакция, която да генерира анти-ГЕРБ вот. Реакцията може да се ограничи и само в политическия периметър, като накара останалите партии все по-силно да се дистанцират от партията на Борисов – веднъж, защото е отслабнал, и втори път, защото е зависим от Пеевски.
Хем да не бъде премиер, хем да търпи политическо дискредитиране – това Борисов няма как да понесе. Той е наясно, че няма да са много българите, които ще разпознаят в образа на един слуга на Пеевски бъдещия си държавен глава. Това заключение не е ясно доколко е изкристализирало в главите на българските избиратели, но ако настоящата политическа действителност продължи да функционира по същия начин, това категорично ще се случи.
Следващите ходове на Борисов ще покажат дали той има намерение да продължи да преследва президентските си блянове или ще отвърже премиерския си нагон. А може пък и да не последва нищо особено – което вече ще демонстрира явна политическа немощ. Ако политическият трус се ограничи в рамките на преформатиране на кабинета „Желязков“, това ще означава, че Борисов продължава да залага на президентската карта. Ако пък оглави едно ново правителство, това ще сложи кръст на плановете му да наследи Радев.
Защото ако в момента Борисов е подозиран и обвиняван, че слугува на Пеевски, можем да си представим какво ще се случи, ако той официално оглави изпълнителната власт. Сега все още минават лакърдиите, че Желязков, Митов и Тахов, например, са скритите лимонки на „Новото начало“ – един вид, излезли са от контрола и са предали партийния си лидер. При кабинет на Борисов такова разграничение няма да се прави. Всичко ще пада директно върху главата на министър-председателя.
Като добавим и текущите политически скандали, които неминуемо ще избухват, както и прякото участие на Пеевски във властта, президентските избори след една година ще се превърнат в идеалната буря за ГЕРБ и в повод за нейното ново стигматизиране – подобно на това от 2020 г.
Поеме ли подобен риск Борисов, това ще означава, че е решил да управлява за последно и като за последно. Означава власт, която напълно ще се асоциира с Пеевски и ще бъде готова да отиде в крайна конфронтация с обществото. Такова управление няма как бързо да не загуби своята легитимност и политическото ни развитие ще стане заложник на гнева, отмъщението и случайността.
Нещо, което Борисов едва ли ще понесе. На него му се искаше да дойде на власт като една по-добра алтернатива на Желязков, а е на път да се случи точно обратното. Каквото и да се говори за настоящия министър-председател, колкото и да ни бъде представян като директор на водопад, той все пак е много по-адекватен от Борисов. Най-малкото е интелигентен и възпитан и не е маниак.
Оставането му на „Дондуков“ 1 представлява единствения полезен ход за Борисов. Последният размъти политическия ни процес, без да има представа какво ще последва и как трябва да се реагира на новата реалност. Най-почтеният ход е да се отиде на нови избори, за да може бъдещата управленска коалиция да бъде пряк израз на народния вот. Това до известна степен би изпрало греховете на сегашните управляващи (тези от тях, които ще влязат в новия парламент, разбира се).
Ако всичко завърши с преформатиране на кабинета – още повече с официалното влизане на „Новото начало“ в него – кризата временно ще изглежда разрешена, но причините за нейната поява само ще се изострят още повече. Борисов ще бъде още по-недоволен, „Новото начало“ ще стане още по-примамливо за клиентелата и още по-отвратително за обществото, а БСП и ИТН вече няма да будят дори и презрение. Те просто ще бъдат отметките на новото дъно на политическия ни живот.
