Есенните дървета с рехави листа в далечината приличаха на застинали пушеци. Заманов напълни с тази гледка очите си и продължи да върви към адреса, който му бяха продиктували.
Гласът, който му го продиктува, приличаше на празничен балон, говореше с едни такива, изпълнени с хелий интонации. Господин Заманов така, господин Заманов онака. Накрая му продиктува адреса.
А цялата история започна няколко седмици по-рано. Заманов имаше един закучил се от години бюрократичен проблем. Беше му писнало да го търкалят като топче по ведомствата, да чака с дни, да го препращат на гишета, през които вече беше минавал. Един ден срещна случайно съученика си Роман, който се беше издигнал по етажите на властта. Изпиха на крак по една бира и Заманов му разказа за неудачите си. Роман, когото в училище наричаха Рони, се замисли, подъвка зъбите си. А после се наведе към Заманов и кой знае защо, съвсем тихо му прошепна едно име. Разбира се, Заманов беше чувал това име, беше чел за него във вестниците. Рони натърти, че само той може да му реши светкавично проблема. Всичко друго би било чиста загуба на време. Включително и неговите, на Рони усилия, ако случайно вземеше решение лично да се ангажира. А Рони в никакъв случай не се намираше ниско в йерархията на властта, беше някъде към средата, че даже и малко над средата. Разделиха се, като си удариха дланите и Рони обеща да му изпрати на есемес телефон, на който Заманов да си уговори среща.
Привечер телефонът му изпиука. Секретният номер беше пристигнал.
На другия ден Заманов звънна на този телефон в единайсет. Отсреща веднага вдигнаха. И по-нататък вече го разказахме – за хелия и прочие.
И сега Заманов вървеше към адреса. Беше попаднал в квартал с построени съвсем наскоро чудовищно големи кооперации, между които минаваха съвсем тесни улички. Като някакво лего, сглобено от много кисело дете. Само дето легото беше истинско и огромно.
Стигна до някаква врата на партера на една от огромните кооперации. Отгоре над вратата на месингова табелка беше изписан адресът, който Заманов прилежно си беше преписал на листче. Той два пъти свери адреса и после натисна устройството вдясно от вратата. Устройството изпръхтя като кон, вратата щракна и се отвори. И пред Заманов се просна дълъг коридор. Явно коридорът минаваше по цялото протежение на сградата. Той тръгна по него. Не срещна никакви хора. Край него се нижеха врати без табели. Не му бяха дали указания на коя врата да почука. Заманов се видя в чудо. Коридорът все някога щеше да свърши. И наистина, коридорът свърши пред друга врата, подобна на първата. Заманов се завъртя на пети и се огледа. Само луминисцентните лампи тихо жужаха. Накрая натисна бутона на вратата, тя се отвори и Заманов се озова на улицата от другата страна на сградата. Почти в същия момент телефонът му иззвъня. Отсреща гласът беше друг, не онзи, дето беше пълен с хелий. Този глас беше сериозен и делови. Гласът каза: „Бяхте заснет на кратко видео как излизате от тази врата. Това видео ще бъде изпратено където трябва. Утре може да отидете да си решите проблема. След това ще трябва да преведете на банковата сметка, която ще ви изпратим на телефона сумата – и гласът каза сума, която беше равна на двегодишните му спестявания. Всичко, което имаше в банковата си сметка. Явно предварително го бяха проверили.
На другия ден Заманов отиде в онова ведомство, където вече беше ходил десетократно. Всичко свърши за минути. Той взе заветната бележка, излезе навън, седна на близката пейка и още на часа преведе през приложението си за онлайн банкиране парите.
После се огледа наоколо. Есента беше красива. По тротоарите се стелеха листа и позлатяваха всичко.
