Моноспектакълът беше замислен с една цел, но последствията са други. Отначало изглеждаше, че не произведе нищо освен коментари.

Изглеждаше да е буря в чаша вода. На пръв поглед нищо не се промени, но това още по-настойчиво поставя въпроса защо беше организирано живото предаване? Тъй като самият повод – резултатът от местните избори в Пазарджик е нищожен, трябва да се потърси по-истинска причина. Предвид рисковете на живото предаване тя трябва да се търси в откъслечни изтървани изрази.

Бръсначът на Окам ни насочва към най-простото обяснение. То е, че публичната лекция на Борисов е замислена в духа на поговорката: „Думам ти дъще, сещай се снахо“. Но не сработи. Снахата с главно Д се оказа опърничава и не (иска да) се сеща. И тук вече възниква сериозен въпрос – откъде тази снаха има толкова кураж, че да си позволява такова поведение. Пренебрегването на един така добре режисиран спектакъл показва сила. Всички зрители в залата стояха неподвижно и слушаха безмълвно, а този, към когото монологът е адресиран, е ни чул, ни видял. Щом реалният адресат не се стряска от строгия тон, значи има реална власт. И трябва да се запитаме откъде има тази власт. Член първи от Конституцията казва, че „цялата държавна власт произтича от народа“. Неговата очевидно има друг източник, след като нито избори е спечелил, нито партията му е голяма, нито рейтингът му е висок.

Властта е имàне, затова въпросът с властта в нашата държава е заровен под пластове исторически и политически събития. Можем да се върнем към Ахмед Доган, който години наред осигуряваше етническия мир и раздаваше порциите. Или към „Боянските ливади“ на Желю Желев, или дори към десети ноември, или още по-добре към девети септември…

Въпросът за реалната власт е въпрос за ролята на задкулисието, олигархията, дълбоката държава, държавна сигурност, което в общи линии е едно и също. Аз не мога и едва ли някой може да си представи, че Пеевски е постигнал властта си със свои личностни качества. Когато Доган го окачестви като „феномен“ – дали това беше суперлатив, или вече е усещал, че рожбата му ще го детронира? И дали неприкосновеният обитател на сараите беше детрониран от рожбата си, или от създателите си?

Очевидно задкулисието също не се управлява от един център. Ако беше така „предаването на властта“ щеше да се осъществи плавно. Помним, че дори и свалянето на вездесъщия Тодор Живков стана почти безболезнено – само с един блуждаещ в нищото поглед на забавен каданс. А виждаме сега каква драма е с Доган и с дерибеите около него. И имаме усещането, че драмата на Доган ще се повтори на по-високо равнище. Това усещане особено се усили след спокойствието, с което „успелият млад човек“ се отнесе към моноспектакъла, таргетиран към него.

Всички коментари показват, че положението е тревожно. В същото време няма никаква идея за протести. Протестите през 2013 г. избухнаха спонтанно и моментално, след като Парламентът сложи Пеевски за шеф на ДАНС, продължиха повече от година и завършиха с оставка на правителството. От тогава до днес изобретателите и покровителите на „феномена“ не го изоставят и след като премина през множество скандали и афери, неговият устрем напред и нагоре продължава. Въпросът от 2013-а „Кой предложи Пеевски?“ днес е преформатиран в „Кой изобрети Пеевски?“.

Днес причините за протести са повече, а протести няма. За да няма протести, достатъчно е на обществото да се внуши, че няма алтернатива. И към днешна дата алтернатива наистина няма. След падането на правителството на Орешарски всичко се върна в старото русло и въпросът „Кой?“ остана. А резултатът от протестите през 2020 г. е смяната на Гешев със Сарафов и на Доган с Пеевски. Всеки протест, който не дава алтернатива, не само е неуспешен, но поражда безнадеждност. Така стана в Сърбия. Менторите зад Вучич и Пеевски или са едни и същи, или са учили по едни и същи учебници. Но нашият е по-изобретателен, защото откри формула за упражняване на властта в държавата, без да участва във властовите институции. Подкрепя правителството, без да иска нищо. Притежава всичко. Не носи отговорност пред никого. Дори санкциите по „Магнитски“ са безсилни спрямо него.

Ситуацията е избори без избор. Затова гражданите не гласуват, а не защото са „изморени“. Дори да свалят едни управляващи с бунт, няма кого да изберат на тяхно място. Бунтът е вътре в нас, но не излиза на площадите, защото няма морален авторитет, който да го организира. Не е пресилено, ако кажем, че тези, които упражняват реалната власт, са успели да корумпират цялото общество. След поредицата от безпринципни коалиции политическото напрежение реално остана между гражданите и политическата класа, наречена „елит“. Но на гражданите се предлагат избори без избор.

Всичко започна с невинното „няма ляво, няма дясно“. Това се хареса на мнозина като всеки популизъм. Но ето докъде доведе.

Решението е в политиката правилата да бъдат като в шахмата – ясни, логични, познати, прозрачни, непроменяеми, общоприети.

В едно есе Александър Балабанов пише, че „политиката и поезията стоят едно от друго така далече, както земята от небето“. Но те се допират на хоризонта. Решението на нашите проблеми също е някъде на хоризонта. Може би малко ще го приближим, ако успеем да изберем истински демократичен президент.