Апартаментът имаше дълга тераса към улицата. Момчето често излизаше на нея и гледаше колите и минувачите.
Майка му и баща му ходеха на работа и не му разрешаваха да излиза навън, докато ги няма.
А в огромния апартамент му беше скучно. Апартаментът имаше кухня, трапезария, три стаи, баня и дълъг коридор. Неговото семейство всъщност делеше квартирата с още едно семейство, но за лятото те се бяха прибрали в България. И момчето по цял ден стоеше само́. Да излиза на терасата беше едно от малкото му развлечения.
Отсреща, през улицата, имаше гараж. Там по цял ден поправяха коли. Момчето се беше сприятелило с един от монтьорите, с вечно потъналия до лактите в грес Мансур. Когато го видеше отдолу, Мансур се ухилваше и вдигаше за поздрав омацаната си ръка.
Понякога по улицата минаваха тълпи от младежи. Те задръстваха цялата улица и движението спираше. Пред колоната на заден ход вървеше мъж с мегафон. Той сечеше въздуха със свободната си ръка и скандираше лозунги, които младежите повтаряха. Когато работниците от гаража дочуеха виковете от дъното на улицата, те бързаха да спуснат металните решетки. Лозунгите бяха кратки. Те винаги завършваха с името на лидера на държавата. Момчето също се прибираше от терасата вътре, макар че му беше любопитно да гледа шествието отгоре.
През по-голямата част от деня момчето се учеше да рисува. Бяха му купили листове оризова хартия и то прерисуваше внимателно и с голямо напрежение лицата на героите от няколкото комикса, с които разполагаше. Едни от рисунките ставаха по-хубави, други – не толкова. Момчето се чудеше на какво се дължи разликата. По едно време забеляза, че когато движи ръката си по-свободно, когато не внимава толкова точно да следва линиите, рисунката се получаваше. Листовете се трупаха един върху друг и наистина показваха как умението му укрепва.
Веднъж реши да нарисува улицата долу. Излезе на терасата, подложи под листа един картон и започна да рисува това, което вижда – един-двама минувачи, преминаващата кола, гаража с вдигнатите метални решетки. Мансур го видя, ухили се и вдигна ръка. Нарисува и Мансур, ухиленото му лице, белите зъби и къдравата коса.
После нарисува и продавача на хляб, чието дълбоко и тясно магазинче се намираше точно до гаража. Продавачът на хляб по цял ден седеше на столче на тротоара и слънцето беше изпекло лицето му до кафяво. На главата си имаше малко бяло фесче. Когато го сваляше, за да се почеше или да си избърше потта, се виждаше, че отдолу плешивата му глава е бяла като яйце.
Момчето остана доволно от рисунката си. Наистина, чертите на Мансур и на продавача на хляб приличаха донякъде на героите от комиксите, но момчето се надяваше, че с времето това ще се поправи.
Един ден пред гаража пристигна раздрънкан пикап. От него слязоха двама младежи. Мансур ги посрещна и ги прегърна. Явно бяха негови другари. Единият му връчи малко пакетче, което той прибра в джоба си и на свой ред му подаде някакви пари. През това време другият младеж извади от каросерията нещо, приличащо на вързоп. Момчето бързо разбра – беше неголям октопод. Младежът го хвана за пипалата и започна да удря тялото му в асфалта. Момчето гледаше всичко това от терасата. То вече се беше научило да разбира някои от думите на чуждия език и се досети какво си говорят – така тялото на октопода омеквало и ставало по-вкусно. Мансур видя, че момчето ги гледа. Този път не се засмя, а само разпери ръце.
По-късно, онези с пикапа вече си бяха отишли, пред гаража спря полицейска кола. Полиците пипаха бързо – те изведоха Мансур отвън, проснаха го по лице на асфалта и стегнаха ръцете му зад гърба с белезници. Като видя това, момчето се прибра вътре.
На масата в трапезарията стояха разпилени рисунките му. Най-отгоре беше онази с Мансур и с продавача на хляб. Момчето размисли известно време, после я скъса и я хвърли в кошчето. Но това не му се стори достатъчно, извади парчетата и ги накъса вече на съвсем дребни късчета. И без да светва лампата, остана да чака в тъмното майка си и баща си.
