Знакът преди влизането в града, изтъркан, но все още четлив на български език, беше точно такъв, какъвто си го спомнях -"Добре дошли и прав ви път". Габровци, също както комиците от Ню Йорк или републиканците в Делауеър, се гордеят с чувството си за хумор. Преди падането на Берлинската стена, този изстрадал, но привлекателен град в центъра на Балканите, е бил смятан за комунистическата столица на хумора. Съвсем сериозно. Най-отличителният културен паметник на този град остава Домът на хумора и сатирата, мрачна останка от началото на 70-те години на миналия век, като много други занемарени символи от бившата съветска империя. Чернобели снимки от деня, в който домът отваря врати през 1971 г., показват една отминала епоха, където апаратчиците носят карирани костюми, широки вратовръзки и с фалшиви усмивки посрещат Тодор Живков - тогавашният политически лидер на България. "Няма нищо смешно на снимката, но всеки се смее". По този начин Галина Бонева, отговаряща за връзките с медиите на дома, анализира изложената фотография. Г-жа Бонева казва с меланхолична смесица на гордост и примирение, че мечтаейки си за друг живот на други места, е прекарала живота си тук. После обаче добавя, че се шегува, като че ли намеква, че някои габровци претендират че са много шумни и весели, за да изглеждат колективно сатирични. Това е една нерядко срещана стратегия да се справиш с живота в съветската империя, сред лицемерията на комунизма. Или пък, може би, г-жа Бонева се шегуваше. Смехът се смята за универсален език. Но това само по себе си би трябвало да се възприема като шега. От всички културни форми, хуморът, било то писмен, визуален или застинал, изглежда най-ясната илюстрация на голямата истина, че не всичко се прехвърля от едно общество или време към друго, най-вече в епохата на глобализация. Вярно е, че в наши дни американските скечове се разпространяват навсякъде в чужбина, също както "Старбъкс" и шапките на "Янките", но също както всички срещани общи характеристики на глобалната епоха, те са вид културен бял шум, на фона, на който различните хора се разграничават. Габровците, в комичния смисъл на думата, са идеалният пример за това. Представителите на Дома на хумора и сатирата, реликва на изчезналия режим, в повече или по-малко покрайнините на Централна Европа, си мечтаят отново да се превърнат в популярна дестинация, ако могат да намерят средства и имат добър план. Голяма част от музеите от бившия комунистически свят, като домът в Шумен, са били пременени като иронични атракции за туристите, които често са твърде млади, за да си спомнят каквото и да е от онези времена. Забавно, но факт, Домът на хумора и сатирата не е един от тези музеи. Липсва самоиронията. Това е семейно имение на някакво ексцентрично изкуство, исторически инсталации, сатирични картини и карикатури. През по-голямата част от своите първи две десетилетия живот, домът функционира като кръстопът от Студената война и инструмент за пропаганда. Двугодишните фестивали на хумора са били място, което художниците от съветския блок са имали разрешение да посещават. То е било и единственото място, където те можели да се срещнат с поканените на събитието западняци. По този начин комунистическите власти изграждали имиджа на България, а и на съветската империя като цяло, като отворена към чужденците. Домът се превръща в нещо като прозорец между два свята. Всяка година през 70-те и 80-те група от художници, писатели и карикатуристи се събират в Габрово, който в рамките на фестивалите е представлявал балканския еквивалент на масата на комиците на Уди Алън в ресторанта Карнеги Дели. В онези дни редица съветски туристи чакали всяка сутрин вратите на дома да отворят. Голям екип отговарял за публикуването на книги и списания на хумора и сатирата, бил домакин на филмовия фестивал, представял театрални пиеси и раздавал литературни награди на международни звезди като Джоузеф Хелър и Кърт Вонегът. Би Би Си направи документален филм за дома в Шумен. "Ню Йоркър" направи профил на града. И мястото процъфтя. Но това беше преди. В момента, местната промишленост издъхва, населението намалява, а домът има проблеми с изплащането дори на минималните заплати за своите служители. Миналата сутрин г-жа Бонева разведе няколко посетители из галериите, с възторженото желание да поупражнява английския си. Освен застаряващата продавачка зад щанда за сувенири във фоайето, която сама се оплаква, най-вероятно поради липсата на работа, мястото изглежда празно. /БГНЕС /www.bgnes.com