Писателят и сценарист Анжел Вагенщайн навърши 91 години преди седмица. Той е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. Автор е на 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми, снимани в 5 държави. Филмът по негов сценарий “Звезди”, заснет през 1959 г. от режисьора Конрад Волф, е удостоен със Специалната награда на журито в Кан. Сред най-известните му произведения са сценариите на филмите “Допълнение към закона за защита на държавата”, “Гоя”, “Звезди в косите, сълзи в очите”, “Борис I”, “След края на света”.
Бил е партизанин, ръководител на бойна група, има смъртна присъда от съда на Царство България. Офицер е на френския „Орден за заслуги”, основан от президента Шарл дьо Гол след Втората световна война като награда за принос в антифашистката съпротива.
През последните години се посвещава на литературата и публикува романите “Петокнижие Исаково”, “Далеч от Толедо” и “Сбогом, Шанхай” (ИК “Колибри), преведени и издадени в цяла Европа и САЩ. На 15 октомври т. г. беше представено руското им издание в том със заглавие “Двадесети век. Изгнаници”.
Преди 1989 г. става член на Комитета за защита на гр. Русе, който е зародиш на опозиционните движения в онова време. Лауреат е на международни държавни и литературни награди, сред които международната годишна награда на парижката Сорбона за романа „Далеч от Толедо”, Европейската награда за литература „Жан Моне” за романа „Сбогом, Шанхай”.
- Г-н Вагенщайн, продължавате ли да работите, да пишете нови неща?
-Човек винаги трябва да работи нещо. А аз съм в един занаят, в който няма начин да не работиш, защото мозъкът работи дори когато спиш. За съжаление много от времето ми отива в суетната част от нашия живот – премиери, пътувания за представяния на книги. И май че повечко ракия. Току що се връщам от представянето в Русия на триптиха ми „Двайсети век. Изгнаници”. И това е работа, но която изморява. Защото е непродуктивната, суетната част от битието на един писател. На 16-и октомври беше представен за първи път в България един мой много голям филмов проект – „Гоя или Трудният път към прозрението” в руската му оригинална версия. В този филм Татяна Лолова играе Мария-Луиза Бурбонска – царствена роля, която тя изигра наистина царствено. Там играят още Слабаков-старши, който отдавна не е между нас, както и Джоко Росич. Те също правят великолепни образи. Въпреки че България не е копродуцент на филма, много епизоди са снимани из нашите места.
- Вашият приятел Рангел Вълчанов си отиде съвсем скоро. Работили сте заедно по много филми.
- С Рангел сме обвързани от много дълго време. Бих казал през цялото време на „онази” кинематография, която е различна от тази, която съществува в момента. Тя беше друга, много различна галактика, друг пъзел от ценности и надежди. Малцина знаят, че Рангел започна филмовата си кариера още като студент във втори курс на тогавашния ВИТИЗ. Тогава той участва в епизодична роля във филма на режисьора Захари Жандов „Тревога”, по мой сценарий, който бях написал още като студент в Москва – първия филм на националната ни кинематография. Съдбата пожела и Рангел да направи първата си крачка в киното с този наш филм.
Но връзката ни с него – не само моята, но и на приятелите, близките и колегите му, не се състои само в общите ни филми, но и в общата битка за отстояване на някои стойности в киното. И преди всичко – съпротива срещу грубата намеса на партократите в творческия процес. Ние водехме битка срещу глупаците и идиотите, които се опитваха да цензурират и префасонират и мислите ни, и изкуството по свой образ и подобие. Глава първа от тази битка беше филмът на Рангел и Валери Петров „На малкия остров”. Тук се опитаха направо да му подложат крак. Измислиха 100 причини - до една идиотски. Стигна се до там, че всички настойчиво поискахме филмът да бъде изпратен на фестивала в Москва. Тогавашният шеф на българското кино Венелин Коцев беше категорично против такива „вредни” филми.
А „На малкия остров” беше шедьовър. При това Рангел още дори нямаше званието „режисьор”. Беше асистент-режисьор, но вече бе направил най-хубавия български филм дотогава. Това стана причина ние, бившите съветски възпитаници, завършили Филмовата академия ВГИК в Москва, да доведем в София Сергей Герасимов и Михаил Ром. Уж по други поводи, но в действителност искахме и те да видят и оценят филма. Тези двама велики режисьори, които по онова време бяха лидери в съветското кино, след като го изгледаха, заявиха на българското филмово началство, че ако го изпратят в Москва за участие в Международния кинофестивал, гарантират голямата награда.
Познайте дали го изпратиха? Не, разбира се! Защото една престижна награда би компрометирала отрицателната оценка на партийните бюрократи – Венелин Коцев и цялата му група от нагаждачи. Е, ние нищо не постигнахме, но направихме каквото можахме. Пък и филмът оцеля. Не изтъквам това като някакъв подвиг. Беше нормална солидарност.
- Има ли я още тази солидарност днес – да направим всичко възможно да осигурим успеха, дори когато той не е наш?
- Надявам се това чувство сред кинаджиите да не се е изпарило напълно. Но имам усещането, че не е това, което беше тогава. Може би защото сега противниците ни са други. А и мислим различно за нещата от живота. Борим се срещу нови призраци, а тогава призракът като че ли беше предимно един и общ – догматизмът, примитивните представи за изкуството единствено като инструмент на политическата пропаганда. Дори хора с различни възгледи бяхме единни в преодоляването на тази идеологическа бариера. Не казвам съпротива, а преодоляване.
Бях участник в Съпротивата и знам, че след нея настъпи следващият етап – на преодоляването. И това време отмина, но в крайна сметка – като обръщам поглед назад към последния четвърт век, не знам кой кого е преодолял. Май че ние се оказахме преодолените. Както се казва – прецаканите! И не за първи път. Така бяхме прецакани и ние, партизаните, участниците в Съпротивата през Втората световна война. При втория опит за промяна, след ноември 89-та, отново се оказахме в капана на илюзиите си. Сега, да съм жив и здрав, очаквам следващото ни национално прецакване. Ако не успея, вие ще го преживеете.
- Какво очаквате да се прецака сега?
- О, това само Ванга би могла да знае. Но новата история на България е верига от измамени надежди. Впрочем, цялата човешка история е такава, но тук особеното е, че ние сами и взаимно хубаво си подлагаме крак. Другаде най-често една държава прецаква друга. По българските земи не се нуждаем от външна помощ.
- Преживял сте много по-сериозни неща от това, което днес наричаме криза. Оптимист ли сте?
- Светът и днес няма да загине. Но според мен сега сме свидетели на най-дълбоката глобална криза на капитализма. Човечеството надживя кризата на това, което се наричаше „реален социализъм”, осмисли крушението на тази държавна система. Рухна системата, а не социализмът като всеобхватен проект за едно ново устройство на света. Призракът, който бродеше из Европа, както пише Маркс, ще продължи да си броди и да оказва влияние върху умовете и надеждите на хората. Доказва го фактът, че днес Европа се обявява за социален континент. Всички правителства – леви или десни, говорят за социални политики. Тази думичка „социални” не е паднала от небето, не ни е току-така подарена. Тя е резултат от много битки, включително и от съществуването на един свят, който се наричаше „социалистически” и упражняваше своя натиск и влияние.
Така че планетата ни ще продължи да се върти въпреки дълбоката криза на самата ни цивилизация. И това се отразява върху всеки атом от битието ни. Колкото и да е странно, кризата в автомобилостроенето, във външната търговия, в курсовете на долара или днешната уникална криза, в която държавната машина на САЩ се самоуволни, са показатели за този износен капиталистически модел на обществено устройство, с отдавна изтекъл срок на годност. И това неминуемо резонира върху изкуството. Пределната комерсиализация на киното стигна до непоносими граници. Достатъчно е да включите на който и да е български телевизионен канал, за да ви обгърнат непрекъснатото насилие, кръв, екшъни и чалга. Надявам се това поне да породи носталгии по голямото и чисто кино, по голямото некомерсиално изкуство, театър, литература.
- Смятате ли все пак, че днес сме по-свободни?
- Мисля, че днес патриотизмът често се бърка с патриотарството на шумни бабаити, свободата с безотговорна слободия. Силно се съмнявам в много от елементите на това, което лекомислено наричаме демокрация. Още не можем истински да формулираме нито свободата си, нито отговорностите, които следват от нея. Не осъзнаваме нейния истински и дълбок смисъл – това, че тя е изключително сложен елемент от конструкцията на едно общество, а не лост за разрушаването му. Не е толкова просто като това едни да отидат на площада да викат „против”, а други - „за”. Ако с това се изчерпва свободата, можем и без нея.
Писал съм на тази тема и не мога да намеря отговора за сложните формули и взаимозависимости между свободата и не-свободата. Още не сме се научили на това изкуство, което далеч не е така елементарно. Затова и елементарно обсъждаме и осъждаме, анализираме и демонизираме времето на социализма. То не е просто време, много сложна и вътрешно противоречива и нееднозначна е неговата конструкция. Който я опростява и свежда само до простаците и цензурата, няма да разбере защо тогава беше възможен филм като „На малкия остров” у нас, разцвета на цели национални кинематографии вътре в социалистическата система, или появата толкова забележителни произведения на литературата и изкуството у нас и недалеч от нас. Докато сега, в условията на това, което наричаме „свобода” сме потънали до гуша и в чалгата на времето, и в други тежки зависимости.
Не знам, при социализма може би самото преодоляване на всевъзможните препятствия пред изкуството, да пораждаше енергии, които днес уви нямаме. Да вземем романа „Тютюн”, например. И той трябваше да преодолее стереотипите на времето. Уж беше спрян, уж беше скрито публикуван, а изведнъж за него се застъпи не друг, а Вълко Червенков. Диктаторът излезе във вестник „Работническо дело” да защити книгата. Между другото от всички диктатори Вълко Червенков беше най-културният и просветеният. В момента драмата на България е в неразбирането и злоупотребата с понятията, а не със самата свобода. Нея всъщност я няма. Голямата свобода я няма, а и никога не сме я имали. Виждам как ние почти сме убили или най-малкото изопачили дълбинните понятия – свобода и демокрация. Но не съм сигурен, че и положението в Европа е много по-различно от нашето, а аз познавам Европа и то много добре. Там нещата са, как да кажа – омекотени: май че ситите нации по-малко се вълнуват от тези проблеми.
- Вие сте видял няколко коренни промени в обществения строй. Има ли нещо революционно в настоящите протести?
- Това, което се случва по улиците на София, силно ме вълнува. Но не съм сигурен, че е раждането на гражданското общество. Това го твърдят хора, които не познават историята. Такъв тип „гражданско общество” е имало и през 1905 г. в Русия. Поп Гапон тогава също е водил ей такива по улиците. А когато в Либия тълпи демонстранти искаха смъртни присъди за нашите медицински сестри? Не правя преки паралели, но хора, хукнали по улиците с искане за смъртни присъди, оставки или например повярвали, че е настъпила арабската пролет, още не са гражданско общество. Не е гражданско общество да се буниш и искаш без да знаеш какво точно и защо го искаш. Лично аз не харесвам нито протестите, нито контрапротестите. И двете носят спонтанно лекомислие, спонтанна суета.
Сега е много лесно да се самообявиш за революционер. За да правиш революция, обаче, е много важно какво си сложил на кантара – какво си готов да пожертваш. Никаква жертва не е да се лишиш от бирата. Още повече на тези демонстрации и от нея не те лишават. Това не е никакъв подвиг. И двете страни демонстрират една мнима гражданска съвест. Сред тези, които са против правителството, има всякакви хора.
Разбирам онези от ГЕРБ, които нелегално са се промъкнали там, но крият пристрастията си. И аз някога съм бил нелегален деец. Само че навремето ние рискувахме главите си, а днес те не рискуват чак толкова много, но все пак тайно да подкрепяш някого е романтично. Особено ако инатът ти влезе в „Гинес”! Браво и на тези с автобусите, които крият, че БСП им ги е платило! Браво, защото и те се държат като нелегални дейци с мисия, почти партизани. Героична страна, пълна с нелегални дейци! Разбирам ги.
Разбирам и тези, на които се плаща, за да седят на Орлов мост и да го запушват. Вършат си работата момчетата. Може да са и безработни, а с тези пари ще си купят по бутилка бира! Чудесна е и инициативата на онези, които сутрин отиват да пият безплатно кафе. Та това е първата крачка към комунизма – безплатното кафе! Затова също са ми приятели. Единствените, които не разбирам, са тези, които надуват вувузелите с твърдението, че са красиви, умни, добре платени, но мразят безплатно. Чудя им се на акъла. Защо си губят времето да правят безплатно глупости? Запомнил съм и датата 14 юли на площад „Независимост”, понеже съм силно свързан с Франция. Това е денят на Френската революция, но не знам дали нашите революционери тук помнят, че на следващия ден тя има второ действие. То се нарича гилотина. И под нея подлагат глава нерядко и самите революционери !
- Как се отнасяте към една фраза, която се крещи по площадите – „червени боклуци”?
- Казах го и в предаването на Петър Волгин, ще го повторя – аз съм червен боклук. Моят приятел Валери Петров също е червен боклук. Моята много близка приятелка, която неотдавна ни напусна, Леда Милева, е червен боклук. Нейното Зайченце бяло, с което са расли тези, които днес крещят по площадите, също е червен боклук!
Всъщност кого оскърбяват те? До голяма степен оскърбяват тези, които им осигуриха възможността безнаказано да надуват вувузели. И за нас – червените, някога имаше боклуци. Ние се съпротивлявахме и бих си позволил да кажа, че се съпротивлявахме ние, а не тези от площада или техните бащи. Тъкмо заради тази съпротива рухна конструкцията на тоталитарния социализъм без да се пролее и капчица кръв. Не благодарение на мъдростта и прозренията на онези, които сега ни наричат червени боклуци.
Червени боклуци се съпротивляваха на тоталитаризма. Те се чувстваха измамени и не приеха онази система. Без това да е подвиг, от дванайсетимата, които се срещнаха и осведомиха президента на Франция Франсоа Митеран за положението с човешките права и демокрацията в България десет месеца преди промяната, деветима бяха червени боклуци. Трябва да се внимава с подобни епитети! По времето на социализма също се използваха невнимателно такива силни думи. Наричаха хора „фашисти” и „народни врагове”, просто защото имаха други възгледи. Склонни сме да постъпваме така и днес, и сега трудно понасяме хората с различни от нашите възгледи. Затова сме една наистина тъжна страна, със склонност към саморазграждане.
