Анета БОЖИДАРОВА
На вилата отглеждаме със съпруга ми зеленчуци. Той, като типично градско момче, се хвърля на екзотиката – аспержи, броколи, чери домати. Че даже в камънака на Искърското дефиле езеро изкопа и водни лилии курдиса в него. Та цял Бов се извървя да цъка с език и да се чуди като как се завъди тая работа, наречена водна лилия. Аз, като селско чедо, залагам на спанака, бамята, чесъна и лука, пипера и обикновените домати. Двамата ни синове – на 11 и на 13 години, помагат в градината – всеки според мерака и възможностите. На големия зеленчук не можеш да му сложиш в устата, но понеже е незлобливо дете, не отказва помощ. На малкия повече му харесва да играе на поляната, отколкото да плеви в градината. Иначе е пръв на салатата.
Една есен решавам да мотивирам децата да помагат по друг начин – като им покажа и друг възможен резултат от земеделския труд. Купувам пластмасови кофички и в тях редя зеленчуци: жълто чери, зелена чушка, червен домат. Подреждам десетина кофички в една голяма плетена кошница и курдисвам децата на пейката пред блока в София – да продават био зеленчуци. По 1 левче кофичката.
Момчетата са ентусиазирани. Малкият спира влизащите във входа и предлага смело „зеленчуците от нашата градина". Комшиите се усмихват и реагират различно – едни купуват, други подминават. Момчетата решават да отидат пред кварталния супер – сещат се, че там има повече хора и ще могат да продадат повече от стоката. Дори привличат приятел за каузата. Движа се след тях и ги наблюдавам. Лицата им грейват при всяка продадена кофичка. И се обезсърчават, когато някой ги подминава.
„Мамо, една леля каза, че не знае какви са и къде са отглеждани тези зеленчуци и затова няма да си купи", обяснява малкият разпалено. „Да не би да са отровни", ядосва се той. Как да обясня по прост начин, че държавата не се е погрижила за една елементарна работа – да въведе регламент и правила за малките семейни производства. Защото си давам сметка, че децата ми всъщност са в нарушение на закона. Все едно на кой от всичките. От моя морален аргумент – да предам моя малък бизнес урок на децата, държавата едва ли ще се поинтересува.
Прибираме се вкъщи. Момчетата броят спечелените левчета. Преди това са дали „процент" и на помагащия приятел. Нека знаят, че всеки труд се заплаща.
Сигурна съм, че следващия път няма да откажат да помагат в градината. Кой знае, един ден може и със земеделие да се захванат. А аз се надявам да живеят в държава, в която ще има регламент и правила за малкия семеен производствен бизнес. За да не отиде нахалост първият им бизнес урок.
