Анета Божидарова

Дядо ми беше най-добрият косач в селото. В моето детство косата беше опасен земеделски инструмент. Винаги я гледахме отдалече – изправени и безмълвни, на почтително и безопасно разстояние.

Нейното дълго и извито острие ослепително блестеше, когато отразяваше слънчевите лъчи. Струваше ми се, че е живо и единственото искаше да коси. Да покосява. Да реже и порязва. Страховита работа. В селото се разказваха какви ли не страшни истории за хора, станали жертва на инциденти с коса. Затова винаги я наблюдавах със страх. Като дете може и да съм чувала за Онази с косата. Не си спомням.

Косата обаче се опитомяваше в ръцете на дядо. Той я държеше почти небрежно. Тялото му като че ли се срастваше с нея – човек и земеделско сечиво се превръщаха в едно цяло. Дядо извиваше плавно само горната част на тялото си. Нозете му стъпваха уверено и спокойно се придвижваха право напред. Косата беше кротка и безопасна в едрите му ръце.

Седях в тревите и наблюдавах унесено. Чуваше се един особен, хриптящ звук –острието на косата срязваше високата трева и тя като че ли лягаше да си почива. Гледах как дядо бавно се отдалечава, а зад него остава дълга и изумително права диря от окосена трева. Още помня аромата й – упоителен и свеж едновременно. Сега си мисля, че имаше нещо любовно в тази връзка – между дядо ми и косата.

Разбира се, Онази с косата един ден прибра и моя дядо. Нея никой не може да опитоми. Убедена съм, че сега той коси небесните ливади, ядосан след някой лют спор с Господ. И на земята, и на небето човек сигурно обича да прави онова, което най-добре умее.

Скоро научих, че в eBay.com продавали стари земеделски коси – по 20 долара бройката.