еодора Толева (1968 - 1911) е изследователка на балканската история, която остава почти неизвестна у нас, но преди ранната си смърт от тежко заболяване е смятана в Европа и на Балканите за многообещаваща нова звезда на европейската историческа наука. Учи история и теология в Софийския университет "Св.Климент Охридски", в Париж и Барселона и защитава в столицата на Каталония, където живее и работи, дисертация на тема "Влиянието на Австро-Унгария за създаването на албанската нация 1896–1908″.
В тази и в следващите си публикации открива и анализира неизвестни документи, които хвърлят нова, неочаквана светлина върху балканската история. Следва "Въведение" към труда й "Геноцид и съдба на арменския народ", издаден на български от "Сиела". Заглавието е на редакцията.
Настоящият труд е създаден с три основни цели. Първата е да представи един досега неиздаван на испански език документ, съхранен във Виенския имперски и кралски архив, от 1896 година, посветен на геноцида на арменците в Османската империя.
Втората цел, в духа на проучванията на изследователя Дадрян, е да открия връзки между арменския и източния въпрос, като се присъединявам към онези историци, които считат, че по-скоро става дума за един и същ, а не за два отделни, макар и свързани въпроса.
Третата ми цел е да представя на испански език чрез съвременната западна арменология, главно американска, английска и френска, съдбата на един от най-древните народи в света и настоящото състояние на проблема за арменския геноцид в условията на разширение на Европейския съюз на изток и спорната кандидатура за членство на Турция.
Документът, който представям в превод на испански език, представлява политико-икономическо проучване на османския вилает Мамюрет-юл-Азиз, изготвено от австро-унгарския консул Загулич през декември 1896 . Виена поръчва на своя консул да изготви този доклад, защото се нуждае от достоверна информация за кланетата на арменци в Османската империя, и по-специално във вилает Мамюрет-юл-Азиз, по време на които загубват живота си повече от двеста хиляди арменци.
Така богатата и внимателно структурирана информация, представена в документа, описва обстановката на кланетата, които фокусират основния интерес. На това се дължи и важността на това свидетелство за извършващото се: Виена е в съюз с Германия, следователно и с Османската империя, и счита запазването на териториалната и цялост за жизненоважно за собственото си съществуване и за осъществяването на политическия си курс на експанзия към Средиземно море. Затова има интерес да прикрие случилото се и да избегне възможни негативни последици за извършителите на престъпленията.
Докладът обаче описва един вилает в условия на анархия, чести нарушения на реда на гърба на арменското население, обществена несигурност и пълна липса на реакция срещу всичко това от страна на турските власти въпреки силното военно присъствие в района. Вилаетът е стратегически заради близостта си с Русия. Но вследствие на това земеделието, животновъдството и търговията западат, настъпват глад и масови преселения.
В такива условия на несигурен живот австро-унгарският консул описва масови кланета, безчовечност, пълен упадък и разграбване на имоти, на образователни и религиозни средища на арменското население. Според проучвания документ тези престъпления започват, без вече наплашеният народ да е дал какъвто и да е повод. Те са организирани, приличат на кланетата, извършвани в други арменски вилаети на Османската империя, и са осъществени в съучастничество и понякога дори с пряка помощ от турските власти.
„Източният въпрос" традиционно се определя като упадък и разпадане на Османската империя, което се съпровожда от съперничество между европейските сили за нейното наследство и борба на балканските народи за административни и икономически придобивки и за независимост. Под „арменски въпрос" обикновено се разбира борбата на арменския народ за граждански права и административни реформи, които да гарантират живота му и относителната автономност.
Изследователската практика разграничава двата въпроса и ги изучава поотделно, докато Дадрян търси връзката между тях. Този изследователски подход ми се струва правилен и интересен и затова при анализа на споменатия документ съм търсила аргументи в подкрепа на общото между двата въпроса, като например факторите, причините и динамиката на развилите се процеси.
По своето географско разположение Османската империя заема стратегически важни за Великите сили територии, от които зависи световната хегемония – протоците, контролиращи излаза от Черно към Средиземно море, и сухопътните връзки към Индия и Персийския залив.
Външната политика на Англия е насочена към запазване на контрола на сухоземните пътища за Индия и спиране на Русия в желанието й да завладее Кавказ и така да се доближи към тези търговски пътища. Усилията на Русия, от една страна, са да разчупи „континенталните си граници" към Азия, а от друга, чрез Босфора и Дарданелите да получи излаз към Средиземно море. Затова има два основни политически курса към Османската империя – за запазване на териториалната є цялост и за постепенното й разкъсване.
Англия поддържа първия курс, а Русия – втория. Останалите сили се колебаят между двата курса в различни етапи, но като цяло преобладава общата тенденция да се следва Англия, сила номер едно в света, и по този начин да се изолира Русия. Както източният, така и арменският въпрос се развиват в общата рамка на съперничество между Англия и Русия.
Русия действа чрез военна интервенция в полза на християнските народи в пределите на Османската империя и разширява границите си към Балканите и Задкавказието. По този начин тя утвърждава присъствието си и става все по-позната и близка за народите там, които започват все повече да възлагат на нея надеждите си за бъдещето. Това увеличава подозренията на Англия, че големи територии от Османската империя могат лесно да попаднат под руско влияние.
Затова при всяка криза, предизвикана от вълнения на местното християнско население срещу османската власт, Англия търси дипломатическо уреждане на въпроса, като настоява пред турското правителство да приеме програми за реформи и да измени частично законодателството си, а не да отговаря с военни инициативи.
Това поведение на европейските сили за изменение на установения османски правов ред според Дадрян не е гарантирано с никакви мерки за изпълнение на предвидените реформи и създава условия за извършване на масови кланета над християнските поданици на Османската империя като отмъщение за претърпяното унижение.
Въпреки че Османската империя е мултиетническа и мултирелигиозна, тя е преди всичко строго ислямска държава. На практика това означава доминиране на ислямското религиозно право, което отрича равенството между мюсюлмани и немюсюлмани и поставя мюсюлманите в привилегировано положение на господари. Немюсюлманското население сключва един вид договор (Akdi Zimmet), който им осигурява права на победени и покорни поданици (Dihalet).
От своя страна, мюсюлманите смятат, че християнските народи, като се опитват да променят политиката на империята чрез Великите сили, нарушават договора и губят правото си на помилване според действащия ислямски закон. Така те оправдават масовите кланета, всички с характер на геноцид, и ги обосновават с религиозни причини.
В подкрепа на аргументите си Дадрян се позовава на изследванията на съвременната историчка от Израел Бат Йеор, която казва, че като искат реформи, арменците нарушават рамките на правния си статут, скрепен с договора. Това неспазване на договора връща първоначалното право на ислямската общност да избива поробеното малцинство (Dhimmid) и да си присвоява имуществото му.
Дадрян достига до заключение, че извършването на масови избивания като начин за решаване на проблеми според ислямския духовен кодекс изпразва от всяко съдържание публичното право. Авторът добавя, че за да подчертаят приоритета на религиозните норми над закона, организаторите на кланетата, когато това е възможно, в момента на самото клане на жертвите изпълняват ислямски религиозни обреди.
Така Дадрян достига до основния аргумент за съществуващата пропаст между публичното право и общото ислямско право в Османската империя. В тази връзка той дава за пример и Меморандума от 1856 г., изготвен от Великия везир Решид, който предрича възможността за „голямо клане" поради усилията на арменците да постигнат прилагане на публичното право.
Дадрян различава три групи обстоятелства, обуславящи масовите кланета – пренебрежението на турските власти към публичното право, липсата на съгласие между Великите сили, за да принудят властите да го прилагат, и липсата на връзки между арменците и Великите сили.
В предговора към вече цитираната книга, озаглавен „Архивът и доказателството", Марк Нъшанян прави три важни заключения. Първото е, че в САЩ и Франция публикуването на историографски съчинения за арменския геноцид започва едва след 1975 г. През 1984 г. Ървинг Хоровиц насочва вниманието към паралелизма между арменския геноцид и Холокоста. Това твърдение впоследствие е застъпено в една школа за съпоставителна политология, която се заема с изучаването на геноцидите през XX век и установяването на причините за тях.
Второто заключение е, че арменският геноцид от самото си възникване предизвиква организирано и всеобщо отричане. Това отричане продължава до въвеждането на архивите в историята и в паметта на народите, настъпило в съвременната епоха. Следователно всяко твърдение, свързано с катастрофата на арменския народ, е изградено върху доказателства и контрадоказателства. Те са необходими дори когато няма никакви съмнения относно фактите. Пред лицето на всеобщото отричане в продължение на осемдесет години арменският народ е заложник на тази логика на доказателствата. Той пренебрегва дори собствената си памет в упоритото си желание да ги съживи.
Третото заключение е свързано с неотдавнашната поява на ревизионизъм, който според автора е изключително опасен. Става дума за ревизионизъм сред историците относно смисъла на случилото се, макар и ясно да осъзнават, че поставянето под съмнение на един факт е посегателство срещу действителността, защото няма действителност там, където няма смисъл. Недостатъкът на ревизионизма се състои в опита му да докаже, че събитията и действителността са две различни неща. Истината е, че избиването на милион и половина души не може да бъде отречено.
Тоест, това е факт и избиването им наистина се е случило. Но какво от това? Отдава се първостепенно значение на „намерението", предизвикало събитието, а не самото „събитие". Спорът е относно смисъла, тоест тълкуването на събитието. В този дух борбата и усилията за доказване на фактите биват елиминирани на последна инстанция – тълкувателната, там, където се извършва двойна работа по изчерпателно издирване на доказателства и утвърждаване на тяхната достоверност.
