Има огромен разлом между мислещите хора и политиците. Умните и образованите са отвратени от политическата действителност, от тази груба злоупотреба с власт и пари. Ужасяваща е тази алчност и тази безпардонност. Това каза в интервю за БГНЕС Иван Попйорданов.

От "Кадър по кадър" до "Писма до сина ми" Иван Попйорданов разказва за живота – на сина му Чочо Попйорданов, за своя, за мислещите хора и за безумието ни да мачкаме талантливите, за приятелите и за смисъла да си истински. И призовава да замълчим за Александър Морфов, да го оставим да твори и да протестира.

Всъщност "Кадър по кадър" я написах, когато навърших 70 години и желанието ми беше да оставя някаква следа за всичко, което е минало през живота ми в професионален и житейски план. Но до следващата книга – "Писма до сина ми", през тези пет години се случиха много тежки неща за мен, защото в много кратък срок аз загубих най-близките си хора – жена ми и моя единствен син Чочо. Всъщност последната книга е някакво продължение на "Кадър по кадър", защото в нея последната глава беше "Писмо до моя син". След като го загубих, в мен имаше огромно желание да продължа да се опитвам да водя диалог със сина ми и да говоря за неща, които не сме успели да си кажем, да компенсирам някои празноти, които е имало в нашите взаимоотношения. Това, което мен беше по-важно, е, че исках да го върна на хората, които го обичаха – на неговата публика, на неговите колеги, в един по-изчистен вид, тъй като през годините се наслояваха много неща, които не бяха спестени на сина ми – като информация за неговото състояние, за неговата кариера, за неговия личен живот. С тази книга ми се искаше да го върна на хората чрез това, което той е писал, което е изговарял в многобройните си интервюта. Така с "Кадър по кадър" и с "Писма до сина ми" се затвори един кръг. Трябва да призная, че всъщност писането на последната книга беше за мен своеобразна терапия след тежката загуба.

При мен има нещо парадоксално. Кърт Вонегът беше се обърнал към студентите в една своя академична лекция с препоръката да разговарят с родителите, защото не знаят кога ще ги загубят. При мен обаче се получи обратното – аз загубих сина си и всъщност това беше стремеж за недовършените разговори.

Струва ми се, че поколението на Чочо, поколението, което при падането на Берлинската стена напусна студентските аудитории и влезе в живота, понесе най-тежко тази рязка промяна. Най-тежко, защото те влязоха неподготвени в едни нови обществени порядки, влязоха с известна обремененост и от нас родителите, от възпитанието, което обществото им е дало през тези години. Това всъщност е поколението, което при падането на Берлинската стена беше между 20 - 22 – 23 годишно. Те понесоха най-болезнено този преход, който виждаме е нескончаем. Наричаме го преход може би за благозвучие. Някои дори го наричаха "кадифена" или "нежна" революция. Сега, оглеждайки се след тези 25 години, виждам, че тя не беше нито нежна, нито кадифена по отношение на много съдби, на много хора. И тези травми ще си ги носим.

Нашето поколение също трябваше да понесе тази промяна, която за много хора беше шокова. А когато човек вече е прехвърлил 50-те, да се очаква бърза адаптивност и приспособяване към нови условия, към нов тип взаимоотношения беше също много трудно. Така, че всяко поколение си плати някакъв данък и може би ще продължи да си го плаща.

Свобода Бъчварова, която за съжаление вече не е между живите, която е една изключителна жена, човек, характер, писател, сценарист - тя е от хората, които ми е дала много като уроци и като пример за поведение - тя казваше, че ние българите не издържаме на три неща – на слава, на пари и на власт. Т.е. на тези основни фактори, към които някои се стремят, а всъщност не могат да ги овладеят, да ги преосмислят. Не могат да ги превърнат в нещо, чрез което да даваш на другите, а не да консумираш. В тази фраза "слава, пари и власт" всъщност е закодирана липса на истински характер и на истински християнски ценности, които трябва да носим. Моят син в някаква степен също си плати данъка, тъй като той стана популярен много рано. Много рано имаше роли и в киното, и в театъра. Но той запази в себе си много човешки качества и това си пролича от обичта, която хората засвидетелстваха, когато разбраха за неговата гибел. Това е свидетелство, че Чочо е живял достойно и е уважавал хората около себе си – обичал ги е. Иначе конфликтите между нас са били много, но той в едно интервю признава – караме се с баща ми, но караницата ни трае не повече от два-три дни и всеки после търси другия. Както се казва – понякога сме загубени в превода.

На моите години вече намаляха островите на спасение. Но ние със съпругата ми и с Чочо много обичахме една дървена къщичка в Етрополския балкан. Обикновено я използвахме пролетно и лятно време. Беше на място, където човек се освобождаваше от градския шум, от напрежението. Пренасяше се в това, което му е необходимо – тишина, чист въздух, спокойствие. Всъщност това беше нашият остров – там, където се опитвахме да отпуснем малко душите си. За съжаление сега, когато ги няма и двамата, вече все по-малко ми се иска да ходя там. Още повече, че през есента някой беше влязъл и беше я разкостил цялата. На мен още повече ми отмиля къщата, макар, че моята снаха и малкото Кате, които бяха през лятото там, искат да могат да ходят. Така че тя къщата сигурно ще остане, но няма го вече стопанина, който я обича. А внучката ми Катето расте - след 1 месец навършва 3 години. Вече раздава правосъдие наляво и надясно. Много живо и темпераментно дете, непрекъснато в движение, заради което е трудна за отглеждане, особено за мен на тези години – защото се изисква много енергия и широк певчески репертоар. Тя непрекъснато иска да се пее, а аз изчерпах своя репертоар от стари градски песни и от песните на нашите детски години. Да е жива и здрава – тя е един светъл лъч във всичко, което ме сполетя.

На Ивановден ме търсят наистина много хора. Имам много приятели. Като казвам това, то е защото съм работил с много хора. Все пак това са 50 години трудов стаж – 20 години в киното, в телевизията съм работил, в няколко театри, в Министерството на културата. В действителност с много – много хора съм работил. Моето голямо удовлетворение е, че където и да съм бил, сигурно по нещичко съм оставял, което на хората им е приятно да си го припомнят. Затова казвам, че много – много хора ми се обаждат и ме подкрепят, особено след всичко, което ми се случи. Това ми е най-голямата награда за дългогодишната работа – погледът на хората, с които съм работил.

За мислещите и стойностни хора и разминаването с политиците

За интелигенция у нас не бих могъл да говоря, това понятие не го харесвам. Защо? Защото у нас някак интелигенцията като понятие, по руско влияние, се пренесе върху онази част от обществото, която навремето я наричахме творческа – актьори, режисьори, художници, писатели. А според мен стойностните хора, хората, които са еманация на една нация, това са много по-широка палитра – лекари, учени, хирурзи, изобретатели, хората на науката, инженерите, строителите. Смятам, че като кажем интелигенция, го възприемаме доста ограничено. Аз затова въпросът за интелигенцията бих го преекспонирал така – къде се разминава политиката с образованите, мислещите хора в нашата страна. Е ми голямо е разминаването! Имам усещането, че този разлом се увеличава с всеки изминат ден. Имам усещането, че умните и мислещите хора дотолкова са отвратени от нашата политическа действителност през тези 25 години, дотолкова изпитват болка, че може да се демонстрира такава груба злоупотреба с власт и пари. Да ни се предлагат постоянно невероятни примери на наглост, на корупция. Скоро гледах един репортаж на един кмет и то на немалък град – какво може да си разреши да върши пред погледа на населението, на партийни елити – местни и централни. Ужасяващо е. Ужасяваща е тази алчност и тази безпардонност – както казва Достоевски "всюдозволеность". Всичко им е разрешено – да секат гори, да крадат общинска, държавна земя. Ужасяващо е. Така че всеки мислещ човек вече не ще и да гледа. Той вече и не презира. Той вече е застанал в някаква гримаса на учудване "До кога?". Ковчег няма джобове! Ненавлачиха ли се, ненакрадоха ли се? Ненастроиха ли си замъци, ненакупиха ли си яхтите, джиповете... Ненакупили си... Какво още искат? Така че нищо не може да свързва мислещия човек с нашата политическа действителност. Освен отвращение.

Стига с тази оголена злоба към Морфов, към таланта

За решението на Сашо Морфов няма нищо изненадващо. Ние българите сме много странно племе. Не се страхувам да кажа племе. Ние на успелия човек нищо не прощаваме. Ние не искаме до нас да има успели хора – хора с доказан талант, хора с международна известност, хора, оценени от държави с много по-богата култура, с много по-високи критерии за изкуството. Когато се появи един такъв талант като Сашо Морфов, ние сме готови всичко да подложим на съмнение – "да бе, ама...". Няма "ама"!. Само да беше направил той "Хъшове", да препрочете една българска класика и да я превърне в такъв хит, че да се гледа вече 10 години нонстоп. Да накара на "Немили, недраги" младото поколение да рипне и да каже: "Да живее България". Това феномен ли е? Феномен е. Кой го постигна? Постигна го Сашо с един екип от блестящи актьори – съмишленици, които могат в тази измъчена България да повдигнат духа на хората и да им се иска да изкрещят: "Да живее България". Е какво сега му намират на Сашо? Че кой да бъде директор на Народния театър? Кой да бъде? Най-талантливият български режисьор. Човек, доказал себе си. Човек, доказал, че може да работи с екипи, да фасцинира и да прави изкуство от висок ранг. Какво му намират сега на Сашо? Да, протестира срещу рецидиви в културната политика. Протестира и ще продължи да протестира. Аз го познавам. С всяка подмяна в културната политика ще протестира и ще продължи да протестира. Аз не се учудвам на всички бележки по всички сайтове от рода "да бе той протестира, за да стане директор". Глупости на търкалета! Сашо жертва своето творчество заради отговорността си, която носи към този театър. И ще продължи да я носи докогато е необходимо. Аз бих помолил да се замлъкне с тази оголена злоба, с това чудовищно непризнаване на талантливите български хора. Срамота е. Съмнявали се, че искал постове. Ами да се съмняват! Мен тези съмняващи се не ме интересуват! Вярвам на такива като Сашо Морфов. Не се съмнявам, че младите ще извикат като хъшовете "Да живей България!".

В днешно време не е лесно да си творец. За истинския творец е много трудно. Много лесно раздаваме титлите творец. Малко са, но слава Богу, има ги. Има много добре пишещи млади хора. Появяват се много интересни неща. В киното се появиха млади хора. В театъра също има. Аз съм оптимист, въпреки цялото ми отвращение към действителността. На моменти аз съм оптимист. Няма страшно. Българската култура ще я има въпреки всички счетоводно-финансови марлящини, които се пръкват от Народно събрание и от разни самозванци.