За първи път престъплението "геноцид" се споменава през 1948 г. в конвенцията на ООН. Негов създател е полски юрист от еврейски произход Рафаел Лемкин, който в своята разработка за престъплението използва кланетата на арменците в Османската империя като най-жив, най-класически пример на това престъпление.

Това, което е общото между всички историци, е , че те класифицират престъплението като престъпление срещу човечеството. Т. е. то не е ограничено в някакви политически, нравствени или други норми и няма значение по отношение на кой етнос е извършено. В този смисъл всички онези престъпления срещу човечеството през ХХ в. имат в една или друга степен трагично значение и не би следвало едно или друго от тях да се степенува по важност или да представлява някакъв особен пример като престъпление срещу човечеството.

Първоначално сред арменската общност през 30-те години на миналия век имаше тежнения по какъв начин правата на арменците да бъдат някак обезщетени. Още тогава тези убийства бяха класифицирани като престъпления срещу човечеството, но нямаше механизъм, който да гарантира превенцията и избягването възможността да се повторят. Това по-късно се оказа тъжен факт, тъй като такива престъпления бяха извършени през годините не един път. Въпросът е в това, че нямаше механизъм, който да гарантира правата на етническите малцинства или цели народи - какъвто е случаят с арменския – да не бъдат подложени на такива престъпни действия. Именно през 1948 г., след приемането на конвенцията на ООН, са разписани съответните мерки, които се взимат при такива случаи.

През 1965 г. за първи път в съветска Армения се провежда несанкциониран от властите митинг, на който е издигнато искането за признаване на кланетата като геноцид. Дотогава първата държава, която признава кланетата като геноцид, е Уругвай. В тази страна, макар арменската общност да е сравнително малка, народът и правителството признават безапелационно случилото се по отношение на арменците като геноцид. В Съветския съюз през годините на комунизма този процес беше сериозно потиснат, тъй като се считаше, че признаването на геноцида е в противоречие със социалистическия интернационализъм. Комунистическите лидери смятаха, че с тези си действия ръководството на съответната социалистическа държава ще накърни законните права и интереси на социалистическите труженици , ще ограничи развитието на социалистическата революция в световен мащаб, най-вече в ислямските държави. Има и ред други причини, които така или иначе са несъстоятелни.

През 80-те години имаше сериозен нов импулс сред европейските държави: Франция призна геноцида, последваха няколко западноевропейски държави, напоследък Швеция, Италия, Германия – под една или друга форма, Гърция от доста време, мисля, че от края на 70-те години... Така че този процес вървеше през годините с много трудности, тъй като много хора, историци, политици съзираха в този процес политическите трудности, свързани с нежеланието на турската държава да погледне историята в очите и така, както се е случило, да приема историческите факти такива, каквито са били. През последните години в Турция, особено сред младите, интелектуалците, които имат достъп до интернет и владеят чужди езици, тези които са образовани в чужбина, за радост има хора, които безусловно подкрепят арменската теза. Аргументирано в същата посока са и действията на няколко турски професори, най-изявеният от тях може би е Танер Акчам, който работи в Илинойския университет, които публикуваха няколко сериозни труда с аргументация по въпроса. И не само подкрепиха арменската теза, но и я доразвиха. Не би било пресилено да се каже, че именно Танер Акчам и изследванията, които прави, са толкова задълбочени и сериозни, че няма дори и арменски историк, който да се е докоснал в такава дълбочина до проблематиката. Естествено, това е свързано с достъпа му до османските архиви, преди да имигрира. Такива случаи има и още няколко. И така сред турската интелигенция има вече няколко бели лястовици, които подсказват, че рано или късно Турция ще стигне до истината и ще признае геноцида, независимо какво би означавало това за самата Турция.

Причините България да не е признала геноцида са изцяло политически според мен. Мисля, че за българският народ, за тези, които са запознати поне малко с историята, а те не са малко в България, това е факт, който се знае. България проявява хуманно чувство към арменските бежанци, независимо че е съюзник на Османската империя по времето на Първата световна война. Арменската общност, независимо от това, че не познава езика и традициите, бързо се интегрира в българското общество. Всичко това, в една или друга степен, създава някакви положителни предпоставки, съчувствие и съпричастност към арменската кауза. Пак повтарям, изцяло политически са причините за нежеланието на българската държава в лицето на правителство, парламент и президент да не предприемат съответните действия на централно ниво. Защото има общини, които са признали геноцида. Спомням си през 90-те години, по инициатива на СДС имаше прочетена декларация, по време на чието зачитане представителите на ДПС - тогава прохождаща политическа сила в българския парламент - стояха прави. Това поведение много бързо след това се промени. Всички опити след това да се прокарват такива декларации, които бяха необвързващи, в една или друга степен бяха или блокирани, или отлагани, или изобщо не намериха място в дневния ред на парламента.

Признаването на арменския геноцид не е реверанс към арменците. Няма значение кой е пострадал от такова престъпление. Можеха да бъдат турци, таджики, етническият произход на жертвите е без значение. Въпросът за признаването на арменския геноцид за всички държави, които са в региона и граничат с Турция, е въпрос на национална сигурност. Целта на признаване на престъпление срещу човечеството е именно да се предотвратят такива действия. Т.е. да има такава обществена нагласа, която да не допуска извършването на престъплението геноцид. И за да се случи това, той трябва да бъде признат.

-----------------

Абрахам Бенлиан, адвокат.