Г-н Христов, излезе социологическо изследване, че 60% от българите подкрепят студентската окупация. Реалистична ли ви изглежда тази активна позиция?

Не мога да коментирам изследване, което не познавам като методика и начин на провеждане, нито пък знам как са постигнати тези данни. В момента имаме продължение на патовата ситуация от лятото, когато две големи олигархически групировки си дадоха сблъсък. Едната загуби властта, визирам най-общо казано – ГЕРБ и всичко около него. И от другата страна е сега управляващата гарнитура. Този сблъсък мина през няколко фази и тъй като нито едната, нито другата страна разполагат с ресурса да обърнат ситуацията, в момента страната се гърчи в невъзможността да се разсече гордиевия възел от противопоставянето между едните и другите. Разбира се, и едните, и другите ползват геополитически ресурси. Едните в западното поле, другите в източното, но общо взето за обществото не става по-добре от това.

Как оценявате стачката на студентите?

В контекста на това, което казах преди малко. Не желая да правя квалификации, първо защото съм университетски преподавател. И второ, защото историята винаги се повтаря като фарс.

Може ли да се прави сравнение със студентската окупация от 1990 година?

Ще бъда съвършено кратък. Казва се, че по принцип никой не може да каже лоша дума срещу студентите, защото те са авангардът на нацията. Но е факт, че младите хора са с никакъв житейски опит, с никакви ясно политически обособени послания и лесно могат да бъдат използвани в една или друга ситуация.

На мен ми идват малко в повече този тип морализаторстване от този тип хора, които раздават наляво и надясно морални оценки. Но и това ще мине. За съжаление, докато ние се занимаваме с тези оперети, като общество затъваме в коловоза на периферна страна със затихващи функции в Европейския съюз. Доскоро мислих, че ще е с хоризонт 50-60 години, но сега си мисля, че ще е по-скоро.

Наближава датата 10 ноември и политици се надпреварват да говорят за рестарт на системата. Възможно ли е такова нещо изобщо?

Оставете го това глупаво клише – рестарт на системата. То нищо не значи. Когато някой няма какво да каже, по-добре да замълчи.

23 години след началото на прехода се търкалят едни списъци, в които се събират имената на хора, изразили несъгласие със студентската окупация. Това на какво ви прилича?

Нищо ново под слънцето. Такива списъци се произвеждат още от римско време. По времето на ранната римска република е имало списъци на врагове, чийто глави трябва да бъдат взети и имуществото да им бъде отнето в полза на диктатора. Подобни списъци показват единствено колко българското общество не е подготвено нито за така наречения преход, нито за неговите резултати, нито пък за демокрацията, която уж съществува.
И затова наблюдаваме тази картина в момента – едно сриващо се в деморализацията общество, което се отличава или с абсолютна апатия или с откровена социална истерия, както и с архаизация на социалните връзки и с приватизация на целия обществен дискурс. Това имаме в наличност след т. нар 23- годишен преход. Оттук нататък тези процеси само ще се задълбочават.

Как се излиза от тази ситуация?

Съжалявам, не се излиза. Другият безсмислен въпрос, който ми задават е - какво предлагате вие. Какво да предлагам аз, като диагнозата е тази. И каквото и да предлагам, няма никакво значение.
Ситуацията е: минахме точката, от която не можем да се върнем обратно. За съжаление, ние като общество нямаме нито ресурса, нито възможностите, нямаме и интелектуалното разбиране за това в какво тресавище сме се наврели.

*Доц. Иво Христов, ръководител на катедра “Приложна и институционална социология” в Пловдивския университет