This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.

Танцът е памет в движение. Памет за неизразимото, за онзи опит да се въплъти в тяло неуловимят аспект на човешкото битие, както и дълбоко преживения сблъсък с наличното. Австралийската танцова трупа Descendance се занимава със своеобразна духовна археология чрез движение. Наскоро трупата се представи и в София, Пловдив и Варна. Тя е носител на престижните награди: „Best Contribution” Хонолулу 2008, „ World Cultural Dance Olympics” , 2006, „World Dance” – Корея, ЮНЕСК, 2004. Descendance – Aboriginal & Torres Strait Islander Dance Theatre , създава през 1993, продължавайки делото на първата професионална трупа за аборигенски танци Ngaru – по названието на традиционния танц от полуостров Кейп Йорк в Северен Куинсланд, буквално “разклати крака”.


Култура съхранена и предадена чрез танц, музика, песни и рисунки върху тялото, послания през времето на древните островни племена от пролива Торес между Австралия и Папуа Нова Гвинея и Северна Австралия.

Днешното име Descendance пък поставя акцента другаде (от англ. ез. descend – произхождам, предавам се по наследство и dance - танц) върху танца като памет за миналото, израз на коренната традиция. Танците им са част от може би най-дълго просъществувалата културна история в света, датираща от последната ледникова епоха в отстояние на 40 000 години и съхранена в толкова архаична форма, че по нея е възможно да се реконструира една органична представа за най-древните времена.
В това отношение гастролът предизвиква естествен интерес от една страна, а от друга и трупата идва със значителен медиен престиж и уловки като участие на откриването на Олимпийските игри в Сидни и пред очите на Елизабет ІІ и Далай Лама. Не че това е от особена важност за качеството на представянето им, но го споменавам най-вече заради разочарованието. Организаторите на подобни гастроли често спекулират с родната публика, използват ефектни рекламни трикове, за да прикрият собствената си арогантност, стремеж към бърза печалба и груб непрофесионализъм, съчетан с немарливост. На всичкото отгоре наивно забравят, че светът е вече „глобално село”, където всичко е наяве, за добро или за зло, и че зрителят днес притежава удивителна интернет „медийно-визуална” памет. И в случая нещата са близки.

Да трупата наистина е Descendance, но със сигурност една десета от нея или в цифри 7 артиста - две жени и петима мъже от обичайната група от около 30 изпълнителя. Това, разбира се, не е би било съществено, ако спектакълът не напомняше лектория с визуална илюстрация - много говорене и малко танци. Просто не е редно да се плащат билети между 30 и 60 лв. за илюстративни материали – пък били те и с голямо културно значение, при наличието, че съществуват къде по-добри оригинални издания на същите тези материали. Наблюдавал съм спектаклите на Descendance по специализираните канали и сравнението е необходимо, защото подобни „опити” ограбват от значимостта и са обидни за публиката. Седемте души на сцената пеят, танцуват и свирят. 

Всичко е пределно лаконично. Музиката се създава по най-древния познат начин от ритъм и проста мелодия с глас, пляскане на ръце и няколко древни инструмента. Прословутия духов - Диджериду, друг ударен, подобен на клавеси и един тип маракаси, наречен колап. Диджериду е мъжки инструмент, създаващ гръмовен, вибрантен и тътнещ звук. Представлява дълъг кух дървен ствол, прояден от термити и обмазан с пчелен восък. Неговия звук въплъщава силата и властта на мъжа, ето защо на него не само е забранено да свирят жени, но дори и да бъде докосван от тях. Атавистичният му звук напомня за рева на диви зверове, за страховития гласа на стихиите и космичната неудържимост, която връхлита върху човека.

Спектакълът включва изпълнения на много стари почти архетипни танци и няколко от епохата на колонизирането и навлизането на нови инструменти като китарата. Представени са мъжки и женски танци, всичките свързани с бита и начина на съществуване. Мъжките танци са посветени на лова, съревнованията и учудването от живите същества, докато женските на събирачеството, плодове и труда. Съвместните танци като „Комарите ни хапят”, отразяват важни за общността моменти, каквото е ухажването, възмъжаването, съревнованията между племенните групи. Други пък са по-алегорични, изобразяващи полета на ловуващия орел, или скока на кенгуро.

Телата са само с препаска обмазани със значещи геометрични фигури от светла кал, която изглежда бяла. По принцип има три цвята бял, жълт и червен. Глината за рисуване се размесва с три вида животинска мас, една от които задължително е от кенгуро. С червено се маркират хора, които са се провинили. Движенията са изобразителни с анималистични елементи, преповтарящи походката на хищник, птичите криле и в основата си са резки, осечени и агресивни. Торсът се държи приведен с издадено назад седалище, краката често пъти, при стремителните мъжки танци, са разкрачени в прав ъгъл и ритмично се свиват с обръщане от глезена и съпалото.

Кинемата е пределно семпла с чист изобразителен и разказно-сюжетен момент – движението и танца тук са преди всичко начин да се обобщава и предава натрупаното жизнено знание и опит, едва след това „игрова” дейност на наслада и безгрижие.

Танците са кратки и се състоят обичайно от две части - начална, основна и реприза, която е буквално повторение на първата, песните следват същата структура. Аборигените нямат писменост и превръщат танците, песните и рисунките в памет и инструмент за съхранение на своя свят.
 

Атавистичността им учудва с откровеността на това кои и какви точно са основните теми, които вълнуват човека и колко семпли са в основата си големите културни модели, организирани около храната, труда, любовта, лова, съперничеството. Танцът в тази изначална форма обаче има и друт обобщаващ и символен характер, който и днес и преди хилядолетия е бил основан на емоционално-кинетичната реакция на реалностите и тяхното игрово движенческо претълкуване. Посредством движението светът се преживява по пределно сгъстен начин в пределите на самата плът – а може би това превръща танца изкуство на емоционалната анамнеза, напомнящо най-старото лоно на човешкото - онтологичната страст.