Петър ПЛАМЕНОВ
This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.

С какво българите допринасят към Световния културен дух?!

Може би, с единствения по рода си празник в стара Европа, а и в целия свят – почитанието към писаното слово, книжовността, знанието и образованието и творците му. Празник на смирения дух, на осмисленото духовно достолепие и нравствена городост, че е по силите на крехкия и мимолетен човек, да се докосне до всевечните иститини, до действително ценното и непреходното, което няма еквивалент в финикийска мяра, а има мярата в себе си. Ние българите сме народ, събран като общност не през политическото могъщество, а през духовната просвета, езиково-културната съобщност, свят на християнско почитание и толерантност, обединена от уважението и преклонението пред словото и бестящата му мъдрост . Единение, постигнато през слово и писменост, чрез дух, и то не веднъж, а още в зората на първото царство, дало подслон на учениците и делото на двамата братя Св. Св. Кирил и Методий, на един от първоучителите св. Климент Охридски и по-стене след столетия препотвърдена от възвишените усилия на хилендарския монах Паисий, припомнил на потъналия в забрава, срам и робство народ, че е по силите му гордостта на знанието. Та до стихийната мощ на духовните ни титани Ботев, Раковски, Каравелов, Вазов и Захари Стоянов, които обобщават българския пиетет към свобода като пиетет и към познанието като онази неотменима духовна способност, която е основа на всяко самосъзнание, свобода и културна уникалност. Знанието, преклонението и смирението пред културата е памет за делото на предците, за ценостите пренесени през вековете от традицията, за силата на миналото, което живее и пребъдва в настоящето и съзнание за ролята, която всеки един писмен човек – поет, писател, критик, учен, историк, журналист, читател носи както пред себе си, така и пред другите. Благодарността стои в почитанието на писмеността, на културната взаимовръзка на предаване, съхраняване, обнова и откриване, които са живата същност на всяко познание.



Не е възможно иначе човекът да удържи в себе си човешкото, да съхрани своето достойнство на „мислеща тръстика”, през чиято плът буквално прозвучава безграничният смисъл на всемира. И ако в етимологията на названието "азбука", произхождащо от сливането на първите две букви от глаголицата - азъ и боукы - веди – т. е. аз зная буквите, всъщност е залегнала непреходната идея, че светлината на ума, свободата на духа са възможни единствено чрез знанието, т.е. чрез самосъзнването. Днес все още чуваме в тази дума ехото на нейния смисъл и факта, че това е дар, за който следва да се благодари. Всеки човек, носи в себе си признателност към своите духовни спътници - вечно живи за него - творци - писмовници и книжници, независими от пространство и време, завещали чрез книжното си дело и подвиг, своята собствена сила и мъдрост на всеки жаден. Всяка осъзната личност следва да притежава признателност и към онази най-търпелива, скромна и всеотдайна сила в обществото - просветителите учители, които са му помогнали да отвори сърцето, духа и ума си към чудото на знанието за живота. Защото той е пределно многообразен, разнолик и наситен пъстроцветна красота. Благодарността към учителя, към духовния наставник е колкото дълг и признателност, толкова знак за жива култура, но и скрита наслада от споделеността, от разбирането, от единомислието. Само така се преодолява самотата, границите и враждебните различия.

Сполучливо Емил Трайчев пише за значимостта на признанието: „ Посланието на Кирил и Методий - тези светци, покровители на Европа, е, че евангелието на живота и човешката история ни е дарено от Бог-Слово, Който се въплъщава, за да изкупи човека от злото на греха и да го спаси от бездната на терзанието. Мисията на св. братя се утвърждава по чудесен начин посредством техните ученици и особено благодарение на трудовете на св. Климент Охридски, духовен покровител на СУ. Ние, учениците на св. Климент, трябва да съхраняваме и предаваме знанията и мъдростта на тяхното културно наследство, завещано на всички народи”.

Паметта на писмеността е дълбоката свобода на човешкия дух, на съпротивата срещу властническото безчинство, произвола на глупците и варварството на губостта – ето защо каквито и да се собствените ни резерви към нашето настояще, не можем да отречем вътрешното сияние и достолепие на Българския дух, прозрял още в зората си взаимосвързаността между слово и свобода, дух и слово и заложил в епохата на своето възраждане фундаменталната ценност на будния и търсещ ум, на развиващата се чрез учение душа, готова на саможертви, но не и да се откаже от уникалната си способност да любопитства, да жадува, да споделя, да бъде просветлена и светла, коещо ще рече способна на азбука, писмовна и пишеща. А Благодарността е дълбока и вътрешна красота на духа, неизчерпаем източник на неговата енергия.