50 години от връчването на Нобеловата награда за литература на Иво Андрич се навършват на 10 декември. По този повод издателство „Дамян Яков” представя на книжния пазар сборника разкази „За любовта и жените“ в превод на Ася Тихинова-Йованович. Сборникът съдържа непревеждани на български език разкази. Това са истории за любов и за игра на любов, за реалност и будни сънища, за яснооки девойки и разпътни красавици, за мъже омаяни и минаващи клетници, за блажени мечтания и мрачни избори – няколко от мостовете на великия Андрич към отминало време и към всевечни човешки жарави. Иво Андрич е роден в с. Долац край Травник (Босна и Херцеговина) през 1892 г. Завършва гимназия в Сараево (1914). Започва да следва във Философския факултет на Кралския университет в Загреб, а по-късно се прехвърля във Философския факултет на Ягелонския университет в Краков. Защитава докторат по философия в Грац през 1924 г. През 1926 г. става член на Сръбската академия на науките и изкуствата. Заради участие в националноосвободителното движение "Млада Босна" по време на Първата световна война е затварян и интерниран. През 1918 г. е публикуван неговият сборник със стихове Ех Роnto, а през 1920 г. излиза от печат "Пътят на Алия Джерзелез". От 1921 до 1941 г. е дипломат в Рим, Букурещ, Марсилия, Мадрид, Женева и Берлин. По време на войната живее в усамотение в Белград, където пише трите си романа "Мостът на Дрина", "Травнишка хроника" и "Госпожицата", които излизат през 1945 г. След Втората световна война е професионален писател в Белград и се радва на най-високо национално и международно признание. През 1961 г. му е присъдена Нобелова награда за литература, която е първата Нобелова награда на Балканите. Умира през 1975 г.