Излезе на български трета книга от поредицата с комисар Монталбано. Поредицата включва двайсет книги, преведени на 32 езика. Романите и разказите с прочутия герой са филмирани в най-популярния италиански криминален сериал, излъчван в 65 страни.
След „Формата на водата“ и “Теракотеното куче”, “Крадецът на закуски” е третият роман с комисаря Монталбано, който пуска издателство “Книгопис” (виж тук).

Авторът Андреа Камирели е доайенът на съвременната италианска литература.  Написал е няколко исторически романа и множество разкази, но е най-известен като създател на колоритния комисар Монталбано.  Роден в Сицилия, писателят използва в книгите си местния диалект, изпъстрен с нови, измислени от него думи.

Освен с литературното си творчество Андреа Камилери е известен и с работата си в киното и театъра. Писателят е вече 88-годишен, но продължава да пише и да участва в културния живот на Италия. Сред многото отличия на Камилери са Орденът за заслуги към Италианската република и наградата „Дагър“ на Асоциацията на криминалните писатели.

Ето откъс от романа:

Събуди се в лошо настроение, а от изпотяването по време на неспокойния му сън заради килото и половина „сардини като птички коприварче“*, с които предната вечер се натъпка, чаршафите се бяха увили плътно около тялото му и му се стори, че се е превърнал в мумия. Надигна се, отиде в кухнята, отвори хладилника и изсипа в гърлото си половин бутилка леденостудена вода. Докато пиеше, погледна навън през отворения прозорец. Светлината на утрото обещаваше хубав ден, морето беше гладко като тепсия, а небето ясно и безоблачно. Монталбано, който се влияеше от това какво ще е времето, се почувства ободрен и в добро настроение, в което щеше да бъде през следващите часове. Все още беше твърде рано, затова отново си легна и се приготви за още два часа сън, издърпвайки чаршафа над главата си. Помисли си, както правеше винаги, преди да заспи, за Ливия в леглото ѝ в Бокадасе, Генуа: тя беше вдъхновяващото присъствие във всяко негово пътуване, дълго или кратко, в „света на сънищата“, както се казваше в едно стихотворение на Дилън Томас**, което много му беше харесало.

Пътешествието му беше току-що започнало, но го пре-късна  звънът на телефона. Стори му се, че този звук го прониза като свредел през едното ухо, за да излезе от другото, пробивайки мозъка му.

– Ало!

– С кого говоря?

– Първо ми кажи ти кой си.

– Катарела съм.

– Какво има?

– Извинете ме, но не познах гласа ви, комисерийо. Вероятно спите.

– Вероятно – да, в пет сутринта! Ще ми кажеш  ли какво се е случило, без да продължаваш да ми танцуваш по нервите?

– Има убит в Мадзара дел Вало.

– Какво ме засяга това? Аз съм във Вигата.

– Ама вижте, комисерийо, умрелият…

Остави слушалката и изключи телефона. Преди да затвори очи, си каза, че може би го е търсил приятелят му Валенте, заместник-началник на полицията в Мадзара. Щеше да му се обади по-късно от кабинета си.

***

Капакът на прозореца  се трясна с всичка сила в стената и Монталбано се изправи внезапно в средата на леглото с опулени от уплаха очи, убеден в просъницата, в която все още се намираше, че някой го простреля. За миг времето се беше променило, студеният и влажен вятър надигаше в морето вълни от жълта пяна, а цялото небе се беше покрило с облаци, които предвещаваха дъжд.

Стана, като проклинаше всички светци, отиде в банята, пусна душа и се насапуниса. Изведнъж водата спря. Във Вигата, а следователно и в Маринела, където живееше, вода имаше кажи-речи на всеки три дни. И тъй като никой не знаеше дали ще я пуснат на следващия ден, или следващата седмица, Монталбано беше взел мерки, като си беше поръчал да му инсталират на покрива цистерни с голяма вместимост, но явно този път водата не беше пускана повече от осем дни, а те му позволяваха само толкова време да може да се наслаждава на водната си независимост. Изтича в кухнята, сложи една тенджера под крана на чешмата, за да

събере тънката струйка, която все още се процеждаше през него, като направи същото и с мивката в банята. С малкото събрана вода успя да отмие сапуна от себе си, но цялата тази

суматоха, разбира се, не подобри настроението му. Докато шофираше към Вигата, ругаейки всички шофьори, които според него с правилника за движение само си бършеха задниците, си спомни за обаждането на Катарела и за начина, по който той го беше изтълкувал. Той обаче ни-

как не беше достоверен, защото ако Валенте имаше нужда от него за някакво убийство в Мадзара, щеше да го потърси вкъщи, дори и в пет сутринта, а не в полицейското управле-

ние. Въпросното тълкуване беше направил, за да изчисти съвестта си и да може да си поспи спокойно още два часа.

***

– Няма никой! – съобщи му Катарела веднага щом го видя, изправяйки се уважително на крака от стола в телефонната централа. С Фацио бяха решили да го държат там, където, дори

и да ги уведомяваше за безумни и невероятни обаждания, със сигурност щеше да направи по-малко бели, отколкото на което и да е друго място.

– Какво е  днес, празник ли?

– Не, господине, комисерийо, не е празничен ден, но всички са на пристанището заради онзи, умрелия в Мадзара, за когото…, за когото ви се обадих, ако си спомняте, в часовете на тази ранна сутрин.

– Но ако  мъртвият е в Мадзара, какво правят на пристанището?

– Не, господине, комисерийо, умрелият е тук.

– Но ако  умрелият е тук, пресвети боже, защо ми казваш, че е умрял в Мадзара?

– Защото умрелият е от Мадзара, той там е работил.

– Катарè, разсъждавайки, така да се каже, както ти го правиш, ако убият тук, във Вигата, някой турист от Бергамо, ти какво ще ми кажеш? Че има умрял в Бергамо ли?

– Комисерийо, въпросът е, че… че този умрял е приходящ умрял. И така, той… него са го застреляли, докато той се намирал на палубата на един риболовен кораб от Мадзара.

– И кой  го е застрелял?

– Тунизийците, комисерийо.

Обезсърчен, Монталбано се отказа да чуе останалата информация.

– Може би господин Ауджело е отишъл на пристанището?

– Да, господине.

Неговият  заместник, Мими Ауджело, щеше да е много щастлив, ако той изобщо не се мерне на пристанището.

– Слушай, Катарè, аз трябва да напиша рапорта. Който и да ме търси – няма ме!

***

– Ало, комисерийо! Би трябвало да е госпожица Ливия, която е на тилифона от Генуа. Какво да правя, комисерийо? Да ви я прехвърля или не? – Прехвърли ми я.

– Тъй като казахте преди по-малко от десет  минути, че ви няма за никого…

– Катарè, казах  ти да ми я прехвърлиш.

– Ало, Ливия? Здравей.

– Здравей  – друг път! Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб. В дома ти телефонът дава свободно, но никой не го вдига.

– А, така ли? Забравих да го включа. Виж, направо ще си умреш от смях, но тази сутрин в пет часа ми се обадиха, че…

– Нямам никакво  желание да се смея. Опитах в седем и половина, в осем и четвърт, след това опитах отново в…

– Ливия, обясних  ти вече, че бях забравил…

– За мен. Просто беше забравил за мен. Вчера те предупредих, че ще се обадя към седем и половина, за да решим дали…

– Ливия, предупреждавам те, че тук вали и духа вятър.

– И какво  от това?

– Знаеш, че при такова време настроението ми се влошава. Не бих искал дума по дума…

– Разбрах. Няма да ти се обаждам повече. Ти ми се обади, ако желаеш.

…