Борис Делчев, „Дневник (1939–1961)“, том 1, предговор и бележки Марияна Фъркова, София „Недланд“, 2024 г.

Представете си как „в късни часове“ един литератор записва ден след ден (и то в годините на НРБ) най-важното от чутото и видяното. И как писането вечер променя не само оптиката на изминалия ден, но и се явява гаранция за „битие на оцеляването“ (Антоанета Алипиева), позволявайки на въпросния описател на дните си – Борис Делчев (1910–1987) – да съхрани самоуважение към себе си, без да е открит противник на режима. „Повярвал“ още на младини в идеологията му, той смята, че по този начин разкрива и коригира недостатъците на управлението, може би без да си дава сметка, че в тези негови страници „социализмът – макар и индиректно – е многократно развенчан, оспорен“ (Вихрен Чернокожев).

И тук идва големият въпрос: защо човек въобще води дневник на дните си? Видимо е, че трупащите се ден след ден изписани хиляди страници са резултат от някаква друга, по-особена необходимост – да свидетелстваш, да споделиш нещо, което е отвъд измеренията на един човешки живот. Съответният латински термин за дневник е Diarium, първоначално обозначаващ дневния порцион на римския легионер или роб (дневната дажба), за да се превърне в Новото време в тази писмена дан, която започваме да отдаваме на дните си (dii).

Модерната експанзия на дневниците донякъде се дължи и на генетичното им родство с всекидневниците, с феномена на пресата, също рожба на Просвещението. И в двата случая акцентът се премества към всекидневието: реалността се отъждествява с всекидневния живот на човека, където сутрешното разгръщане на вестника (Journal), по думите на Хегел, е равносилно на „утринна меса“. Всекидневието става все по-интересно, значимо и важно за отбелязване.

Достатъчно е да си спомним за знаменития „Дневник“ на братята Едмон и Жюл дьо Гонкур, в който Франция от времето на Втората империя оживява пред очите ни и където на хиляда страници изскача цялата субективна хроника на литературния и обществения живот от епохата. Или за спотаения живот на Третия райх, който възкръсва чрез дневниците на никому неизвестния допреди няколко десетилетия филолог Виктор Клемперер, подчинени на принципа: „Наблюдавай, изследвай, запомняй какво става – утре вечер ще бъде другояче, утре ще чувстваш другояче“.

„Историята ще се пише по дневници – не по всекидневници. И това не е игрословие“ – отбелязва самият Борис Делчев на 19 април 1960 г.

В този смисъл Дневникът, за който става дума (воден между 1939 г. и 1987 г.), с неговите близо 13 000 ръкописни страници, е истинско събитие в българската литература. Той е „уникално явление“ по думите на Марияна Фъркова, направила много за разчитането и публикуването му, доколкото тепърва ще започне да хвърля светлина върху своето време и лицата в него, ще предизвиква несъгласия и противоречия заради едни или други описани вътре случки или оценки.

Ала такава е въобще съдбата на дневника – той само привидно е интимен разговор на автора със самия себе си, доколкото рано или късно изниква въпросът за неговата публикация. В „случая Делчев“ бурята се разрази още през 1995 г., когато в издателство „Народна култура“ се появи първа подборка на Дневника от 500 страници, дело отново на Марияна Фъркова. Надигна се вълна от негодувание с неизбежните „как“ и „защо“, запълнили цяла книжка на тогавашното списание „Летописи“, издавано от Тончо Жечев, а Богомил Райнов, трупайки посмъртна злост срещу Делчев, дори написа цяла книга срещу него – „Писмо на мъртвец“ – която (по завещанието му) бе публикувана чак след неговата смърт през 2009 г.

С какво обаче Дневникът на Борис Делчев е чак толкова опасен? Двадесет години след първата публикация, когато страстите са стихнали, а и почти никой от действащите лица вече не е сред живите, записките в този Дневник вече се четат по друг начин. Като свидетелства на времето и разрез на една идеологическа епоха.

Самият Дневник – според жанровите си особености – по особен начин фокусира случващото се и невинаги „заковава нещата“, както на автора му се иска (за което той толкова е бил обвиняван след публикацията през 1995 г.).

Така например записките за събитията около 9 септември 1944 г. – когато Делчев още е „ортодоксален комунист“ (Вихрен Чернокожев) – прочетени с днешна дата са доста „амбивалентни“. На 8 септември авторът на Дневника се връща от Кнежа и разказва на свой приятел и на гостите си за настроенията на хората и посрещането на Червената армия. След което „някак естествено минахме на песенки – тихо и задушевно. И към десет часа – тропот по стълбите, хлопане на вратата и в стаята нахлуват двама мрачни полицаи. Кои сме, какво правим, защо вдигаме шум? Неприятна история – не знаеш какво може да излезе. Последва проверка на лични карти. Едвам тогава забелязах, че полицаите, които в началото се показаха сурови, вършеха всичко без желание, само защото службата им беше такава. Накрая казаха, че имало оплакване и си отидоха“.

Така идва 9 септември с прочетената декларация по радиото от Кимон Георгиев:

„Пред съветската легация непрекъснати манифестации. Зданието на легацията окичено с цветя. Към десет часа пристига кола с министъра на вътрешните работи Антон Югов. Министър – бивш тютюноработник. Засмяно, приятно изражение. Дали на младини (той и сега е много млад) този човек не е писал стихове? Има вид повече на поет, отколкото на политик.“

Напрежението в записките на Делчев се покачва: „Навред лозунги за Отечествения фронт – спасител на България, за Червената армия, за нова Югославия. Тях повтаря и ораторът. Нестихващо одобрение. Гора от юмруци. Народът акламира армията. Побратимяване на дело“.

И на фона на всички тези „цветя и юмруци“ – под командата на Орлин Василев и хора с пушки Делчев бива включен в команда, която отива да „превзема“ Радио София, което тогава предава от Нови хан. Приема ги директорът на радиото (писателят Константин Константинов). И тук някъде еуфорията на автора в Дневника започва да спада. Пита се: „Ще стане ли Орлин директор на радиото? Питам, защото разбрах, че такава е била мисията му“.

И добавя следния запис: „Съмнителните добродетели на един писател. Наричам го Вездесъщия“.   

На сцената изниква и Ст. Ц. Даскалов: „Сега от него няма по-запален отечественофронтовец. Нетърпимо показно стиска юмрук за поздрав. По-голям якобинец от якобинците. Пита ме: „Да участвам ли в утрешното заседание на писателите?“ Отговарям: „Не съм никакъв фактор, затова не мога да ти кажа“. Отговорът видимо не му се харесва“.

Спорадично от записките става ясно, че основно се занимават със „старите грешници“. Започват „изключвания“ на писатели. След спорове приемат да отпечатат стихотворението на Разцветников „Спасената планета“. И той е от „старите грешници“.

В дневниковите записи няма нито дума за статията на самия Борис Делчев „Фашизмът в нашата литература“, публикувана във в. „Работническо дело“, в която той директно слага кръст върху името и творчеството на десетки български писатели. За сметка на това авторът подробно се спира върху броженията около статията му „Литературна равносметка“ (6 януари 1945 г.), с която той е засегнал или пренебрегнал „свои“ – като регента и негов близък приятел Тодор Павлов, който не му прощава това и охладнява към него.

След което в агитпропа на ЦК на БКП се разглежда писмото на Тодор Павлов за „греховете“ и на самия Борис Делчев:

1. Бил част от кръга „Кормило“, несъобразил се навремето с линията и директивата на партията.
2. Не се бил примирил със съществуването на македонска държава и проявявал шовинизим (не харесвал творчеството на Венко Марковски, бранено със зъби и нокти от Тодор Павлов).
3. И най-страшното: „Вкусът и оценките му били като тези на Владимир Василев“.

Така – неусетно – Борис Делчев е препратен от „своите“ на другия бряг. А самият той започва бавно да „проглежда“.

Но все още авторът на Дневника е със „силните на деня“. Следват извлечения от разговори с Тодор Павлов и най-вече с Крум Кюлявков, който дори споделя пред него как в СССР е работил за ОГПУ и НКВД. Поради „секретния характер“ на информацията нищо от това, уви, не е описано в дневника. Откриваме обаче друго важно свидетелство – за екзарх Стефан:

„Според Кюлявков, след направен сондаж, екзарх Стефан се бил съгласил преди 9 септември 1944 г. да влезе в регентство, което да се оттегли в „свободна територия“, контролирана от партизанските части. Но готвеният проект, не знам защо, не можал да се осъществи“.

И Кюлявков дори цитира думите на екзарха: „Предайте моята благословия на партизаните“.

През 1946 г. Борис Делчев все по-често става жертва на „приятелски огън“ от партийни среди. Обвинява го не друг, а Ст. Ц. Даскалов, при това във „формализъм“.

В този период той все по-често посещава ателиетата на художници като Давид Перец, Стоян Венев или Кирил Цонев. Живописта се превръща в една от страстите в неговия живот.   

Междувременно „новото всекидневие“ се е утаило в „уютната мизерия на българския соцреалистичен литературен бит, който се върти все около „партийно-съюзните потайности“ (Вихрен Чернокожев).

И Борис Делчев, ще не ще, започва записките си за 1947 г. със споровете и жалбите за ордени и отличия в писателските среди. Защо бил отминат Крум Кюлявков и дали списъкът, представен от Людмил Стоянов, не бил разбъркан от „тъмни сили“, зад които се спотайвал Орлин Василев?

В същото време Делчев обаче посещава Давид Перец в ателието му – някъде зад Борисовата градина: „Той живее и работи със семейството си в една-единствена стая. Няколко стола, два изтъркани кревата, едно детско легло и художнически реквизит – всичко вкупом. Заварих го да облепва пода, доста поизкъртен“ (януари 1947 г.).

През 1950–1952 г. Борис Делчев не си води дневник, заминава като културен аташе в Париж, където още „проглежда“. При завръщането си става началник на кабинета на председателя на Народното събрание Георги Дамянов, което му дава допълнителни „гледни точки“ към режима.

Интересното е, че в записите му няма нито дума за смъртта на Сталин(?). 

В бележките му от март 1953 г. се говори преимуществено за някакъв опит да се напише „обективна история“ на Септемврийското въстание, в което неговият началник Георги Дамянов е един от ръководителите.

Името на Сталин изниква косвено само в едно изказване на неговия „патрон“ (др. Г. Дамянов):

„Чух лично изказването на Сталин за нашите възможности. „В България – каза той – има такива условия, че тя би могла да получава много повече водна енергия, отколкото Италия. В нея не може да няма петрол. Търсете и ще намерите“.

Което и правим. Някъде в този период започват и записките му „В късни часове“, които впоследствие прерастват в мемоарните му очерци „Познавах тези хора“.

През 1956 г. „размразяването“ усилено шества из страниците на Дневника:

„Литературен фронт“ публикува речта на Вълко Червенков сред писателите комунисти. Елементарен, простоват и литературно несъстоятелен текст. Не вярвам друг държавник да е говорил така безцеремонно-грубиянски на културни дейци. А принизяването към имена, които нямат никаква литературна стойност, е просто смехотворно. Изобщо – ниско равнище“ (2 февруари 1956 г.)“.

След което допълва: „Аз лично съм засегнат и дори раздразнен от постановките на въпроса за човешката съвест. Наистина ли писателите нямат своя собствена съвест, че тяхна съвест да са партийните решения?“.

С времето горчивината се усилва, за да се излее в следните заключения:

„Ние живеем в социалистическа страна. А по силата на социалистическите принципи всеки получава според труда си. Затова трябва да приемем, че скъпо платените романи на Емил Коралов и обемистите литературни скорозрейки на Стоян Даскалов съдържат повече полезен труд и имат по-голяма обществена стойност от разказите на Емилиян Станев, Илия Волен и Светослав Минков“ (февруари 1959 г.).

И още: „Във връзка с предстоящите избори Х. се явил пред председателя на кооператива и помолил да му дадат контролните цифри на плана. От окръжната конференция на агитаторите не било препоръчано да направят това, за да не бъдат голословни при агитацията. Председателят, негов близък, го изслушал и му казал:
– Цифрите ще получиш, но те съветвам да не се позоваваш на тях.
– Защо? – попитал Х.
– Защото не са реални, а са ни наложени отгоре. Още идващата есен ще се разбере, че много от обещанията си остават само на книга.
Цифрите не се извличат от реалното състояние на кооператива, а се налагат отгоре! Отказвам се да вникна в мъдростта на тази политика“ (март 1959 г.).

Заради тези и други свидетелства Дневникът на Борис Делчев наистина „може да бъде четен и като широкообхватен критически мемоар – свидетелство пред бъдещето за най-българското безвремие“ (Вихрен Чернокожев).

Засега в ръцете ни е само първият том, възможно е пълната му публикация да е в десетина тома, което ще я превърне в едно от най-мащабните свидетелства за културната история на НРБ. Но както настоява Жюлиен Грийн (оставил един от най-мащабните дневници във френската литература): „Трябва да прочетем книгата до края, за да усетим какво е искал да ни каже авторът още с първия ред“.