Селски фрагменти ХVІ

Светът пристигаше на село през телевизора, но сякаш още повече през радиото. Обяснимо е: телевизионната програма беше ограничена във времето, не денонощна, пък и само една – нямахме шанс в нашето село Бързия, бивше Клисура, да хванем чужд някакъв тв сигнал, обградени отвсякъде с баири и височини. Завиждахме на тези оттатък Балкана, около Годеч, които си гледаха спокойно сръбската телевизия (югославска). Тогава държавата на Тито ни се виждаше едва ли не като бленувания Запад. Радиовълните обаче – по-подвижни и еластични, успешно преодоляваха върховете Малък Ком (1959 м) и Голям Ком (2016 м) и озвучаваха радиоприемника. Бяхме се сдобили най-напред с една „Мелодия 2“, която пукаше, трещеше и пращеше, но успявах все пак да стигна до Други програм на Радио Белград, която, ако не бъркам, в 14.00 часа българско време имаше предаване за рок музика. Благодарение на тази Други програм чух за първи път Led Zeppelin и ми се взе акълът. Прочее, тъкмо от нея се запознах и с юго-групите, затова и бях толкова напред с тях в сравнение с приятелите (това в гимназията). От българските предавания три звучат още в главата ми: „Ранобудно петленце“, „България – дела и документи“ и „Разговор с вас“. Първото, в 7 без 10, защото тогава ставах – свършеше ли петленцето, надигах се от леглото, за да се приготвям за училище. Стискам очите, докато течеше сладкият гласец, слушах приказките и си мислех, че не ми се тръгва, не ми се, не ми се… Школото започваше в 8 часа, като преди това няма зиме, няма пролет, няма есен – на двора физзарядка. Или, за да не се чудят днешните млади, гимнастически упражнения. Завършваше зарядката с патешко ходене – над 200 деца се клатят по асфалта сред смях, кикот и охкания. По-късно, когото дойде време за казармата, това упражнение много ми влезе в работа – патешкото ходене заедно с лицевите опори са основните наказания в родната армия.

Като свършеше „България – дела и документи“, поемах. В 7.20. Що партизански „подвизи“ съм изслушал, героични дела, войнски подвизи, разкази за великата Червена армия, но и за националната ни революция… Няма какво да се лъжем, в ония години средствата за масова информация (тогава думата медии не беше позната) си бяха най-изпедепцаният идеологически инструмент, денем и нощем облъчващ народонаселението. Всеки ден например някъде в следобедните часове имаше време за съветски революционни песни, българските не оставаха по-назад: „Шумете, дебри и балкани“, „Хей, поле широко“, „Комунисти, комсомолци, пионери…“ още кънтят в мозъка ми. Но пък от „България – дела и документи“ придобих усет към историята, тя и досега (заедно с философията) ми е най-любимата хуманитарна дисциплина. Дори се бях запътил да уча история – заради мезоамериканските предколумбови цивилизации, но след като разбрах, че в родната Алма Матер, Софийския университет, не ги преподават, си продължих с психологията и философията. Е, и благодарение на един велик учител и невероятен психолог, доц. Иван Паспаланов, който ни пое с предмета „Психология на личността“ и ни превърна, поне според мен, в истински психолози – иновативни, реактивни, гъвкави, любознателни, евристични… Светла му памет! Колко тестове е валидизирал – многофакторният на Айзенк, за агресията на Розенцвайг, за ситуативната и постоянната тревожност… Помагахме му според силите си и така израствахме и теоретически, и практически, и професионално, и персонално…

„Разговор с вас“ помня заради абсолютно радиофоничния глас на Божана Димитрова и заради музиката, която се излъчваше в предаването. Появи се в ефир през 1974 г., аз съм вече тийнейджър (е, не знаех тогава, че съм такъв) и музиката ми беше важна. Най-важната. Същинско чудо си беше да чуеш западни групи и изпълнители по иначе бая консервативното и захлупено българско радио: Клиф Ричард, „Смоуки“, „Бони М“, Сузи Куатро, Дона Самър… Не че си припадах по диското твърде, хич даже, ама все беше по-добре от Маргрет Николова и Георги Кордов (дето се правеше на Йосиф Кобзон). Иначе на дребните и на ниско равнище „разследвания“ и „разкрития“ не им обръщах внимание, минаваха покрай ушите ми. Социализма аз не го живеех, въпреки че той упорито бълбукаше около мен. А и не само около мен, около съселяните ми също. Ама и те не го базареха. Вярно, имаше понякога моменти, когато ни понамокряше краката, ама отърсвахме се и си карахме по селски… Проблемите му много-много не ме грееха, социалистическото строителство още по-малко, но пък това, че в предаването чувах гласове от други краища на България винаги ме е карало да любопитствам – какви са тези хора, кои са, като нас ли са, или по-различни?… Георги Господинов пише някъде (дали не беше в „Черешата на един народ“), че те, в Ямбол и Елхово, се страхували от нас, диваците от Северозапада, да не дръпнем лъва за опашката и така да го разярим. Ние чак като диваци не сме се усещали (макар да го има израза, дето често го използвахме: „Дивият Северозапад“), но че малко не мязаме на останалите българи си го имахме на ум. По радиото говорят на език, дето ни го прокарват и в училище, ама ние си плещим напук на диалект – силен, странен, екав; и сякаш нарочно държим(е) да сме такива криви, а не като всички други прави. Спомням си в тази връзка обявление на информационното табло на центъра (където закачаха киноафишите), че щели на кинопреглед да дават сватбата на двама наши съселяни – стекохме се всички, след това обаче прочетох в някакъв вестник укорителни думи как булката била цялата накичена с нанизи от банкноти – петолевки и двайсетолевки (най-голямата парична единица в онова време); и колко това не било хубаво и красиво. И ми стана чоглаво, защото по нашия край (а подозирам, че не само по нашия) то си беше традиция, показваше се с нея просперитет и можене, а на младоженците обещаваше берекет и изобилие. На новобранските (на моята също) пак се спази тоя обичай. Аз тогава нямах думата, а нашите се радваха – понасъбрало порасналото им момче някой друг лев. Но на сватбата бях категоричен – никакви нанизи, никакви върви с пари! Една от лелите ми чак се засегна: как така, как ще покажем щедростта си, обичта си, привързаността си?! Ами така, на ръка, без премятания през шия! Примири се, но дълго ми се сърди.

Киното също беше важно за откриването на „другия свят“. Разбира се, вървеше сакралният въпрос: „Хубав ли е филмът, или е съветски?“, но се случваше да видим и стойностни ленти – „Булит“, „Великолепната седморка“, „Една нощ в операта“… Последният, след като го гледах, го препоръчах на брат ми и той по-късно ми разправяше, че се почудил дали съм с акъла си – хич не си падал по опера. Но ме послуша, гледа го и се заринал от смях. Филмите за индианци също бяха хит – Гойко Митич беше истинска легенда заедно с Дийн Рийд, който обикновено играеше благородния бял. Берковските ми приятели се кикотеха като побуяли, разказвайки ми историята за някакво циганче от Раковица, което насред напрегнатата тишина на схватката между бледоликите и бронзовите воини се провикнало: „Бате Гойко, па’и се, отзад, отзад!“. Не знам колко са били свидетели, тъй като съм чувал тази история и за други населени места из Българията, но искрено се кефеха да я разнасят. Е, играе роля също и отношението им към малцинствата – не че не живеехме заедно и не си кръстосвахме пътищата, но имаше у българите едно усещане за превъзходство и към роми, и към турци, че дори към евреи. Само към каракачаните нямахме, към тях се отнасяхме с уважение и респект. Най-големият наплив обаче наставаше не за индианските и каубойските филми (макар че и те събираха доста народ), а когато Мара Петако – жената, която завеждаше киното, напишеше, че прожекцията не е позволена за лица до 18 години. Ей тогава да видиш каква гюрултия и навалица беше от невръстни дечурлига! Имахме една дружинна ръководителки (в щатната даскалска таблица на социалистическата държава беше вписана и такава длъжност – „дружинна ръководителка“, която отговаря за културно-масовата дейност на чавдарчетата, пионерите и комсомолците, и се грижи за правилното им комунистическо възпитание), Пенчѐто, умираше си да ни следи кой ходи на забранено кино и да ни докладва на учителските съвети. Мен също ме беше подбрала веднъж, че не спазвам вечерния час, ама нали са колеги (а и приятели) с родителите ми – и те учители, размина ми се.

Снабдяването с филмите беше организирано по напълно първичен начин. Първичен, но симпатичен. Симпатичен и прецизен. Те идваха от Мездреята – село оттатък Берковица, малко встрани от главния път за Михайловград (днешна Монтана), по междуградските рейсове. Във всяко село си имаше отговорник за киното като кака Мара – да приема лентите, да продава билети, да се отчита и да пуска филма по-нататък по северозападните лъкатушещи пътища. Спомням си как с размах хващаше тенекиените кутии, в които бяха лентите, как ги стоварваше една връз друга с трясък, а след това ги мъкнеше към читалището. А те тежки, тежки… Помагал съм ѝ, та знам. Не си пестях силите, пък и кяр имах – пускаше ме без билет. Що филми съм изгледал гратис, не ви е работа! Представях си съдържанието им по заглавието, но твърде често бивах разочарован – за едно уж подсказва, то съвсем друго излиза. Може би поради това и досега съм по-голям фен на театъра, отколкото на киното. За книгите да не говорим – те ми бяха най-важният прозорец към света, че и най-сигурният, защото не мамеха: „Синовете на Великата мечка“ винаги държаха на думата си. Безотказно! „Аз казах, хау!“ – възгласът бяхме превърнали в мода, използвахме го под път и над път.

Книгите са ми най-важният прозорец и досега…

Хау!