Митовете и легендите имат едно много необикновено качество: те лесно се създават, лесно се разпространяват, лесно се внедряват в общественото съзнание, но много трудно се изкореняват от него.

С особена сила казаното важи за гражданските митове и легенди. А това им качество е тяхно убежище и тяхна самозащита и от най-силните доводи на здравия разум – то ги прави неуязвими за всяка фактология. Погълнат от лудостта си, Дон Кихот учи, че фактите са врагове на истината – на неговата истина за Бога и света, изградена от съновидения, от фантасмагории, кумири и химери, които с присъщото си въодушевление Рицарят на печалния образ противопоставя на суровата действителност. Една действителност, която в крайна сметка е недействителност, живо опровержение на реалността.

Доколкото реалността е една-единствена и си е винаги себесъща, а интерпретациите на реалността са многобройни, многолики и вездесъщи, живо опровержение на гражданската реалност са и гражданските митове и легенди. При което те са несравнимо по-злосторни, по-деструктивни и разрушителни по своите последици от халюцинациите на Дон Кихот. А е така, защото, докато като странстващ рицар Дон Кихот поведе своя индивидуална битка срещу реалността и нямаше никакви последователи, освен окаяния си оръженосец, обществено-политическите митове и легенди завладяват и фанатизират съзнанието на цели народи и така извършват куп злини, както в отделни страни, така и на международна земя. Водените от Дон Кихот сражения обаче имат едно безценно морално предимство – те са безкръвни.

Сравнени с виденията и съновиденията, срещу които воюва болното съзнание на героя на Сервантес, опияняващите заблуди, обзели и превзели масите, са взривоопасни за цели народи и континенти – тези заблуди се заплащат с кръвта и сълзите на милиони наши съчовеци. Въпреки несъмнените морални преимущества на донкихотовщината пред идеологията, те имат и нещо общо: и двете са продукт на умопомрачение, и двете тръгват да подменят реалността с нереалност, действителността – с утопичност. И тъй като, колкото и непредсказуема, колкото и ирационална, колкото и парадоксална да е обществено-политическата сфера, тя също е подчинена на закономерности, природата не търпи подобни изстъпления и макар и на непоносимо висока цена, рано или късно времето възстановява статуквото. А гибелта на двете най-колосални злини на миналия век, пък и на всички останали векове и епохи – комунизма и националсоциализма – илюстрира казаното.

Макар и погребани като обществена практика от хода на времето, двете тоталитарни злини оцеляха идеологически и до днес – те и днес владеят гражданското съзнание на милиони, както на родна земя, така и (особено!) във вчерашна и днешна Русия. Казано най-общо, и неокомунизмът, и неонацизмът копнеят в най-съкровените си копнежи за един нов, съвършен свят, в който няма да има бедни и богати и който ще бъде прочистен не само от социални паразити и неблагородни расови примеси, а и от всички граждански недъзи. А тъй като съвършенството противоречи на човешката природа и подобна селекция не може да бъде извършена по пътя на естествения подбор, тя трябва да бъде въдворена изкуствено, сиреч със силата на държавната (разбирай: еднодържавната) власт. Това вече става в Русия, а ако питате политически формации (партии в демократичния, в гражданския смисъл аз не бих ги нарекъл) като „Възраждане“ и „Величие“, пък и не само тях, крайно време е да стане и у нас. Подобен обрат за милиони мои сънародници е не само желание, а и амбиция. За мен обаче той е смъртна, смъртоносна опасност.

Ще се опитам да обясня защо.

Размирната ни история свидетелства, че всеки политически екстремизъм – ляв или десен, социалистически или националсоциалистически, религиозен, расов или националистичен – е противохуманен. Според мен извечен първоизточник на целия чар, на цялото обаяние на битието се съдържа в многообразието и колоритността на човешката природа. Казаното ще рече, че неизчерпаемото богатство от класи, раси, идеи, светогледи, вероизповедания и възгледи, от образи, характери и националности придава на живота ни висш смисъл. А цялото това безценно наследство политическият екстремизъм громи и разгромява, подчинявайки го на идеологическите си догми и вкарвайки го в шаблоните на партийните си доктрини. Така от многозначен човек се превръща в еднозначен, в сляпо оръдие на една или друга политическа, класова, расова, националистическа или религиозна концепция. За да илюстрирам колко еднородни в своята човеконенавист са двете противопоставени формално крайно леви и крайно десни идеологии и политически практики, ще посоча един потресаващ пример:

През ноември 1938 г. в столицата на световното комунистическо движение Москва между НКДВ и Гестапо се сключва „Генеральное соглашение о сотрудничестве, взаимопомощи, совместной деятельности“. След многото общи, клиширани приказки и уверения във взаимна добронамереност, подписаното споразумение фиксира и „общите главни врагове” на двете могъщи сили. А това са: „международното еврейство, международната финансова система, юдаизмът и юдейският мироглед“, както и „дегенерацията на човечеството“. След което „в името на оздравяването на бялата раса“ документът препоръчва „създаване на евгенически механизми на расова хигиена“. Докъде доведоха тези истерични амбиции за прочистване и облагородяване на човечеството чрез расова хигиена? До ожесточена човеконенавист, до масово изтребление на еврейското население на Стария континент, до разруха и смърт на милиони евреи в убийствените концлагери на нацизма и на Архипелаг ГУЛаг. Доколкото в Германия и в завладените и насилствено приобщени към Райха европейски страни (България и Дания са изключение) Хитлер изтребва евреите поголовно, яростно и открито, това престъпление срещу човечеството става видимо за целия цивилизован свят. Доколкото обаче развихрянето на антисемитизма в СССР съвпада с развихрянето на всеобщия сталински терор и на придружаващите го масови идеологически чистки, антисемитският елемент в пороя от издевателства в Съветския съюз остава някак си незабелязан за външния свят. А всъщност и двете тоталитарни системи са еднакво свирепи, еднакво нетърпими и към евреите, и към всички другомислещи. Този волно или неволно и до днес недооценен и от родната, и от международната левица факт илюстрира колко еднородни, колко социално близки са си комунизмът и националсоциализмът.

Злокобният ни сюжет си има не само свое минало, а и свое настояще, свое продължение чак до ден днешен, когато демокрацията и прозрачността би трябвало да разчистят всички попътни недоразумения. Върху въпроса защо не стана така, защо след като фашизъм в собствения смисъл на понятието на родна земя като държавна политика никога не е имало, антифашизмът през последните 80 години е толкова популярен и така ожесточен, ще поразсъждаваме в един от следващите коментари.