Мигрират хора, мигрират картини: биографията на една колекция

Изложбата на колекцията „Иван Бояджиев“ в София през 2023 г. бе наречена „откритие“. Организирана беше от софийската галерия „Роял“, курирана великолепно от Анелия Николаева. Забележителен беше и каталогът. Събитието се отбеляза като сензация в историята на българското изкуство. Причината е ясна: за пръв път на бял свят се появява една изключителна по обема си – общо около 200 платна живопис, графики и рисунки от периода между 1920-те и 1950-те години – дотогава напълно неизвестна частна колекция от т.нар. „стари майстори“ на българската живопис. Сбирката дотогава никога не е била показвана пред публика и специалисти.  

Естествено е на първо място изкуствоведи да се вълнуват от появата на подобна колекция. Оценяват я като значителна извадка от българското изкуство от първата половина на миналия век. Но освен изкуствоведски възникват и други въпроси. Какъв е нейният социален контекст? Как е възникнала и каква е нейната съдба? В крайна сметка биографията ѝ включва прелома между две епохи, напълно противоположни икономически, политически и духовно. В социалистическа България тя просто изчезва от полезрението, целокупно мигрира в (тогавашната) Западна Германия, за да се появи – пак така целокупно – десетилетия по-късно в изложбения салон на Съюза на българските художници.

Наистина, времевите дупки в биографията на колекцията остават. Едно е сигурно – че тя е неразделно свързана с биографиите на колекционера и меценат Иван Бояджиев и на неговия син и наследник Йордан Бояджиев, и двамата – подобно на картините – с мигрантска съдба. Затова тук се опитваме да представим наравно и трите биографии. За съжаление, източниците се оказаха немногобройни и в много случаи попълвахме с интерпретации и хипотези. Разполагахме с неголям архив от семейни документи. Работихме и в Комисията по досиетата, където за баща и син Бояджиеви се намериха доста разработки. Преплетоха се политически и чисто колекционерски аспекти. Надяваме се с този принос да се постави началото на разговора за колекционерството и меценатството в България – засега теми с много бели петна.

Александър Мутафов, „Морски пейзаж“ (от колекцията)

Колекционерът

Иван Бояджиев е роден през 1888 г. в Свищов. Баща му е успешен търговец, майка му е от заможно свищовско семейство. Свищов по това време е едно много специално място: поради разположението си на Дунава и съответно връзката с Централна Европа и Русия той е търговски център със значително благосъстояние. Животът в града е отворен към Европа и много от забогателите търговци желаят европейско образование за своите наследници, съответно пращат синовете си да следват в чужбина. Това се случва и с Иван Бояджиев, който бива изпратен да учи във Висшето търговско училище в Берлин.

Какво точно учи и кога се връща в България не е известно. Знае се, че през 1920 г. заявява в София фирма за „търговия и представителство на чуждестранни фирми“. Очевидно много успешна, тъй като постепенно откупува – първо от трите си сестри и после от брат си – дяловете им от наследството на родителите и с течение на времето регистрира все повече имоти като своя собственост. От заможен свищовски род е и съпругата му Луиза.

Помещенията на фирмата се намират в центъра на София, на улица „Търговска“ 2. Именно с този адрес е свързана историята на колекционерството и меценатството на Иван Бояджиев. През 1927 г. в търговската си къща той приютява прочутата за времето група на „Шестте“, в която влизат художниците Никола Танев, Сирак Скитник, Борис Денев, Иван Пенков, Дечко Узунов и скулпторът Иван Лазаров. „Шестте“ там са имали постоянна изложбена зала. Излагали са също и други художници – Борис Георгиев, Атанас Михов, Бинка Златарева, Никола Кожухаров, Серги Иванов и пр.  

В архивния материал не намираме данни за мотивацията на Иван Бояджиев да създава колекция, но фактът, че дава собствено пространство за изложби говори сам по себе си. Една любопитна подробност научаваме от писмо на Никола Танев от юли 1946 г., в което той се представя като съдружник на Бояджиев и говори за намерението им да  започнат търговия с картиии по подобие на западноевропейските „кунстхендлерски салони и къщи“:  

„Трябва да научиш търговската страна, как стават тези размени, изложби, продажби, как и с какви проценти и осигуровки на картините при препращането, как и какви печалби при препродаване на картина, притежание да речем на една парижка къща, изпратила една колекция до една шведска къща да устрои изложба и да продаде.“

Можем да предположим, че целта е била да се обединят художник и търговец, което звучи като съвременната комбинация от галерист и художник. За съжаление, това оптимистично намерение на Танев не се осъществява. Промените, които прекрояват из основи обществения живот в страната, осуетяват плановете му.  

Обръща се изцяло и животът на семейство Бояджиеви. Те автоматично стават „бивши хора“ и попадат в черните списъци като врагове на новия ред. Самият Бояджиев е категоризиран като „вражески елемент“, поставен е под наблюдение и е разследван от Държавна сигурност. Конкретни данни за това има в неговото досие, в което той е описан като „незаконно забогатял“, „крепител на фашистката власт“, „реакционер“ и „прикрит враг на народната власт и на народа“. Обвиненията срещу него се градят на факта, че е бил крупен търговец, търгувал е с чуждестранни фирми и е притежавал много имоти.

Собствеността на Бояджиеви е национализирана. Двамата съпрузи са подложени на „превъзпитание“ и трябва да посещават кръжоци на Отечествения фронт. Вербувани са техни съседи да ги следят и пишат доноси за тях. Стига се дотам, че се изисква изселване на семейството от София. Късмет е, че този иск затихва и не се изпълнява. Бояджиев бива назначен като картотекар в завод „Георги Кирков“.

Тази част от биографията на Иван Бояджиев за днешния читател навярно звучи като нещо особено. Но за тогавашното време тя е съвсем обичайна – хиляди индустриалци, търговци, юристи, журналисти, политици от цялата страна са подложени на подобни мерки. Този процес на социалистическо „чистене“ засяга голяма част от българския граждански елит и има последствия, осезаеми и до днес. Обичайно е също, че въпреки дискриминиращите квалификации „врагът“ Бояджиев е трябвало да помага с професионалния си опит и връзките си с чуждестранни партньори на новите управляващи. В периода 1946–1953 г. е пускан да пътува в Швеция и Франция за преговори в рамките на търговски делегации. Да се използват „бившите“ като експерти е било типичен подход в началния период на социалистическата икономика – на „новите“ са липсвали образование, знание на чужди езици и международни връзки.

Съвсем по друг начин властите се отнасят към молбите на семейството за частно пътуване в чужбина. Възрастните вече Бояджиеви желаят да отидат при сина си, който може да им осигури лечение, но при всяко подаване на документи получават отказ. Едва след смъртта на Луиза Бояджиева през 1959 г. на тежкоболния Иван Бояджиев се разрешава да пътува за Хамбург, където след операции и болнични престои остава да живее няколко години.

Не е известно защо и кога точно се връща в София. В справка в досието му от 1969 г. се казва, че е отишъл при сина си за около пет години, но се е върнал след три. Но на данните в досиетата не трябва дословно да се вярва, защото писанията на агентите и доносниците са изключително неграмотно и безотговорно съставени.  

От Хамбург той води кореспонденция с приятели и с различни институции в София, главно във връзка с отчуждените си имоти. Заема се с нелесната задача да опише колекцията си, която по това време вече е при сина му. Независимо от тежкия живот при новия режим и униженията, на които е подложен, решава да се върне в родината. Умира в София през 1972 г.  

Борис Денев (от колекцията)

Наследникът

Биографичните сведения за сина на Иван Бояджиев, Йордан, са още по-оскъдни. И тук източник са единствено малкото на брой лични документи и писма, както и досието му в Държавна сигурност. Там той се води не само като „вражески елемент“, но и като „невъзвращенец“, „изменник на родината“ и „враг на народа“.

Роден е през 1920 г. в София. Съобразно семейната традиция учи в немското училище и след завършването се насочва към следване в Германия. Първоначално се записва в Техническия университет във Виена за специалността машиностроене, след което през 1941 г. се прехвърля в университета в Бреслау – тогава в Третия райх, сега Вроцлав, Полша. Няма сведения да е завършил висшето си образование.

Неволен свидетел на историческите промени по време и след войната Йордан Бояджиев остава в Германия и се установява в Хамбург. Започва нова кариера – регистрира се с германски партньор като собственик на фирма, която се занимава с разпространение, внос и износ на филми. В по-късните му години го намираме като единичен собственик на фирма за продукция на филми и музика. С основание може да предположим, че е бил състоятелен търговец – съдейки по домашния му адрес в заможен хамбургски квартал, поддръжката на втори имот в Мюнхен, както и стандарта на живот и самочувствието му при общуването с други известни и заможни български емигранти.    

За периода 1952–1962 г. са регистрирани осем негови филмови продукции. Между тях е филмът „Jazz – Rhythmus der Zeit“ („Джаз – ритъм на времето“) от 1956 г., който през 1957 г. получава германската награда Сребърна лента за „най-добър черно-бял късометражен филм на международно ниво“. Наградата включва парична премия от 15000 марки, една за времето невероятно висока сума. Популярност добива и филмът „Barcelona“ („Барселона“). От него Бояджиев изважда няколко ефектни сцени и ги пуска като картички. Интересно е, че някои от тях се предлагат и днес в интернет като антикварни колекционни мотиви. 

Биографията на Йордан е типична за поколението български мигранти, заселило се в Западна Европа след деветосептемврийския преврат през 1944 г. – било като бежанци, било като невъзвращенци. Поради произхода и образованието си те лесно се вписват в чуждата действителност. Това важи особено за онези, които събитията заварват като студенти или като току-що завършили следването си. Поради житейския опит в обществата, където се заселват, и знанието на езици повечето от тях се замогват. Независимо от интеграцията си в чуждата среда те запазват привързаността си към родината и българската си идентичност – естествено, при пълно отрицание на социалистическото прекрояване на обществото.

Йордан Бояджиев поддържа връзки с българи от мигрантската общност. Като се изключат възрастните му родители, той няма контакти с реалната България. Прави два опита за посещение като турист през 1969 г. и 1970 г., които завършват лошо: при второто посещение му се устройва капан – в колата му подхвърлят броеве на тогава анатемосаното германско списание Der Spiegel („Дер Шпигел“), което впоследствие служители на Държавна сигурност „намират“. Следва обвинение в идеологическа диверсия и забрана да посещава България.

Както при повечето мигранти от неговото поколение, отношението му към България след промените коренно се променя. Активно се включва в помощни акции – праща лекарства, помощи за болници, кореспондира с президента Петър Стоянов по повод издадените от него картички, както и с тогавашния кмет на София Александър Янчулев. Действа за реституция на семейните имоти. Пътува по-често до София, но запазва дома си в Хамбург. 

Йордан Бояджиев умира в Хамбург през 2003 г. Кремиран е и прахът му е разпръснат в Балтийско море. Между другото, при мигрантите т.нар. „морско погребение“ не е изключение.

Константин Щъркелов (от колекцията)

Колекцията

Биографията на колекцията е не по-малко интригуваща от биографиите на бащата и сина Бояджиеви. Сведенията за нея са минимални и много от въпросите, които логически възникват, остават без отговор. Каква е мотивацията на колекционера? Какви са критериите му за избор? Защо и как е била изнесена в Хамбург? Няма да е преувеличено, ако се каже, че голяма част от съдбата ѝ остава обвита в мистерия.

Създадена е в продължение на – навярно – три десетилетия. Няма сведения и за това, как тя се озовава в Хамбург – все пак става въпрос за немалък брой картини. В описа на колекцията, който Бояджиев изготвя, докато гостува при сина си, се споменават изрично тринайсетте картини, които имат бележка на гърба от Министерството – неизвестно кое – с разрешение за износ, и се отбелязва, че всички останали картини са изнесени, преди да се въведе ред за изискване на разрешително.

В списъка фигурират 97 масла, 70 графики и 29 карикатури. Интересното е, че Бояджиев ги описва на групи, в зависимост от начина, по който са опаковани – връзка между два дебели картона, плоска кутия, малка четвъртита кутия и пр. Отбелязани са и картините, които са рамкирани и закачени по стените на апартамента на сина му. Само можем да гадаем защо е постъпил така. Дали са били подготвяни за транспорт, или за складиране?

След смъртта на Иван Бояджиев Йордан става собственик на колекцията. Той е убеден в нейната ценност и съответно започва настойчиво да ратува за нейното популяризиране. И за адекватната международна оценка на българските художници. Кореспондира с издателите на най-известния в Германия речник на изобразителните изкуства „Kindler Kunstlexikon“ („Лексикон за изкуство Киндлер“), които упреква в неглижиране на българския принос в европейското изкуство. Издава пощенски картички с избрани картини от колекцията. В писмо до известния берлински бизнесмен Иван Зографски четем описанието на проекта:

„Картините, предвидени, са от: Александър Мутафов, след Търнер и Айвазовски най-големият маринист в Европа, завършил в Мюнхен, Стоян Василев, Никола Танев, ученик на Реноар, професор Никола Кожухаров, Петър Морозов, Василиев, Борис Денев, Дечко Узунов и т.н. Всички са починали, картините са закупувани от моя баща от 1910 до 1953 г. Всички те имат музейна стойност, а също така голяма художествена. Да покажем на Запада, че и ние, българите, сме дали нещо на Европа“.

За съжаление, усилията на Йордан остават напразни. Разочарованието си споделя с приятеля си, хамбургския гинеколог Симеон Симов, самият той невъзвращенец и колекционер на атласи и географски карти на България. В писмо до него Йордан се възмущава, че много добри български художници не са въобще познати извън България: „На германския пазар тези художници са абсолютно непознати на тукашната публика, за разлика от българските художници, които – Василев, Златарева, Трингов и т.н. – в своята страна са така познати, както тука от Нолде нагоре“. 

Можем само да се радваме, че разполагаме с филма „Impressionen aus Bulgarien“ („Импресии от България“), чийто продуцент е Йордан Бояджиев. Създаден е през 1961 г. Сниман е в неговия апартамент по време на престоя на баща му в Хамбург. В него Иван Бояджиев по впечатляващ начин показва и коментира картини от колекцията си. За художниците говори като за свои приятели. В текста звучи голямата му привързаност към родината и родния пейзаж. Започва с портрета си, рисуван от Дечко Узунов, и продължава с примери от десетина автори, между тях Александър Мутафов, Стоян Василев, Никола Танев, Никола Кожухаров, Петър Морозов, Бинка Златарева, Борис Денев. Описва ги емоционално и не крие високата си оценка за всяка една творба. Косвено филмът свидетелства и за посветеността на Йордан Бояджиев на семейната колекция – за това говори решението му да вложи необходимите за продукцията средства. Вероятно е искал да го използва за популяризиране на творчеството на българските художници, в тон с гореспоменатите му изказвания. За съжаление, не е известно къде и кога филмът е представян.

Колекцията наследява съпругата му. Преки наследници липсват и след нея следите се губят – докато по един доста невероятен начин тя се появява в София. Оттук нататък сбирката става търговски арт обект, разчленява се и престава да съществува като цялост.

Никола Танев (от колекцията)

Юлиана Рот