„Бреговете на Бохемия“, Румен Денев, издателство „Аквариус“, 2024 г.
Заглавието на книгата е цитат от трагикомедията на Шекспир „Зимна приказка“. Мистификация, разбира се, при това двойна – от една страна, Бохемия няма брегове, защото няма море, а от друга, в хода на повествованието се изяснява, че „Бреговете на Бохемия“ е кодовото название на шпионска операция, организирана от политическия кръг „Звено“, заговор, който цели да убие цар Борис III и да установи републиканско управление в България.
Зад тази фикционална фасада стоят действителни събития – Деветнайсетомайският преврат от 1934 г., при който цар Борис разпуска парламента, забранява политическите партии и назначава правителство начело с Кимон Георгиев. Това е единият от многото планове на романа, в чийто център стои Петър Мержинов: странен герой, шпионин и бонвиван, изявяващ се и като журналист, и като прохождащ писател драматург. Сюжетът се разклонява на ред „малки“ сюжети, вътре са вкарани още множество текстове – един, втори, трети… които изскачат един от друг като от матрьошка или като от вълшебен цилиндър на фокусник.
В някои свои микротекстове „Бреговете на Бохемия“ има допирни точки с романите на покойния Христо Карастоянов (напр. „Една и съща нощ“ и „Името“, където са фикционализирани документална фактология, реални събития и личности), но въпросната прилика, по-скоро външна, бързо се разсейва и пред нас изпъква оригиналния и като жанрова специфика, и като архитектоника белетристичен експеримент на Румен Денев – един, бих го нарекъл конгломерат от история, фикции и мистификации, стигащи дори до пародии.
В романа е присъединена една пиеса, по-скоро части от пиеса, чийто автор е бившият военен и настотящ шпионин Мержинов. Творбата – името ѝ е „Адвокат на Дякона“ – е поръчкова, с пропагандна цел, обслужваща волунтаристичните републикански идеи на кръга „Звено“, но в крайна сметка тя не изпълнява ролята си и не стига до сцената на Народния театър. В повествованието се врязва и един мистифициран философско-политически трактат, чийто автор е друг герой – Стефан Миладинов-Танцьора. Озаглавен е Homo milit („Военен човек“). Изпълнението му демонстрира нов аспект от таланта на Румен Денев, който тук разработва нещо като религиозно-философско-политическа „ерес“, или цяла онтологична система – не знам просто как да определя въпросното съчинение. В него намираме своеобразна интерпретация на човешкото битие и история, съдържаща изключителни прозрения, които се редуват с шизофренни брътвежи, като всичко вкупом очертава общата апокалиптична картина – минало-настояще-бъдеще на човечеството, доближаваща се в редица моменти до антиутопията и същевременно до възможната реалност. Вътре е очертана панорамата на т.нар. военнаепоха, конфликтът между Твореца и творенията му (Бог и човек), която дори бива конспектирана през цели хилядолетия в нейните въздигания и падове, базирайки се на вековното разцепление в обществата, наречено от своя страна общественразвод. Този „трактат“ е колкото абсурден, толкова и рационално обоснован, натоварващо синтезиран; той трудно може да бъде препредаден и осмислен, нужно е да се чете и препрочита…
В романа са включени и стихове, което не ме изненада, защото сега му е мястото да кажа, че Румен Денев е известен поет и преводач. Стиховете се вплитат в сюжета/сюжетите и по свой начин го/ги дообогатяват, нюансират и осмислят белетристичните послания. Освен авторски, маскирани като дело на Танцьора Миладинов, добавени са и стихове на П. К. Яворов и Д. Дебелянов. И те звучат точно на мястото си в контекста както на конкретната ситуация, така и на цялото.
„Бреговете на Бохемия“ цитира – скрито и открито – и други съчинения, например „Тъй рече Заратустра“ на Ницше, отново поставяйки проблема за мира и войната, както и за господаря и подчинения човек – роб. За случая е избран и протагонист, епизодичният герой немец, прокарващ идеите на националсоциализма. По-късно като контрапункт се явява съветската агентура, вероятно ГРУ. И като зловеща сянка, изникват на подтекстово ниво ликовете на диктаторите Сталин и Хитлер.
Както Мержинов, така и Танцьора са изцяло фикционални герои. Друг основен персонаж – капитан Кандаров, има за прототип Лев Главинчев, разпознаваем по логически път от сведущия читател. Главинчев е убиец, садист и развратник, служител на два режима, такъв е и шетащият навсякъде из книгата Кандаров. Не е пропуснато и ВМРО, само че оголено откъм романтическата представа на воин за македонската кауза. Организацията е видяна като фракционерско терористично образувание (протогеровисти и михайловисти), занимаващо се с убийства и отвличания.
В романа са фикционализирани и редица реални личности. Една от тях е Георгий Гурджиев, чийто ученик в някакъв смисъл се явява Танцьора. Гурджиев е изключително популярен философ, мистик, езотерик и „шаман“, основател на различни школи и имащ последаватели до наши дни. Покрай този инцидентен персонаж се вклинява още един сюжет – отвличането на Танцьора от съветските шпионски служби.
В „Бреговете на Бохемия“ присъстват множество още действителни личности, чиято фикционализираност е извън съмнение. Така книгата се превръща в „апокрифен“ учебник по история, по-точно по историческа мистификация. Ще дам примери: журналистът политик Пенчо Пенев, по прякор Терсенето, полковник Дамян Велчев, един от идеолозите на преврата, Кимон Георгиев – три пъти министър-председател. Присъстват и интелектуалци – д-р Янко Янев (философ ницшеанец, талантлив публицист и спорна обществена личност), ученият литератор д-р Михаил Тихов, османистът Владимир Тодоров-Хинджалов, писателите Елин Пелин, Чудомир, Йордан Йовков, Теодор Траянов, вероятно пропускам някой.
В лъжеисторическата пиеса на Мержинов „Адвокът на Дякона“, посветена на Левски, откриваме още исторически лица – френския консул Жун Мулен (тук в ролята на защитник на Дякона), д-р Константин Леонтиев (прелюбопитен персонаж, привърженик на т.нар „византийска идея“, според която султанът е наследник на Византийската империя, „унаследена“ от Руската империя), Стефан Стамболов, Тодор Пеев, Наум Тюфекчиев… Интригуващо е включването на Анри Позѝ (френски политик и дипломат) и цитирането на неговата книга „Войната се завръща“, за която в Сърбия го осъждат задочно на смърт. Той също е свързан и с шпионската „българска следа“…
Не бива да пренебрегваме и двете любовни истории на главния герой Мержинов, струва си да се проследят както заради еротичнната им обагреност, така и заради шпионско-метафизическия характер на първата, и идеологическата (комунистическа!) обвързаност на втората. Самият Петър Мержинов безспорно е най-интересен със своята противоречива многоизмерност. Той е шпионин – двоен, дори троен агент, изключително изобретателен играч, едновременно и интелектуалец с недоказани качества. Нищо човешко не му е чуждо – нито парите, нито любовните авантюри, нито необичайните сексуални практики. Човек без определена идеология, както сам признава, той служи на негово величество Борис III, и тъй като царят олицетворява държавата, следователно служи на нея.
В „Бреговете на Бохемия“ изпъква любопитният образ на майор Тулев – с важна роля в шпионската завера, който според самопризнанието си е участвал в убийството („загърлянето“) на Гео Милев. Тулев също има философия, която кореспондира донякъде с идеите в „трактата“ на Танцьора, без да се припокрива с тях. Той отстоява позицията, че войната се води не между „добрите“ и „лошите“, а между злото и другото зло. И че войната ще свърши, когато едното и другото зло се изтощят от кръв и отмъщение.
Сложно произведение е „Бреговете на Бохемия“, пълно с условности, без поука и оптимизъм, още повече „исторически“, както ни учеха някога. Когато разказът на моменти прескача в годините на тоталитаризма, става ясно, че шпионинът, макар и в емигрантско изгнание, си е останал шпионин, реален или „спящ“. „Каква я мислехме ние, каква стана тя“ – казва на финала Дамян Велчев, обобщавайки политическите превратности. И като отчетем личната му роля в новата ни история, „мисленото“ и „станалото“ се оказват закономерно обвързани. Тази фраза обаче има надличностен характер; отнесена към миналото, настоящето и бъдещето, тя подтиква към нерадостни размисли.
