Откъс от романа на украинския писател, издаден от „Парадокс“
Революцията е победена – може би защото е изгубила своя загадъчен лидер. Йосип Ротски (да не се бърка с Йосиф Бродски или Йозеф Рот), музикалният герой на барикадите, е принуден да бяга, при което поставя на карта съдбата на много други Йосифовци. Службите за сигурност са по петите му, но това е само част от проблема. Неподходяща любов, нарушена банкова тайна, неприятен затворнически опит и един по неволя проведен, но пък успешен атентат, ще го принудят да се изправи срещу самия себе си.
Смях и болка, разум и забрава, студ и ад, ирония и отчаяние се преплитат в пътя му към последното скривалище – мястото, откъдето дирижира нощния радиоефир. Но дали то наистина е последното?
Петнайсет години след публикуването на български на „Московиада“ от украинския поет, писател и музикант Юрий Андрухович „Парадокс“ издаде „Радио Нощ“ (2020). Това е роман на съвремието с неуподобима актуалност – екопротести, пандемия, заплаха от Русия. „Радио Нощ“ е най-драматичният и в същото време най-лиричният роман на Юрий Андрухович – в него приключенският жанр среща фентъзито, а Дейвид Бауи пее рамо до рамо със средновековни бардове.
Юрий Андрухович е роден на 13 март 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна. Поет, писател, преводач, музикант, той започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с Виктор Неборак и Олександър Ирванец създават концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“ (бурлеска-балаган-буфонада). В тази весела „троица“ Андрухович получава ролята на Партиарх (другите двама са съответно Прокурист и Ковчежник), която по-късно става негова запазена марка. Автор е на шест стихосбирки и осем романа; големият му пробив е с „Московиада“ (1993), романът, който го превръща в лицето на новата украинска литература пред света. Бунтар, превърнал се в законодател, Андрухович вече четири десетилетия неуморно твори във всички сфери на литературната дейност. Редактира сп. „Четвер“ и „Енциклопедия на съвременната украинска литература“. Превежда от английски, немски, полски и руски – от Шекспир до Керуак, от Райнер-Мария Рилке и Бруно Шулц до Пастернак и Манделщам. Издава музикални албуми („Андрухоид“), работи за киното и театъра и в целия този творчески световъртеж успява да защити и докторат (за видния украински модернист Богдан-Игор Антонич). Носител е на Хердеровата награда за литература – Австрия (2001), Наградата за мир Ерих Мария Ремарк (2005), Литературната награда на Лайпцигския панаир на книгата за европейско разбирателство (2006), Наградата на Централна Европа Ангелус (2006), Наградата Хана Аренд (2014), Медала Гьоте (2016) за „изключителен принос към немския език и към международните културни отношения“, Международната литературна награда Виленица (Словения, 2017), Наградата Хайнрих Хайне (2022) и др.
Творчеството на Юрий Андрухович е добре познато на българския читател. Неговите преводи на български са удостоени с престижни награди. С поетичната антология „Писма до Украйна“ Албена Стаменова получава Националната награда Христо Г. Данов, а Наградата за най-добър художествен превод на Съюза на преводачите в България ѝ е присъдена за романа „Любовниците на Юстиция“ (и двете за 2020 г.). Същата награда на Съюза на преводачите получава и романът „Дванайсетте обръча“, в превод на Албена Стаменова и Райна Камберова (2012).
„Радио Нощ“, Юрий Андрухович, превод от украински Албена Стаменова, художествено оформление на корицата Никол Дечева; за корицата е използвана картината „Почивка по време на бягството в Египет“ на Влод Костирко (2020), издателство „Парадокс“, 2024 г.
Международният интерактивен биогафичен комитет (IIBC) – институция, дотолкова влиятелна и вдъхваща уважение, че аз вече две десетилетия се боря за правото да стана неин член-кореспондент – ми поръча да напиша пространно и коментирано животоописание на някой си Йосип Ротски. Приех тази задача не само с прикрита дълбока благодарност, но и с отговорно осъзнаване на особената ѝ сложност. Понеже досега нищо подобно не ми се беше налагало да правя. Сборът от знанията ми за личността, чийто житейски път трябваше да документирам изцяло и напълно, без измислици и пропуски, не беше много по-голям от нула и се състоеше единствено от името и фамилията му.
Всъщност и тези минимални данни не изглеждаха много сигурни. Особено името. Наистина ли е Йосип? Ами ако е малко по-архаичното Осѝп? Да не говорим за Йозеф и Юзеф. Ами Йоасаф и Йосафат?
Йосип Ротски. Претенциозен хибрид между Бродски и Рот. Вторият, впрочем, по произход също е бродски, по-точно бродивски.[1] Но да не се отклонявам. След серия медитации и скрупульозно ровене из всички възможни интернет ресурси стигнах до някои първоначални изводи. Преди всичко – че Йосип Ротски наистина е съществувал, а може и все още да съществува. Тоест той в никакъв случай не е плод на въображението на някой от комитетските чиновници. Никой в Комитета не е възнамерявал да пусне в обращение поредната биографична фикция – можех да потвърдя това дори под страх от мъчения. Друг беше въпросът за какво му е притрябвал на Комитета Йосип Ротски. Досещах на моето изследване.
В началото имаше само трошички. Успях да науча, че Йосип Ротски е получил частично музикално образование и изглежда, е владеел няколко клавишни инструмента. В началото на 1990-те години е свирил в някаква група и дори е гастролирал (турирал, по неговите собствени думи) в Сърбия. Всъщност може и да е било Македония. Сръбски не научил, но от време на време имитирал разни сърбоподобни изрази. Така например, обръщайки се след някои особено привлекателни линии или изпъкналости, можел в захлас да произнесе: „кàкова мàлица!“, което според него на родния му език трябвало да означава „какво момиче!“. Понякога стигал твърде далече и добавял: „какова задница!“. Нищо брутално нямал предвид: под задница се подразбирала особата, която, като се разминела с него, се оказвала отзад. Тази, която дефилирала отпред, би могла да се нарича предница.
Той по принцип обичал да използва собствени, току-що измислени думи. Някои от тях се връщали при него, други изниквали еднократно.
Между другото, в предишния си живот, който се падал в края на ХV и началото на ХVІ в., той също бил музикант, но изглежда, значително по-умел.
Освен това научих, че Йосип Ротски доста често носел едноцветни, по-скоро светли ризи. Въпреки че черното му стояло нелошо. Това може би се обяснявало с хетерохромията – доста рядко явление, при което ирисът на двете очи е с различен цвят. Известно е със сигурност, че едното око на Ротски било зеленикаво. Не успях да установя дали лявото или дясното цвета Нито пък цвета на другото око, засега.
Йосип Ротски напуснал страната си принудително. Имаме всички основания да мислим, че това е свързано преди всичко с поражението на революцията, в които – и в революцията, и в поражението – е имал съществена роля. Оттук и много вероятното му участие в едно политическо покушение. Успешно, изглежда.
Приблизително толкова знаех за Йосип Ротски, когато се впуснах в пътешествие с цел да продължа издирваческите си занимания. Без да се спирам на отделните спирки в обърканото си пътуване, някои оттенъци от което изглеждаха безнадеждно абсурдни и водеха единствено към абсолютно задънена улица, все пак ще спомена как се натъкнах на непреодолимо препятствие във вид на швейцарски затвор с лоша слава, който ми се наложи да заобиколя, без да успея да проникна вътре. Този неуспех ме принуди да стисна зъби и стана един вид преломен момент.
През декември миналата година съдбата ме отвя към Носороги – не градче, а все пак град в околностите на един от седемдесетината географски центъра на Европа в малко по-източния ѝ вариант. Там Карпатите придобиват доста екзотична вулканична форма, а обраслите им с орехови и кестенови гори склонове образуват цели каскади от по-стръмни или по-полегати хълмове, в които вече почти девет столетия прекрасно се гуши въпросният град. В интерес на истината, той започнал да се нарича Носороги не в момента на основаването си, а едва по време на управлението на двайсет и шестия барон Флориан-Август. Тоест някъде към края на ХV в.
Не ми се удаде веднага да наема жилището, в което едва преди няколко години бил живял Йосип Ротски, макар и, както ме уверяваше подозрителният на вид посредник, за същите кинти. В условията на сегашната пълзяща инфлация това трябваше да се възприеме като с нищо незаслужена преференция.
Така станах обитател на това само на пръв поглед незабележително място. Сградата, в която на мое разположение се оказа половината от партерния етаж, представляваше един няколкоетажен образец на архитектурната неопределеност и с всички сили се притискаше в скалисто-пясъчниковото, т. нар. диво подножие на Хълма на замъка – сякаш се опитваше да изчезне навеки, да се скрие в недрата му. На езика, който някога наричаха руски, това със сигурност би звучало като да се внедри. Май за единствена забележителност на сградата би могло да се приеме подземието, при това не само по себе си, а намиращият се в него клуб. Всъщност и той предимно стоеше заключен. А когато не беше, посещаемостта беше по-скоро слаба. Само веднъж поседях в него – първата вечер след нанасянето ми. Това беше един от типичните старомодни змиярници, в който навремето бяха пушили толкова много, че миризмата вече никакви течения не можеха да я проветрят. Допълнителен признак за още по-олдскул стил бяха клечките за зъби – не само по масите, редом със солниците и пиперниците, но, кой знае защо, и на бара. Липсваха само съдове за горчица. Никой от персонала не напираше да задоволява моята престорено вяла заинтересованост. В интерес на истината, престорено апатичният барман все пак ми позволи да измъкна от него признанието, че до неотдавна тук се е помещавало друго заведение и той няма представа каква е била клиентелата. По-скоро представата му е много бегла: „Някакви емигранти“. Тукашното вино „Франкивка“ се оказа по-кофти дори от посредствена версия на това повече от посредствено вино, а и интериорът не беше нещо особено. Например в полезрението ми така и не се появи дори и сянка на нещо, което да подхожда на израза „кàкова мàлица!“. Доизмъчих се с втората чаша, платих и се качих в квартирата си.
Към средата на месеца, когато дните стават критично кратки и безсрамно мрачни, особено в партерното жилище на сградата под Хълма на замъка, ми се случи единственото мистично приключение в живота ми. Докато следобед обработвах поредната купчина документи, нито един от които нямаше нищичко полезно за мене, и хвърлях по едно око през прозореца към крайно плахите опити на снега да прати по дяволите въздържаността си и да завали с всички сили, неволно взех да се прозявам. Реших да направя почивка и да подремна малко на примамливо достъпната кушетка. Докато преминавах от просъницата към абсолютния сън, успях да отчета ново за мен обстоятелство: отдолу, тоест откъм подземието, започнаха да долитат различни по тембър и сила звуци, които свидетелстваха за решително разместване на мебели и настройване на инструменти. Може би още не на всички. Във всеки случай, ударните получаваха цялото внимание на клубния озвучител.
Второто нещо, което успях да осъзная, беше, че днес е петък и следователно вечерта ще има концерт.
Третото осъзнаване не се забави. Всичко беше същото, както е било тогава. Аз не бях аз, а Йосип Ротски. Лежах на същата кушетка от неговото време. Всички тези звуци отдолу ги чуваше той. На мене ми оставаше само да се разтворя в това, което последва. Тоест в друго време и ден, но пак така на края на годината и в същото жилище.
Долу пак така настройвали бас барабана – дълго, досадно и методично. В това нямало нищо необичайно. Да живееш над клуб си има определени неудобства, особено в петък и събота. Клубът се наричал „Xata morgana“ (или „Хата моргана“ – двете версии на изписването се смятали за равноправни) и кракът на Йосип Ротски никога не бил стъпвал там. Бил свикнал обаче с всичките тези предконцертни шумове на петъчния следобед. И със самите концерти, какво да се прави. Не всичко звучи еднакво безнадеждно, би казал Йосип Ротски, ако някой го попита. Но нямало кой да го пита.
Добре, в подземието не ставало нищо неестествено.
Обаче нещо съвсем неестествено, ако изобщо е възможно, било позвъняването на вратата. Йосип Ротски не отварял. Никой, нито една жива душа не можела днес да го обезпокои. Никаква среща, никакви секс-сеанси или нещо друго от интимно естество не било планирано за този петък. И все пак позвъняването се превърнало в серия позвънявания, кратки и продължителни, които преминали в чукане. Незнайният гост показвал решително нахалство и известно нетърпение.
Ротски за първи път съжалил за липсата на шпионка – отдавна трябвало да си постави. Поколебал се малко, застинал пред вратата. Добре тренираното му въображение успяло да си представи няколко новинарски емисии, които след час-два ще предадат информация за поредния ликвидиран човек от списъка. Например, това са те, защо пък не, допуснал Ротски. Най-накрая махнал мислено с ръка, казал си обичайното „Веднъж се мре!“ и отворил.
Мъжагата пред вратата бил преди всичко парфюм, интензивен гъст облак от миризми. От облака се донесли първите му думи и те били: „Добър ден, аз съм уловът“.
На родния език на Ротски. На който той от няколко години бил забравил да общува.
– Добър ден, аз съм уловът.
– Улове́нко?
– Не, уловът. Но в положителния смисъл – от гледната точка на ловеца. Вие сте ловецът, аз съм уловът.
Ротски се втренчил в тази идеална плешивина, в това лъскаво коляно на главата. Малко изотдолу, защото Ротски не се отличавал с висок ръст.
– Мирослав-Яромир Сервус – представил се плешивият. – Може и съкратено: Миромир или Славояр. Или Ярко. Ние сме съседи. Аз съм под вас. Собственик съм на „Хата моргана“. Нали не ви пречим много?
– Много мило от ваша страна – процедил Ротски.
– Да, знам. Ще ме поканите ли?
Парфюменият облак се понесъл към антрето. На Ротски му се сторило, че го е познал – „Gravity Master“ от Клаус-Йохан Беранже (шафран, канела, вечерен жасмин, пепел и най-вече ондатра).
– Ноздрите Ви не Ви лъжат. Нарочно го избрах – да замаскира сярата – коментирал плешивият, усмихвайки се на собствената си шега и уверено вървейки към хола.
Не само плешивината му била идеална. Идеалната голота не била оставила на лицето му нито вежди, нито мигли. Идеалната впитост на идеално вталените дрехи не оставяла шансове на гънките. Ами всичките тези скъпи украшения по носа, ушите, шията, реверите и пръстите! И всяко от тях предполагало много внимателно вглеждане и символично тълкуване.
– Дойдох не просто да се запознаем – като достигнал края на коридора, гостенинът се огледал за поизостаналия домакин. – Имам предло…
Не довършил заради Едгар. Той окончателно преценил ситуацията и с рязък плясък излетял от постоянното си място на шкафа. Видимо възнамерявал да атакува идеалната плешивина и с клюн, и с нокти.
– Не се плашете, той е учен и поет. Няма да нападне, макар че го тревожат вашите дрънкулки – изнервено уверил Ротски, пропускайки гостенина към хола, а заедно с него и гарвана.
Едгар плавно кацнал на рамото на Ротски (както обикновено – на лявото) и с жадно любопитство изследвал плешивия събеседник, който тъкмо се тръшнал на отсрещния фотьойл.
– Хубав невърмор – похвалил го Сервус. – Отдавна ли сте с него?
– От две хилядолетия – казал Ротски и Сервус кимнал с разбиране.
– Господин Йосип – започнал той, като с целия си вид демонстрирал как се хваща бик за рогата.
– Може просто Йос – прекъснал го Ротски.
– Чудесно, Йос – съгласил се гостенинът. – Щом е така, и аз съм Меф. Но предупреждавам – не Мефисто. Дори не се надявайте.
– Жалко. Тогава откъде е това Меф?
– Дявол знае. Мефодий? Едно време така ме нарекоха група анонимни пациенти. Там измисляха работни имена на всички. В нашия кръг бяха господин Амфа, няколко Крековци, старият Джа, младата Барби и незабравимата двойка Трам и Доли. А мене ме направиха на Мефодий.
– Мефодий, Меф. Става.
– Мисля, че е заради мефедрона, който употребявах тогава. Хареса ми, знаете ли, в топла вана, и се пристрастих. Потънах в него, отдадох му се. Тъжно, страшно, а като си спомни човек… Впрочем вашето жилище има ли вана?
Ротски все още размишлявал какъв отговор на този въпрос не би изглежда прозвучал глупаво, а междувременно Едгар, който не открил в новодошлия нещо, което да изисква трето ниво на бдителна близост, безшумно се вдигнал от любимото рамо и прелетял до стария бюфет в отсрещния ъгъл, откъдето впрочем съвсем внимателно продължил наблюдението.
И тогава почнал разговор, който, според повечето версии, не можело да е продължил по-малко от час.
Но този по-скоро монологичен поток не можело да се нарече разговор в типичния смисъл. Говорел предимно Меф, а Йос, макар от самото начало да знаел, че на всяко предложение неизбежно ще отговори „не“, предимно слушал. Той не се отличавал с излишна любезност, както и с висок ръст, а думата „не“ (той я произнасял „нье“) вече половин живот време била сред първите пет най-употребявани от Ротски думи. Въпреки това той – о, чудо! – търпял и слушал, вътрешно учуден на себе си за какъв чемер проявява толкова толерантност.
Йос, казал Меф, аз съм ваш отколешен почитател, не стар почитател, а отколешен, макар че може и да се съмнявате дали на света все още са останали такива. Ето, аз съм един от тях, а може и да съм единственият. Чак щях да се пръсна от щастие, Йос, когато узнах, че сега ще живеете тук, над мене, просто благодат се спусна над моето заведение, божа роса някаква. Вие сте над нас като Бог, Йос. Слушал съм ви и на живо, и на записи, и когато оная зима слагахте маска също. Имам колекция ваши автографи, Йос. Дойдох за душата ви.
(Да не ме бъркате с някого – отговорил Ротски. – I’m not so important, man. Особено пък душата ми.)
Боже опази – казал Меф, – дявол да го вземе, ето ви и база доказателства – смартфонът му забляскал: снимки, видео, аудио. Ротски, Ротски, Ротски, сам вижте, аз съм вашият улов, Йос, аз вече от трийсет години съм ви улов. Израснал съм с вас. Носил съм същите прически като вашата сега. Докато не ми окапа косата от проблемите. На младини също като вас си накланях главата и вирвах брадичката. И с вдигната яка ходех, с ръцете в джобовете. Живях във вашия стил и с вашия стил, Йос. С вашето име живеех. Знаете ли колко пари налях в цялата тая революция само заради вашето име? Ами десетките, стотиците такива като мене? Носехме там всичко: лекарства, дрехи, дърва, цигари, оръжие, нерви, бели дробове, кокаин. Веднага щом Ръководството поискаше, Йос. На никого от тях не вярвах толкова, колкото на вас. На тях изобщо не им вярвах, а на вас ви вярвах, Йос. Докато вие бяхте там, ние знаехме защо. Гледайте, гледайте: тоя и тоя още на следващия ден ще ги затворят, тоя ще го смажат, тоя после предаваше всички, тия двете, една след друга още същата нощ изчезват безследно, а тоя ще влезе в затвора с максимална присъда, тая ще пометне, а ние с вас сме емигранти. Колко история от една снимка, гледайте, Йос.
(Ротски, без да бърза, разглеждал файловете на смартфона: И сега какво? Да основем кръжец на репресираните каторжници?)
Нещо такова – отговорил Меф. – Почти познахте.
(Ама това е скучно – казал Ротски. – Дори нямам думи, за да изразя колко е скучно.)
Емиграцията е такава държава, в която обикновено се спи зле – отговорил Меф. – А като заспиш, такива неща сънуваш, че по-добре да не се събуждаш: давиш се в собствения си вой като в бълвоч. Мисля, че това са УС – угризения на съвестта. Камъни и други ТнД – тежести на душата. И всякакви такива. И се питаш, през цялото време се питаш. Защо ликвидираха с шило в гърдите оня, а не мене? Защо снайперистът уцели другия? Аз бях на метър от него и бях изобщо без щит! Защо аз не пометнах? Защо мене не ме затвориха за седемстотин и петдесет години, десет месеца и три седмици? Защото аз съм тук, а те са там? А защо аз съм тук? Защо оня има туберкулоза, а аз откривам нов клуб?
(Само да не повярвате, че това е мисия, Меф. Това е просто случайност.)
А как да не повярвам, Йос? Всяка такава случайност всъщност е мисията. Ето, на мене случайно ми се присъни названието. Случайно пригодих към него клуб. За целта трябваше случайно да намеря това подземие. Намерих го. По-точно ключовете от него. Ключовете паснаха и готово – отвори се. После – първите случайни гости. Случайно почнаха да идват при мене. Трябва някъде да се сгреят заедно. Това са мигранти от първата вълна, още носят топлината на дома. Но топлината се губи и те имат нужда от себеподобни. Не виждате ли какво става? Как цялата ни страна се надпреварва да напуска себе си? Накъдето и да е, само да не остане. Който е останал, той е умрял, режимът го е смлял с карантията. Дори в тази вулканична дупка край Карпатите вече има повече от два милиона наши. След една година ще са пет, защото всеки, който може, бяга. Слушайте, дори тук, в периферията, вече сме двайсет процента! Ами в столиците, в центровете? И естествено младите, младите. Всяка дупка зад граница за тях е по-мила от дома! Но те все още се държат за някакви въжета, за някаква памет. И не са просто някаква сбирщина, а са нещо като общност. Липсвате ни, Йос. Нужен сте, за да стане сбирщината общност. Един ориентир, нали разбирате, вектор, стожер, пилон, двигател.
(Да не говорите за стриптийз?)
Ха, стриптийзът е в неделя, за ваше сведение. А вие ни трябвате в четвъртък, Йос.
(Защо в четвъртък?)
Защото в понеделник почиваме, клубът е затворен. Във вторник има лекции, дискусии, панели, събрания, мастъркласове за кафемани, клуб на любителите на пурите, вегански базар. В сряда има много събития с ф: футболотека, филми, фрийк-шоу, фрий джаз, фламенко, френско диско, фа-ми-ре-до, и веднъж месечно – вечер на еднополовите двойки. В петък е нощта на младите банди „Честита Нова гадина“, дебюти на рок групи. В събота – закрити партита за спонсорите и донорите. А в неделя – стриптийз. Както вече знаете, Йос. Е, и в четвъртък ще сте вие.
Едгар, който от известно време се канел да се изкаже от своя бюфет, доста изразително, макар и с характерното скърцане, попитал: „Защо в четвъртък?“.
Без да му мигне окото, Сервус разперил ръце и обяснил, но не на гарвана, а на Ротски: „Всички други дни вече са заети. Седмичен цикъл“.
После, вече по-съсредоточен и по-сериозен, с подчертана сякаш патетичност (озвучителят долу най-сетне приключил с непослушните барабани и се заел да мъчи баса):
– Йос, върнете се. Защо изчезнахте? Вашата харизма не трябва да изчезва така. Личност като вас е от критично значение. Между нас казано, на младите тук бързо им се късат връзките с родината.
– Не обичам тая дума – направил гримаса Ротски. – Има една добра сръбска дума: гробина.
– Иска ми се да вярвам, че още е рано за сръбския. Но на мене ми е време – той се надигнал от фотьойла и за всеки случай се озърнал за Едгар.
Той нищо не предприемал, но не го изпускал от очи.
– Какво се очаква да изпълнявам за вас? – отново неочаквано за себе си попитал Ротски.
– Музика.
– Аз вече от сто години не свиря.
– Затова и казвам: върнете се. Мога да ви плащам не зле.
– Благодаря. Аз съм абсолютно и неограничено осигурен откъм пари.
– Аз мога да плащам и с друго, освен с пари, Йос.
Раздразнен, че вече отдавна би трябвало да е приключил всичко това и никакви нови въпроси да не задава, Ротски все пак попитал:
– А с какво тогава?
Те стояли в антрето и Меф посегнал към бравата на входната врата, но се спрял и още веднъж погледнал сериозно – не толкова към Ротски, колкото към Едгар, който отново бил кацнал на рамото му, на лявото.
– Вашите очи наистина са с различен цвят. Знак за избраност, навярно? – И продължил – Цената може да бъде висока. Едно ваше участие – плюс една година към живота ви. Между другото, аз тук огледах едно автентично немско пиано „Шеленберг“ от началото на 30-те години. Удивителен звук, но трябва да се настрои. Искате ли да свирите на „Шеленберг“?
– Аз не знам какво да правя с годините, които и без това са ми отредени. А вие ми обещавате и допълнителни. – Ротски се усмихнал малко пренебрежително, но сдържано, доколкото е възможно, за да не разтваря ъгълчетата на устата си, където отдавна зеела празина. – Но все пак благодаря за предложението.
Този път ръката на Меф с всичките ѝ украшения натиснала бравата докрай и вратата се открехнала.
– Казах всичко и ви оставям. Надявам се, дори в съмненията си. Или поне в сумрака.
По-точно би било да каже „в парфюма“. Но и сумракът наистина се сгъстявал.
Вратата хлопнала и Ротски не без облекчение, но не и без известно самохвалство, погледнал към рамото си с лявото, зеленикавото си око, и попитал:
– Какво ще кажеш, старче?
Последната дума не била просто фамилиарност. Според представите на Ротски Едгар трябвало да е над двестагодишен.
[1] Австрийският писател Йозеф Рот е роден през 1894 г. в гр. Броди, Лвивска област, тогава в Австро-Унгария. – Бел. прев.)
