Има множество и най-различни начини, по които може да се промисли Тайната вечеря в Йерусалим – през призмата на Любовта, станала жертва на кобно предателство; през предстоящите страдания на Иисус, чиято агония ще трае чак до края на света (Блез Паскал, „Мисли“, 553); но и през преминаването от една Пасха към друга и към тайнството на причащението. Всичко това, което всъщност се слива в едно.

Последна пасхална вечеря на Иисус е описвана и пресъздавана толкова пъти: тя е не просто прощаване на Спасителя с учениците Му, но и предусещане, приобщаване към тайната на бъдещото царство на небесата; едновременно път към смъртта, но и път към вечен живот. Затова и хлябът се преломява, както ще стане с тялото Му, а виното се пролива, както кръвта Му. И ето че „в преломения хляб и пролятото вино се вписва цялото тайнство на оживотворяващата смърт на Господа“ (Оливие Клеман). Ето ни пред тайнството, наречено св. Евхаристия.

„Подир залъка“

Има нещо дълбоко символно, но и плашещо в присъствието на предателя Иуда на тази Тайна вечеря. Но то е част от тайната, която продължава да ни терзае. Защото последната пасхална вечеря започва с измиването на нозете на учениците от страна на Иисус, преди Той да обяви за предателството сред тях, което предизвиква обяснимо брожение:

Иисус се смути духом, засвидетелствува и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Тогава учениците взеха да се споглеждат един други, недоумявайки за кого говори. А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови. Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за когото говори. Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е? (Иоан.13:21–25).

Истината е, че Иисус вече е дал знак за онова, което предстои, когато малко преди това възвестява на дванайсетте: „Не за всички ви говоря: Аз зная, кои съм избрал. Но да се сбъдне Писанието: „Който яде с Мене хляб, дигна против Мене петата си“ (Иоан. 13:18).

Изреченото е с характерния за Иисус начин на говорене: настоящето е вкарано в логиката на Писанието (цитатът в цитата е от Пс. 55:14). Така участта на Божия Син бива поместена в начертанията на Бога и в историята на Спасението. Колкото и тежка и страшна да е цената, която ще трябва да се плати. Защото тази цена също е ясна: слизането в бездната на смъртта, преход от битие в небитие и ужасяващо съприкосновение с изначалния мрак.

Нима това не обяснява онзи смут в душата на Иисус, Комуто предстои най-тежката нощ в Гетсиманската градина?

Ясно е, че Един ще трябва да изпие горчивата чаша за целия човешки род и да понесе страданието, отречението и неверието, да претърпи мъки и хули, но да изпълни предреченото в Писанието.

И може би най-важното значение на саможертвата на Иисус ни е дадено тъкмо в тези редове от Писанието: „Който яде с Мене хляб, дигна против Мене петата си“ (Иоан. 13:18). В евангелския оригинал смисълът на „който яде“ (troguein) е усилен чисто физически. Буквално става дума за „разломяване“, „разтрошаване“ или „смилане“ – аналогията със страданието на „съкрушените кости“ на човешкото тяло е очевидна.

Тайната вечеря е тайнство на споделянето на спасителното причащение, платено на висока цена, с жертвата на Хляба на живота. Тя е сакрално-космическа христология, в която Праведникът трябва да изкупи докрай участта на всички в света.

Затова и само онзи, „който яде“ този хляб (жертвата), има шанс за спасение.     

Ала цялото словото от Псалмите, цитирано от Иисус, хвърля страшна сянка на съмнение: „Дори човекът, който беше в мир с мене, комуто се осланях, който е ял хляба ми, дигна против мене пета“ (Пс. 40:10). Което означава, че въпреки саможертвата на Иисус страданията и нещастията в света не са окончателно приключили. През един от дванайсетте силите на злото извършват „пролом“.

Как става това? Евангелист Йоан е повече от лаконичен за предателството на Иуда: сам Иисус го посочва чрез своеобразно „причащение“ – топва залък и му го подава. „И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него“ (13:27). Приобщаването с „прото-Евхаристията“ не спасява, нито предпазва Иуда. Той, воден от честолюбиви подбуди, предава своя Учител, но така и не намира покой, нито пък постига свободата.

Изглежда, че „светлината на света“, идеща от Иисус, все пак не оставя душата му да помръкне напълно. „Причастеният“ Иуда намира сили, за да каже „съгреших“, съжалява, че е предал „невинна кръв“ (Мат. 27:3) и хвърля обратно на „поръчителите“ трийсетте сребърника.

Тук „залъкът на причащението“ някак помага. Но голямата трагедия на Иуда – след предателството – е, че душата му не може да приеме прошката на Иисус. Потънал в мрака, обвил го в непрозрачната си пелена, той губи досег със светлината на Спасението. А там, където липсва покаяние, може да има само разрушение и пълен разпад.

Но сякаш най-символно съдбата на Иуда е провидяна от евангелист Йоан още на Тайната вечеря: „Той, като взе залъка, веднага излезе; беше нощ“ (Иоан.13:30). Иуда предава спасението и навлиза в най-дълбоката нощ, където властта на мрака го сграбчва (срв. Лук. 22:53).     

Това е тайната на Тайната вечеря, където всичко се смесва в едно – имаме любовта на Йоан, но имаме и предателството на Иуда, както и скорошното отричане на Петър, за което той горко ще страда, но изкупен, ще изправи на крака не само себе си, но и останалите, бъдещите християни.  

И тази тайна вече е от друг порядък – тя възвестява свободата ни от времето, мястото, тлението и смъртта.