„Читателски практики в България 2006–2022“, под научното ръководство на Александър Кьосев, издателство „Жанет 45“, 2024 г. Колкото по-малко се чете, толкова повече четенето бива издигано в обща ценност!
Книгата ни въвежда в голямото изследване „Читателски практики в България 2006–2022“. То започва през 2006 г. със социологическо теренно проучване, чиято идея е разработена от социологическата агенция „Алфа рисърч“ и Асоциация „Българска книга“, а от 2014 г. към партньорството се включва, за да го оглави, Културният център на Софийския университет. Малко отпреди този момент пък датира научното ръководство на Александър Кьосев. За пътя на самото изследване и създаването на мрежата от изследователи и изследователски институции, които го осъществяват, ще прочетете подробно в увода на книгата.
Изследването е впечатляващо не само с това, че обхваща цели шестнадесет години, интензивно наситени с политически, социални и технологични събития и преломи: присъединяването на България към Европейския съюз и отпадането на визите за Европа, глобалната финансова криза от 2008 г., поредицата от антиолигархични протести в България като част от новата глобална протестна вълна, технологичната и комуникативна революция на интернет и социалните мрежи и порастването на поколението, родено с тях – thedigitalnatives. Впечатляваща е постигнатата полифония на сплетените изследователски подходи: социологически, антропологически и литературоведски (тези три модула съставят гръбнака на изследването), проблематизации от перспективите на невронауките и психологията, на дигиталната хуманитаристика и от професионалните перспективи на издатели, библиотекари и учители. Впечатляващото е как тези подходи работят заедно, един с друг, а не един до друг, като взаимно се усилват не само когато са в резонанс, но дори и през противоречията си. Социологическият модул на изследването има пет вълни – от 2006 до 2021 г. – истинско предизвикателство как да се създаде инструментариум, който да е адекватен на процесите на интензивни социални, политически, технологични трансформации, и заедно с това да генерира сравними данни.
Как четем? Какво четем? Кое е това „ние“ зад предните въпроси? Едни и същи активности ли наричаме „четене“? В каква технологична среда четем и разискваме какво четем и какво си струва да се чете? И среда ли е технологията, или активен деец в процесите на четене? А кои са другите дейци, които оформят социотехническата мрежа на четенето като социална практика?
Такъв тип въпроси движат различните модули на изследването. Но през прецизно проведените изследователски стъпки и рефлексии надигат глава други въпроси: ни повече, ни по-малко, как се случва социалната промяна и даже как се случва епохална промяна. Този въпрос се изправя постоянно пред нас, читателите, защото се е изправял пред изследователите, без те да го преследват с маниакалната страст на преследвача на големи открития. Този голям въпрос е някак даже смирено споделен в самия край на книгата, в метафората на Александър Кьосев за двата айсберга, този, който потъва, и този, който изплува. Айсбергите са метафори за организирани съгласувани корпуси от практики със своите нормативни принципи, невидими като нормативност, а обявени за естествен. Първият, потъващият, айсберг е изобразен в синекдохата на „класическото четене на хартиен носител“ (с. 413). Другият корпус от практики, изплуващият айсберг на фрагментарното, мозаичното реене през текстове и образи, още не е организиран около своя вписана и схващана като естествена нормативност и не „отменя директно нормативната ценност на традиционното четене на книги“ (с. 413), но тази ценност е останала, така да се каже, витринна. Епохите като айсберги е чудесна метафора – потъват и изплуват, никога не могат да изплуват същите, каквито са потънали, но пък не са подредени в някаква времева закономерност.
Няма да разказвам какви релефи на двата айсберга – да ги наречем засега на печатното и на дигиталното четене със съответните им нормативни ориентири и ценностни йерархии – се виждат откъм видимата част на айсбергите, изследвана от големия мултидисциплинарен екип.
Към този айсберг, който изплува, изглежда трябва да отнесем като същностен момент радикалната пулверизация на „правото на вкус“, деградираща до печалната сентенция от дните на пандемичните мерки „всеки сам си преценя“. Буквална проява на тази пулверизация е, да речем, псевдо-суверенистката аргументация на една от респондентките в гимназиална възраст защо не чете книги – защото не иска авторите им да ѝ казват какво да мисли.
Анекдотични моменти от този порядък могат да се намерят в книгата. НО! Тя не е анекдотчина, нито анекдотизира онези, които не четат, нито пък онези, които рецитират трафарети за съкровеността на четенето, докато четат розови романи, кримки-еднодневки и селф-хелп литература.
Анекдотичността е категорично преобърната и тези думи и действия са взети насериозно и са подчинени на усилието да се разбере един набор от практики в сложен процес на трансфигурация. Ако си припомним 90-те години, десетилетието на своеобразно изследователско буйство, наследило устните диалогични семинарни форми на късносоциалистическата академия, ще се натъкнем на ред примери на анекдотично представяне на културните стереотипи на всекидневието, на наизустените реплики за литературния канон; без затруднение ще намерим снизходителни описания на страстта на невежеството, което рецитира своето родолюбие със зазубрени фрази, чийто произход не знае. В изследването на читателските практики и в книгата с резултати от него, която тук представям, макар да има анекдотични случки, те нямат общо с анекдотчно-снизходителното отношение на изследователя към клетите му обекти, които объркват съвременния български писател с Христо Ботев. Затова и с риск да влоша маркетинга на тома, няма да цитирам анекдотите, защото те са, както казва Джани Родари, анекдоти с не-отпред.
И така, какво представлява това, както би го нарекла Албена Хранова, етапно изследване?
То сплита три основни модула, които обменят прозрения и взаимно обглеждат белите си петна: социологически, антропологически и литературоведски. Към тях се присъединява и перспективата на дигиталната хуманитаристика, която засега е представена, още предстои да бъде въведена в конкретна изследователска задача, но допринася към основното усилие – да се диагностицира динамиката в читателските практики чрез изследване на резонансите между изследователските подходи и чрез проучване на белите петна на всеки от подходите, специфичните му слепоти, разкриващи се от перспективите на съучастващите подходи. Какви гледки се разкриват при такова методологическо съучастие читателите ще видят сами. Но да отбележим тук следното забележително наблюдение: перспективата на социологията детектира тектонична промяна в читателските практики, в хабитусите на четящите и нечетящите, в ценностните им ориентири, детектира поколенчески разлом; за същото говори и перспективата на дигиталната хуманитаристика. Но пък антропологическата перспектива, която се вглежда отблизо в микроситуации на всекидневни интеракции, не детектира разломи между поколенията в едно семейство, да речем. Вместо това се натъква на преговори, заемане на ролеви модели, ценностни и ролеви трансфери. Огромната трансформация не се преживява като разрив в интерактивните контексти на социалния живот. (Вж. текстовете на Галина Гончарова и Моника Вакарелова, основани на над 60 дневника, водени от студенти, наблюдаващи читателското поведение на свои близки.)
Но да видим тектоничните промени, регистрирани в социологическия модул на голямото изследване, представен в сборника с текста на Боряна Димитрова, Елена Лилова и Ваня Георгиева. Този модул се реализира в пет вълни от 2006 до 2021 г. Впечатлява с прецизността си, макар това да не е изненада за никого, който е работил с „Алфа рисърч“. Количествената социология, която обикновено рисува схематични образи, тук е проницателна и влиза в неочаквани дълбочини. Блокът изобилства от находки, но аз искам да подчертая само една от тях. Четенето като практика залинява: свива се времето за четене, намалява броят прочетени страници (най-често е между 10 и 30 наведнъж), намалява броят прочетени книги – през 2021 г., при последната вълна на теренната работа, 38% казват, че не са прочели нито една цяла книга през последната година. Обаче същевременно четенето продължава да се асоциира с престиж: броят на онези, които казват, че категорично си струва да се чете… расте! От 50% през 2014 г. на цели 60% през 2021 г. Как да се ориентираме в тези ценностни бъркотии: четенето залинява, 11% казват, че не са прочели нито една книга през живота си, а сред младите процентът е направо двойно по-голям – 20% от тях свободно и без притеснение казват, че не са прочели нито една книга през живота си; в същото време е престижно; и пак в същото време ролята му в проумяването на света се топи. Макар да са различни срезовете на отношението към четенето в изследването, все пак през различните практики сякаш прозира обща корелация: колкото по-малко се чете, толкова повече четенето бива издигано в обща – абстрактна – ценност.
В книгата има много нишки, които ни предлагат пътища към проумяването на тази корелация. Ето две: четенето се прагматизира, свиването му е за сметка на онзи класически читател, който чете незаинтересовано, заради самото четене, или пък заради чистото удоволствие, ако двете са разграничими. Вместо това се чете с конкретна прагматична цел. А на свой ред прагматизацията е само щрих от процеса на голямата трансформация, в който двата айсберга съжителстват, всеки със своите ценностни и нормативни комплекси и практически регулации. При това:
„Книгата се оказва „притисната“ от две страни – от много по-големите възможности за достъп до други светове и култури и от много по-обхватната дигитална реалност, създаваща възможност за множество изживявания и идентичности – по-бързи, по-интерактивни, по-подвижни и споделени, отколкото чрез света на книгите“ (с. 34).
Комуникативната революция и революцията в мобилността (забележително е, че делът на хората, които казват, че не са пътували, спада от 46% през 2006 г. на 9% през 2021 г.) правят конкуренцията за свободното ни време безмилостна, като същевременно рязко стопяват ролята на въображението за проникването в други светове. А конкуренцията за свободното ни време прогресивно го комодифицира и проблематизира различаването между практики на свобода и управлявани потребителски поведения.
От друга страна, класическата норма на „стария айсберг“, която постановява, че да се чете е важно, нужно и възхитително, е жива, констатира в антропологическия модул Александър Кьосев, държи се не просто на повърхността, а направо на върха на потъващия айсберг. „Само че тя управлява не толкова поведението на читателя към четивото, колкото отношението му с други членове на малката група, опосредява социализационни напрежения, културни йерархии и ролеви модели между поколенията, оставайки отвързана от практиките. Тя обаче успешно санкционира и нанася „травми““ (с. 150). „Травмите“ са сложени в скромни кавички, защото става дума за чувството на вина, изказано или демонстрирано от част от интервюираните млади хора, че не четат достатъчно. Тази „травма“ регулира междупоколенските взаимодействия в микросредата на семейството – чрез вината си отдавам почит на своите родители с техните ценности, без да се присъединявам към практиките зад въпросните ценности. Може би затова в значително по-анонимната ситуация на социологическо допитване младите значително по-слабо се притесняват да признаят, че не са прочели нито една книга през последната година или въобще през живота си. Тоест травмата работи в микроконтексти на всекидневно взаимодействие, но когато напуснем този непосредствен контекст, захватът ѝ отслабва. Но може би идеята за травма може да се разпростре и отвъд контекстите на непосредствените интеракции, да излезе от кавичките. Защото изглежда, че обитателите и на двата айсберга споделяме общо усещане: че ни се е случило нещо, което не можем да осмислим, не можем да го превърнем в психична реалност, епохалната промяна е неочаквана реалност, която ни е сполетяла, без да забележим това, пробив във времевата тъкан.
Изкушавам се да разказвам конкретни находки на изследването, но това би било лош маркетинг, още повече като се вземе предвид изобилието на такива находки. И все пак: четенето не е едно, а е сноп от практики. Всеки начин на четене е част от хабитус и хабитусите са различни. Бавното четене, Гутенберговото четене, четенето за удоволствие върви заедно с, а не за сметка на други активности – кино, концерти, театър, хобита, пътувания, засилена гражданска активност. Обаче засилената гражданска активност на активните читатели върви с ниска избирателна активност.
И още – вече не от социологическия, а от литературоведския модул:
Имплицитният читател на съвременната българска литература, „макар че технически чете, […] се държи повече като глобално ориентиран геймър, бърз и гъвкав консуматор не на думи, а на образи, ползващ за свои нужди много канали и информационни потоци, разполагащ с ограничено свободно време“ (с. 429).
Този мултиканален, гъвкав, бърз, съобразителен потребител на образи, който е наясно с медийния дневен ред и с лайф-стайл образците на деня, от когото се очаква да „познава виртуозно“ актуални жанрови и медийни конвенции (с. 428), без да знае произхода им, се оказва родствен на друг имплицитен читател, този на издателите. Оказва се, не само авторите, но и издателите създават, адресират, култивират свой имплицитен читател. За издателите той е един съобразителен и простодушен съдник, който извършва своеобразен триаж и с един поглед е наясно кое му харесва и кое – не. Бързина, сръчност, ни помен от колебливост, светкавична ориентация в трендове и жанрови конвенции – тези черти са семейните отлики на тази въображаема вътретекстова инстанция, имплицирания читател, която криптонормативно напътства поведенията на действителните читатели и която бива градена от писатели и издатели заедно.
Освен че е повод да кажа, че има изключително ценни фокус групови дискусии с издатели (които се самоописват като „бизнесмени-художници“), библиотекари („мисионери“) и учители по БЕЛ (потиснати самотници), това съвпадение на чертите на имплицитните читатели (на версиите на вътретекстовата нормативна инстанция на текстовата рецепция) ме води към единия основен сноп въпроси, който изплува с прочитането на това изследване върху четенето:
На фона на този имплицитен читател отново става ясно, че при все растящия му престиж, четенето днес не е „светски фетиш“. Това, разбира се, не е драма. А е повод да се запитаме кои са онези полета на културно производство, в които се произвеждат авторитетните представи за социалния свят. Кои са символните предприемачи на изплуващия архипелаг?
И – казано вече на съвсем бурдийовистки език – какъв е в момента „обменният курс“ между икономическия и културния капитал, в момента, в който полетата на културно производство губят самостоятелността си от пазара, както я губи и свободното време?
И другият сноп въпроси е този за неравенството. Както социологическият модул, така и изследването на професионалните гилдии, свързани с книгата, разкриват перспективи към неравенството в достъпа до културни блага, което обаче често се облича в стигматизиращи стереотипи от типа „ромите не са мотивирани да четат, не са способни на абстрактно мислене“ и т.н. И сякаш наистина: една трета от ромските респонденти в социологическия модул признават, че не са прочели нито една книга през живота си, а 46% са прочели под 10 книги. Само че изследването убедително показва, че това не е немотивираност или нежелание, а е резултат от отказан достъп до културни блага. И че четенето все по-малко се артикулира като културно благо, при което от него отпадат и младите, които по определени теми се държат досущ като непривилегированите групи и 20% от тях без смущение заявяват, че не са прочели нито една цяла книга. Няма изненада в това, че през 2021 г. в последната вълна на социологическия терен 66% от младите (18–30-годишни) казват, че прекарват основната част от свободното си време в интернет, при това мрежата не е място за четене, а за филми, музика, чатене, скролене, гейминг. Интернет и социалните мрежи са преструктурирали рязко активностите в свободното време, четенето става все по-фрагментарно и бриколажно и се прагматизира, а символните предприемачи не го артикулират като високопрестижна културна практика. Накъсо, ако трябва да изброим местата на престиж, местата, където човек трябва да иска да бъде забелязан, библиотеката и книжарницата няма да са в списъка.
Зад свиващия се символен капитал на четенето обаче изследователите не оплакват изгубения златен Гутенбергов век, а виждат очертаващите се контури на нови културни форми и комплекси от практики, които засега все още не са кристализирали в собствена нормативност, различна от радикалното и пулверизиращо демократизиране на „правото на вкус“.
Милена Якимова преподава социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите „София на простолюдието (с тарикатско-български речник)“ (2010), „Как се ражда социален проблем“ (2016), „Страх и пропаганда“ (2022).
Милена Якимова
