23 април – Световен ден на книгата и авторското право
(Фрагменти)
В детството ни двама приятели на брат ми – синове на интелектуалци с богати библиотеки, се състезавали кой ще прочете една книга по-бързо. Избират си някоя сложна и дебела – да речем, 500 страници. Трябвало обаче за доказателство – да я преразкажат на глас. Започват заедно, който пръв свърши, разказва, за да докаже, че я е прочел. Печелел обикновено М. Разказвал той подробно, другият, Д., сверявал с напечатаното. Излизало вярно. Докато се оказало, че малкият М., комуто се падало да избира, предварително е прочел набелязаната книга.
Детска работа. Инфантилно усилие да докажеш себе си, по-бързочетящ си, значи си по-умен и по-знаещ.
Книгата е кауза. Не е състезание по скорочетене. Нито по бързопис, скоропечатане. Дължим ѝ уважение. Ако твърдиш, че докато си пил сутрешното си кафе, си прочел една книга, а до привечерната ти бира си изял с кориците три до пет книги, лъжеш, не уважаваш книгите.
След като книгата е кауза, не трябва само да я величаем. Масово се демонстрира, устно и писмено, културност, интелектуализъм, любов към книгата и четенето. Думи, думи… Ако наистина обичате книгите, защо мълчите за глупостите, с които са пълни безбройно количество книги, художествени и нехудожествени? Хвалебствени „ревюта“ в социалните мрежи, капсулирана критика (положителна!) в едно-две специализирани културни издания. Скука. Направете каузата интересна. Разчовъркайте я. Изкарайте кривиците наяве. Не се подмазвайте на един или друг божем писател или издател, за да вземете някой и друг сребърник, да се попъчите (вижте кой съм аз!) на някоя и друга премиера, за да говорите клишета.
Безброй книги не са истински. Фалшификат са. Въпреки че имат отбелязано издателство, ISBN, че и редактор (понякога). Те са ерзац, имитиращ продукт. Не струват пет пари, независимо от външния си изглед. Подобен евтин заместител дискредитира книгата.
Обожавам романа на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“, вярвам, че четящите тук го познават. Става дума за един свят, в който четенето на книги е забранено, а пожарникарите вместо да гасят пожари, горят книги. Но значително по-късно Бредбъри заявява, че по-голямо престъпление от изгарянето на книги е това те да не бъдат четени. Позволявам си да изразя несъгласие с великия писател. Няма нищо по-страшно от унищожението на книгите, което ни обезпаметява. Но съществуват – отбелязах вече! – безброй глупави книги, безполезни книги (Хосе Луис Борхес, „Вавилонската библиотека“), които не си заслужава да се четат. Те също са памет, не бива да се унищожават: посредствеността, лъжата, манипулацията, безпринципната омраза, антихуманността, нищетата на ума и прочие трябва да се помнят, без да се величаят.
Думи на испанската писателка Ирене Вайехо: „Докато четете тези редове, някъде по света гори библиотека“.
След като толкова величаем книгите – това е проблем. След като толкова защитаваме книгите – това е проблем. След като постоянно афишираме колко обичаме книгите – това е проблем. След като се хвалим колко много сме прочели, какво тъкмо сме прочели, колко е хубаво да се чете, а колко лошо да не се чете – това е проблем. След като броим книгите в библиотеката си, за да обявим количеството им, след като си снимаме книгите в библиотеката и публикуваме резултата в социалните мрежи – това е проблем. Инфантилност, зле прикрит комплекс за малоценност.
Няма да е проблем, ако приемаме книгите като нещо делнично, битово, нормално, иначе казано. Ако четенето на книги е като дишането, храненето, обличането, съня – тогава нямаме проблем. Ако не се изтъкваме като избрани, по-висши, защото – видите ли! – четем книги, ако не се хвалим с това занятие, ние сме нормални хора. Дали някой се хвали, че диша? Изпитва ли гордост от това, че ходи облечен, обут, нахранен?
Не-четенето на книги не е престъпление, да не осъждаме нечетящите. Сред тях, знам от опит, се намират интелигентни хора. Същевременно много невежи хора купуват и четат книги.
Нечетящият едва ли ще заяви с гордост – аз не чета книги. Ако го заяви, значи съществува проблем, който е в нас, четящите. Ние, четящите книги, няма да се увеличим, ако умножаваме хвалбите си и подиграваме нечетящите.
Нечетящи книги е имало винаги. Да не се залъгваме, при социализма също – въпреки евтините цени и пропагандата, че българинът е сред най-четящите хора на планетата. Познавах семейства с библиотеки, прословутите талашитени секции, в които се кипреха нови-новенички количества от т.нар. дефицитни издания. Бяха сложени там не за четене, а за престиж, елемент от общото битово и битийно осредняване на средностатистическия човек.
Не е лошо да си припомним колко усилия се изискваха преди време, за да се снабдиш с хубава книга. Лошите си бяха в книжарниците, прашасваха по рафтовете, никой не ги купуваше, претопяваха ги за вторични суровини. Хубавите – дефицит, опашки, връзки, черен пазар.
При социализма за мнозина четенето и събирането на библиотека беше начин на живот. Така те противодействаха на изолационизма, в който обществото ни беше изпаднало, компенсирайки по този начин липсата на информация за събитията вътре и вън от държавата; самият подбор означаваше критика, оценка на ставащото/неставащото.
Сега придобиването на книга не се нуждае от усилия. Днес цензурата, преследването, дори осъждането заради четене на забранени книги за младите хора звучат като небивалици или като страшни приказки за змейове и върколаци. Подборът на книги сред смайващото им разнообразие обаче е въпрос на усилие.
Четенето на книги, по-точно разбирането им, е благородно усилие на мозъка.
Доста хора и институции са си (само)вменили книгата като кауза. Крещят го с пълно гърло. Постоянно се афишират – аз чета! Ние четем! Четете и вие! Тия, за които книгата наистина е кауза, не се самоизтъкват. Работят за каузата си, често незабелязано. Отговорни са. Пишат, издават, уважават писането и професионалното издаване на книги.
Издателите ни зоват – четете, четете! Казват ни и какво да четем. За издателите е важна продажбата. Затова ни повтарят: купувайте нашите книги. Те са най-хубавите, защото са най-продаваните. Вижте класациите за най-продавани книги на водещите книжарски вериги. Опитайте се да ги анализирате не комерсиално, а естетически. Скръб.
Родният книжен пазар е пренаситен с български автори, но издателствата продължават да се надпреварват да ги публикуват. И с малки изключения критерият за качество все повече ерозира. Издателското търсене на нови заглавия не отговаря на предлагането на добра литература. И се получава задръстване със сивпоток – това, на което навремето се подигравахме… Сивият поток ражда бестселъри.
Въпреки нарастващата продукция от родни автори, „пощенските кутии“ на издателствата се препълват от нови и нови ръкописи. Не могат да им насмогнат. Мнозина от пренебрегнатите прибягват до самопубликуване, самореклама, саморазпространение.
За щастие, сред българските бестселъри се намират и такива, макар и малко, които се съизмерват с високите световни образци – те ни измиват отчасти срама. Мога да дам и дълъг списък от изключително стойностни автори и книги, дело на престижни издателства, спечелили и авторитетни награди, но оставащи вън както от книжарските класации, така и от активния читателски интерес. Прекрасна е книгата на еди кой си, казват от издателството, само че не се продава… Как да назовем такива книги, ако не бутикови.
Пишещите станаха повече от четящите – метафора, разбира се, която обаче се превръща в реалност и заплашва да погълне качествената книга във всичките ѝ възможни разновидности.
Случва ми се четенето на един текст да ми отнеме повече време, отколкото на автора да го напише. Сръчни писатели! Първо публикуват, после пишат.
Анри Матис, „Четяща жена“, 1894 г.
Псевдописателството не е углавно престъпление. И наказанието за една псевдокнига не трябва да бъде бой с пръчки. Вместо това предлагам да бъде налаган трикратен прочит на собствения роман (петкратен, когато е над 500 страници). При по-тежките случаи (над 1000 страници) – да се добавя и трикратно преписване на ръка.
Мога и аз най-сетне да изкарвам пари от книги. Онзи ден слушах как един писател чете от романа си пред публика. Казах си: Аз такъвроман мога да напиша за 15–20 дни. После да го продам. Не на издателство, а на друг писател, който да си тури името и да го продаде на издателство. После – пиша за същото време друг роман. Продавам го. Трети, пети…
Ученият университетски преподавател, дето се бие в гърдите, че е издал куп книги, без всъщност да ги е написал, не е истински. Онзи (онази), дето му/ѝ пишат дисертациите, респективно книгите – и те не са истински. Фалшификати са, плагиати са. Лъжекнигата и лъженауката, обсебили книжовността, са нейно отрицание.
В България най-много се плагиатства в науката. Около нас бъка от „научни“ книги и трудове, които далеч не са кауза, а стъпала към академични степени и длъжности. Такива книги уж си имат всичко: автор, заглавие, копирайт, съдържание, даже рецензенти и редактори, но всъщност са „гугълски“ – така ги бях нарекъл в отдавнашна моя публикация, посветена на модерното плагиатство, употребяващо удобствата на интернет, в частност търсачката Гугъл. В тези квазинаучни книги и „трудове“ нищо не е такова, каквото изглежда; то е виртуално (т.е. крадено), защото е сглобка, пастиш, при това най-бездарен. „Опредметявайки“ в книга присвоеното с copy-paste чуждо съдържание, „гугълите“ си градят (фалшив) АВТОРитет. Тази мимикрия обезценява и дискредитира книгата, превръща я от сериозен, траен творчески и интелектуален продукт в малоценен и малотраен хибрид – „гуглокнига“. Откъдето се пръкват и размножават нейните отрочета: „гуглонауката“, „гуглотитлата“, „гуглозванието“ и пр.
Няма по-нагло създание от плагиатора. В академичния свят това се е превърнало в патология. Освен че е изпечен крадец и лъжец, плагиаторът никога не се признава за виновен. Дори пред очевадната неоспоримост на изобличаващите го факти, той продължава да твърди, че е невинен и обвинява изобличителите си в какви ли не грехове. Заплашва със съд, с възмездие, а на четири очи дори със саморазправа – професионална, дори и физическа. И често тъкмо върху принципните радетели на справедливостта, одързостили се да защитят честта на академичната книга, на научния труд въобще, се стоварват страховитите удари на обединените охранители на лъженауката във всичките ѝ форми. Пишещият тези редове го е изпитал на собствен гръб.
Книгата, казвал съм го неведнъж, е осмото чудо на света. Тя е тяло и дух едновременно. Но е също и стока. Книжното триединство: дух–тяло–стока. Което ще рече, че книгата притежава съдържателна, телесна и стокова страна. Самият издателски бизнес е немислим без това триединство, което осигурява неговото оцеляване и развитие. Ударението тук пада (трябва да пада!) върху всеки от компонентите равностойно, въпреки че издателите преобладаващо го поставят върху последния от тях.
Не съм от хората, които обичат да дават съвети, но като дългогодишен преподавател по книгоиздаване и пишещ човек, ще си позволя съвсем малко дидактика. Книгоиздаването, за разлика от писането, което се извършва в самота, е колективна, екипна дейност. Но двете (писане и издаване на книги) са взаимно свързани, ако не можеш да се изразяваш добре писмено, не ставаш за издател, да не говорим за редактор. На трето място, което може да бъде и първо, и второ, идва четенето, здравото четене. Както и практиката. Добър издател се става с много работа.
