Греди Асса, „Изгорелите книги“, изложба в галерия „София“ на Столична библиотека (23 април – 7 май 2025)  

Известна е фразата от романа на „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков, че „ръкописите не горят“. А горят ли книгите? И случайно ли те горят? Въпрос, който неслучайно си задаваме на 23 април – Световния ден на книгата.

В кратките думи, които Греди Асса написа за своята изложба, се казва, че тя е опит да ни въведе в тайната на един народ – еврейския – и неговата връзка с Книгата. Както е известно, Книгата на еврейския народ, онова, което ние познаваме като Стар Завет, е Книга на Съкровението. А не на Откровението, както Новият завет.

Книга, в която повереното от старозаветния Бог на Мойсей и учениците му, за да не се о-гласи пред недостойни, се пише само със съгласни. Гласните липсват. По тази причина и свитъците на Тората (Петокнижието) се развиват с почит само в синагогата. За да не бъдат осквернени, изгорени или заличени. 

Греди Асса, „Библиотеката“

Може би тъкмо заради това гонените, изгорелите или овъглени книги са дълбинният пласт на тази изложба.

Греди Асса ми сподели, че в неговото усещане картината наподобява книга. Щом тя е завършена, сякаш някаква невидима гилотина пада и я отделя от статива. Тогава картината „зазвучава“ в тайната си, подобно на тайните и непонятни за мнозина прастари иудейски писмена в Книгата на книгите.

В един от хасидските разкази на големия еврейски философ Мартин Бубер откриваме следната история. Докато един от хасидите – ученик на рави Мендел от Коцк – четял Светото Писание, се чули викове. Малко след това в къщата връхлетяла уплашена жена му и извикала, че хамбарът гори, пожарът скоро ще се прехвърли в дървения им дом, а оттам и в съседните домове. С обезумял поглед тя търсела ведрото с вода.

Равинът, без да мръдне от мястото си и без да откъсва поглед от свещения текст, написал в полето: Огънят угасна.

И не след дълго отвън се разнесли гласове, че, о, чудо, пожарът бил стихнал.

Ето как две думи могат да овладеят огъня. Но винаги ли става така?

Иска ми се картините на Греди Асса – надявам се на това – да са такива „писмена“. Да са предусещания и сбъдвания на един свят, в който все по-малко горят книги, а поетите не пишат стиховете си с пепел. Свят, в който войната и жестокостта отстъпват на заден план.

Можем само да се уповаваме „прекрасният слънчев ден“ и синевата на библиотека  Лауренциана, пресъздадени на една от картините на Греди Асса, да не са само сън, а видение наяве.

Греди Асса, „Библиотека Лауренциана“ (поглед отвисоко)

Събрани заедно, тези картини на Греди Асса са тъкмо „моление в багри“ срещу ужаса на всесъжението, за който има и гръцка дума, караща ни да се разтреперим.

Тази дума е Холокост.

Как обаче доброто да победи злото? Как картините-книги или книгите-картини на Греди Асса биха могли да отдалечават надвисналата над света Катастрофа (на еврейски Shoah)?

С това, че ги има. Че измолват от Автора на Книгата, от която произтичат всички останали Книги, Катастрофата да не се превърне в История.

Възможно ли е това? Отговорът, струва ми се, се крие в друг един от хасидските разкази на Мартин Бубер.  

Разказват, пише той, че когато големият равин и мистик Баал Шем Тов (1700–1760) искал Катастрофата да отмине човечеството, той отивал на знайно само от него място, запалвал свещ от добър восък, молил се, докато тя изгори, и Катастрофата отминавала.

После Баал Шем Тов отишъл на небето. Тогава негов ученик, който не знаел мястото, но знаел молитвата, отивал със свещ другаде, молел се, и Катастрофата отминавала.

После – през годините – друг негов последовател, който вече не знаел нито мястото, нито молитвата, просто запалвал свещта от добър восък и пак всичко се разминавало.

Сетне друг равин във времето, който не знаел нито мястото, нито молитвата, не знаел и за свещта, изпявал песен, и пак всичко се разминавало.

Накрая обаче всичко било забравено и Катастрофата дошла. Светът бил в пламъци, хора и книги били превърнати в пепел.

Питам се дали Катастрофата, ако днес са забравени и мястото, и молитвата, и свещта, и песента, не може да бъде спряна с картина? Или – защо не? – с картините от тази изложба?

Греди Асса, Триптих (обгорените книги)

За да не изгарят хора и книги.

Какво е животът ни, пита писателят Ели Визел в романа си „Завещанието на един убит еврейски поет“ (1980), позовайки се отново на Писанието, ако не сянка на птица, мярнала са над земята в бърз полет?

Казано с три думи: животът е картина.

________________________________

Слово, произнесено при откриване на изложбата „Изгорелите книги“ на 23 април – Световния ден на книгата.