Фентъзи

Тогава Господ Бог тури на Каина знак (Бит. 4:15)

В късната вечер подир Лазарова събота, след усилен работен ден и след като бе получил от централния щаб на въоръжените сили съобщение за нанесения (с две ракети Искандер) удар върху украинския град Суми, Негово Светейшество патриарх Кирил Московски се почувства доста уморен и реши да си легне по-рано от обичайното. На следващия ден започваха дългите (и вече уморителни за него) служби на Страстната седмица. Сутринта трябваше да предстоятелства литургията за Вход Господен в Иерусалим, която и тази година щеше да се отслужи в храма на въоръжените сили. Да, в понеделник, вторник и сряда почиваше, но на Велики четвъртък вечерта отново в същия храм бе дългото последование на Дванадесетте Евангелия за Страстите Христови, а после следваха Опелото, среднощната пасхална литургия…

Преди няколко дни бяха уведомили Негово Светейшество, че на утрешната служба възнамерява да присъства самият Владимир Владимирович – вероятно щеше да пристигне по обичая си непосредствено преди Великия вход. Само преди час обаче отново бяха позвънили, за да му съобщят, че след операцията в Суми от съображения за сигурност присъствието на президента се отменя. Патриарх Кирил бе малко огорчен от това, защото вече бе разпоредил на прага на храма да бъде поставена цветна арка, такава да обгражда олтарните двери вътре, а с цветя да бъдат обкичени и куполите над наоса. Така или иначе литургията бе предстояща и той трябваше да се наспи добре преди нея.

… И да, спа дълбоко и общо взето спокойно до малките часове призори, когато му се присъни нещо… много странно. Седеше в лимузината, с която вече бе потеглил към храма (защо толкова рано – наоколо бе все още съвсем тъмно?) когато забеляза, че тя се движи с колите на охраната от двете ѝ страни по някаква доста зловеща и абсолютно пуста улица, която сякаш въобще не беше в Москва. А и всъщност… наистина ли към храма пътуваше в този мрак? Защо нямаше никой, съвсем никой наоколо? Да, сигурно от охраната бяха опразнили пътя и все пак… Не, тук определено имаше нещо друго. От двете страни на улицата стърчаха сгради с разбити фасади, със зеещи прозоречни рамки, обгорени… Тротоарите пред тях бяха покрити с нападала мазилка и тухли, а по-нататък, напред, се виждаха същински руини. По този ли път са решили днес да го закарат до храма? Никога досега не са минавали оттук. А и какво, какво се е случило на тази улица? Докато се взираше недоумяващо в тия изтърбушени сгради, тяхната мрачна редица изведнъж прекъсна и сега отляво пред погледа на Негово Светейшество се разстла градинска поляна, в дъното на която се виждаха пейки, само че отпред, буквално до улицата, той видя да лежат на тревата покрити с одеяла хора. Спяха ли тук или… о, Боже – не, май бяха мъртви, защото бяха покрити целите!

– Къде сме, къде отиваме? – почти извика Негово Светейшество и панически се огледа надясно и наляво към съпровождащите лимузината му коли на охраната. За негова изненада обаче стъклата им бяха станали абсолютно тъмни, направо непрозрачни и дали в тях въобще има някой, не можеше да се разбере.

Патриарх Кирил усети, че тялото му започва да изтръпва, когато изведнъж… сякаш излизайки от тъмната мъгла – от нищото, направо срещу лимузината съзря да се поклаща… магаре! Да, магаре, пристъпващо бавно, а върху него самотен мъж с наведена глава, с нещо като качулка, покриваща лицето му. И – невероятно – както магарето, така и ездачът му вървяха наистина право срещу лимузината на Негово Светейшество…

Шофьорът също се стресна, натисна панически клаксона, после още веднъж – силно, оглушително силно… Мъжът върху магарето обаче въобще не реагира на звука. Продължи да язди бавно, направо срещу колата, без да повдига глава и като че ли изобщо не виждаше и не чуваше каквото и да било наоколо. Бе така вглъбен в себе си, че сякаш въобще не се намираше в това пространство.

Негово светейшество се стъписа: „Спри, спри, Ваня!“ изкрещя на шофьора, без да може да откъсне очи от фигурата насреща. „Какъв е тоя? Кой въобще го е допуснал на пътя ни?“ „Нямам никаква представа, Ваше Светейшество!“ Спирачките изскърцаха и Ваня също ококори очи. „Да стреляме ли, Ваше Светейшество? Имаме стоппатрони.“ „Не знам, дано не се наложи“ – изкряска пак патриархът, продължавайки да гледа ездача пред себе си. Той пък продължи да се движи абсолютно невъзмутимо. Приближи се вече досами бронята на лимузината и сякаш се готвеше да мине… направо през нея. Тя като че ли бе напълно невидима както за него, така и за животното, което бе яхнал. Най-необяснимото за патриарха обаче бе, че макар това наистина да беше просто магаре, яздено от самотен ездач, близостта му до колата вече вдъхваше у Негово Светейшество невероятен ужас.

– Ваня, что будем делать? – отново изкрещя той и паниката му ни най-малко не намаля, виждайки с периферното си зрение, че седящите от двете му страни охранители (в раса) вече изваждат оръжието си и започват…

И ето, в следващия момент стана нещо… невероятно – иззад главата на ездача буквално избликна или не! изригна, избухна огромен рояк от… гълъби. Огромен, невероятно гъст рояк от гълъби – чисто бели, който почти веднага напълно затули предното стъкло на автомобила. Иззад размахващите се крила вече почти престана да се вижда и наведената глава на ездача с магарето. И да, да – тия гълъби бяха наистина неизброимо количество. Негово Светейшество не беше виждал такова нещо никога (или може би… в един много стар и ужасен филм). Сега обаче въобще не можеше да мисли за каквото и да било, защото птиците започнаха да се блъскат с все сила и да удрят с човките си предното стъкло на лимузината, като скриваха всичко отпред. Само след миг седящите вътре усетиха, че блиндираното стъкло започна да трепери, да се тресе и да – сега, ето сега щеше да се пръсне и…

Още по-страшното, което тутакси осъзнаха обаче бе, че то сякаш и изобщо не пречеше на блъскащите се в него птици, защото Негово Светейшество усети вихъра на крилете им вече по самото си лице! Вън или вътре бяха тия гълъби? Ужас! В следващия момент той получи силен, направо зашеметяващ удар от крило върху лицето си, прониза го болка, конвулсивно вдигна длан към удареното място и с още по-голям ужас напипа по челото си… кръв. Прокара ръка надолу и веднага осъзна, че това е рана – дълга, през цялото му чело, до самата вежда… Очите му се разшириха от болката, втренчиха се в налитащите срещу му гълъби и ето, в този момент внезапно съзря… техните очи. Вцепени се напълно: не, това въобще не бяха очи на птици, а нещо друго, нещо смразяващо. Бяха – възможно ли е – широко, широко разтворени и напълно застинали (живи ли или мъртви) очи на… деца! Неподвижно взрени изпод размахващите се крила.

… Малко преди да се събуди с вик от този кошмар, на Негово Светейшество се стори, че отново съзира през страховития рояк ездача на магарето. Вижда го да повдига глава и да поглежда към него с бездънно, бездънно скръбен поглед.

Да, Негово Светейшество почти подскочи от леглото и дори когато окончателно се разбуди тялото му все още бе изтръпнало, а призрачната болка по челото си продължи да усеща поне още десетина минути. „Трябва, на всяка цена трябва да извикам правителствения лекар! – помисли си той с дълбока тревога малко по-късно. Много е възможно нещо да става в организма ми, все пак вече съм на такава възраст, че…“

Христос сред развалините

Към осем часа, когато придружен от охраняващите го духовници слезе внимателно по стълбите и се качи в лимузината, все още се чувстваше замаян, а и се хвана, че с безпокойство се оглежда наляво и надясно към проспекта, по който предвождан от другите охранителни автомобили вече започна да се приближава до храма. Не, слава Богу, навън бе слънчево и всичко наоколо бе както обичайно… Литургията на Входа Господен в Иерусалим протече спокойно въпреки многолюдието в църквата, а пък в следващите четири дни Негово Светейшество наистина се отдаде на дълбока почивка. Умишлено отказа да му се съобщават новините около приключилата операция в Суми, изявленията на генералитета за поразените там висши украински военни и опроверженията на злонамерените приказки в европейските медии за уж тежко пострадалите в града над десет деца, за загиналото вкупом семейство (тръгнало в тоя ден, видиш ли, за църква), за гибелта на някаква си органистка от местната филхармония… „Да, да – както винаги… Нека най-после се съсредоточа в службите за Страстната седмица – от три години насам ми е все по-трудно“.

… Доста по-бодър, на Велики четвъртък привечер Негово Светейшество отново бе в храма на въоръжените сили, заобиколен от многобройния клир и десетките иподякони и четци. С бавен и изразителен глас прочете първото, най-дългото от Дванадесетте Евангелия, а след него, подир полагащото им се благословение, четенето продължиха високопреосвещените митрополити и архиепископи, които му съслужеха в този ден.

След петото Евангелие, както е редът, свещениците, предвождани от носещи високи свещи и кадящи с кадилници дякони, изнесоха големия олтарен кръст с фигурата на Разпнатия Спасител и го поставиха в центъра на наоса. В храма зазвучаха тържествените думи на антифона:

Днес виси на дърво
Този, Който над водите възвиси земята;
С трънен венец се увенчава
Царят на ангелите.
В лъжлива багряница се облича
Този, Който с облаци покрива небето;
Плесница приема
Този, Който в Иордан от грях освободи Адама…

Десетките благочестиви мирянки, покрили главите си с разноцветни шалове и забрадки, скупчени зад ограждението в дъното (от съображение за сигурност, защото и тази вечер бе възможно – така бе съобщено – на службата да се появи Владимир Владимирович) започнаха енергично да се кръстят и да правят поясни поклони; висшите военни чинове, които също бяха строени зад това ограждение застанаха мирно, а неколцината гости от сестрински православни църкви сведоха глави в дълбоко благоговение.

Сега идваше ред на поклонението на Кръста, което трябваше да започне разбира се от Негово Светейшество патриарх Московски и всея Руси. Съпровождан от двете си страни от облечени в светли фелони свещеници (знаеше, че под тях те – пак от съображения за сигурност – са с бронежилетки) Негово Светейшество пристъпи към Разпятието, свали митрата от главата си, положи я върху възглавничката, която му поднесоха и когато достигна до самото подножие спря, прекръсти се бавно и широко, направи поклон (не дълбок – това не би било подобаващо на сана му) и след това вдигна глава към фигурата на Разпнатия.

И ето: в следващия момент изведнъж усети, че му… причернява; нещо сякаш го удари току под сърцето. Дали това не беше вече инфарктът или мозъчният удар, от които толкова се боеше? Олюля се и изпод тъмната пелена пред себе си внезапно видя, че от Кръста го гледа – не, не склонената глава на Спасителя, а… същите, съвсем същите онези широко отворени, неподвижни детски очи, с които в съня си онази нощ бе видял да го прострелват налитащите върху му гълъби. Сега обаче около тях започнаха да се очертават и лица – личицата на истински деца, на много, много деца, някои – о, ужас! – гушнали подгизнали от кръв плюшени играчки, кукли…

Негово Светейшество се олюля отново, панически вдигна ръка, за да затули очите си и в този миг усети, че напипва на челото си… бразда от съсирена кръв – на същото място, на което в оня кошмар бе усетил удара от крилото на гълъба.

Да, тя и сега бе дълга – минаваше през цялото му чело и стигаше досами веждата му.[1]

______________________

[1] Това, което въобще не е фантастично в тази фантастична история е, че на 13 април т. г., т. е. на самия празник Вход Господен в Иерусалим (само тук и умишлено съм отстъпил от реалната хронология) руският агресор порази – да, с две ракети Искандер – украинския град Суми. В резултат загинаха и тежко пострадаха най-малко 132 човека, от които на място бяха убити 2 деца, а още 17 пострадаха тежко. Действително загина и цяло едно семейство – баща, майка и дете. Бе убита и органистката на градската филхармония Елену Когут. Поредното престъпление на Русия бе обилно документирано с кадри, които и в този момент са достъпни в мрежата. Разбира се агресорът и този път отрича извършеното. Оттогава насам бяха обстрелвани и жилищни сгради в Киев и Одеса. Б.а.