Наскоро на ул. „Славянска“, в сърцето на София бе открита новата книжарница „Umberto & Co“. Като прекрачи прага ѝ, човек може да помисли, че се намира в Милано, тъй като вътре го посреща скулптура на самия Умберто Еко със своето неизменно борсалино, седнал зад една маса, разгърнал дебела книга, от която изпълзява птицечовка като препратка към книгата му „Кант и птицечовката“.

Като че ли изведнъж стъпваш в друг свят – свободен, закачлив, привлекателен, в който няма заплаха от война и чужда пропаганда. В това чаровно място се състоя премиерата на новата книга с есета на Умберто Еко, публикувани в рубриката „Кибритчета „Минерва“ между 1990 и 2000 година. В кутийката на тези кибритчета имало място да запишеш на крак някой стих, телефонен номер, изречение или каквото ти хрумне, което си сигурен, че иначе ще забравиш. От тези нахвърляни думи по-късно се раждали прословутите колонки на големия италиански писател, семиотик, медиевист, философ, критик, журналист, библиофил, публикувани в списание „Еспресо“. Есетата и атмосферата в тях бяха представени в изящен дует от доц. Дария Карапеткова и проф. Даниел Вълчев под добронамерения поглед на талантливата скулптура на Борис Борисов, за която се казва, че е единствена в света.

Животът – пълнокръвен, сложен и необясним, но и лековат, недодялан и присмехулен, за това говорят тези есета, които не могат да бъдат сложени под един знаменател, толкова широкомащабни и разнообразни са темите, маркирани върху кибритчетата „Минерва“. Когато пише първата колонка „Каква красива грешка!“ през 1985 г., Еко казва: „Седмичната рубрика е разяждаща. Този път може би ще спра по-рано“. Това ми е познато, защото самата аз също пиша в този формат повече от дванайсет години. Но постоянството се възнаграждава. Ежеседмичните колонки на Умберто Еко по-късно са издадени в няколко сборника и днес ние откриваме в тях палитра от теми – актуални събития, случайни хрумвания, дълбоки размисли, разхвърляни идеи – всичко, което може да се нахвърля върху капачето на едно кибритче, след което да дава духовна храна на милиони читатели. В документалния филм за писателя той неслучайно е наречен „Библиотеката на света“.

Започнах да чета „Кибритчетата „Минерва“ и още второто есе ме накара да се спра и да започна да правя паралели с днешните събития. Есето „Войната, насилието и справедливостта“ е писано през 1991 г. По това време започват военните конфликти в Югославия, довели до нейното разпадане. Вероятно те са предизвикали автора към размисли. Сега от три години в Европа се води много по-мащабна война. Тя беше започната от втората ядрена сила в света, което я прави много по-различна и много по-опасна. Еко започва с въпроса „Съществува ли справедлива война?“. На представянето някой каза като определение, че за победителя справедлива е войната, в която е победил. Със сигурност победителят оценява така спечелената война, но дали е така от позицията на обективната история, на неутралния наблюдател, а и от гледна точка на общочовешките ценности?

Ние знаем правилото, че историята се пише от победителите. Явно от този факт произтича и изказаното мнение, че всяка война е справедлива за победителя. Твърде просто е – победителят налага своето мнение, а победеният няма думата. Да приемем тази позиция означава да признаем правото на силата и нищо друго да не ни интересува. Все пак историята ни показва, че макар това право да доминира, то не е единственото. То е единственото в джунглата, но в човешкото общество не е. Нещо повече – целият човешки живот и цялата човешка история се ръководят от борбата за справедливост, тоест силата да не е единственият фактор, който да определя и налага правилата в обществото. И още – силният да бъде принуден да постъпва справедливо.

Ако справедливостта на една война се определя само според победата, това обезсмисля самата справедливост. Знаем, че историците не боравят с понятието „ако“. Но за писателите това е допустимо. Да си послужим с най-близкия пример. Втората световна война завърши със справедлива победа на Съюзниците. Но войната започна със светкавични победи на Вермахта в цяла Европа. Ако Третият райх беше продължил така до края, дали щяхме да смятаме неговата победа за справедлива?

Днес много хора симпатизират на Русия, защото е по-силна. Убедени са, че съпротивата на Украйна само води до безсмислени жертви. Пренебрегват факта, че защитата на родината се смята от всички народи за висша справедливост. Ако пострадаш в сраженията и ти ампутират краката и ръцете, е тежко, но запазваш човешкото си достойнство и си почитан като герой. Ако си с ампутирана съвест, се превръщаш в обитател на дивата джунгла. Затова нека пак да повторя, че смисълът на цялата човешка история е борбата за справедливост.

А справедливостта не е нищо друго освен да бъде зачетен и защитен слабият. Силният е способен да се защити сам. Но често силата му дава самочувствие да прекрачва граници. Откакто съществува човешка цивилизация, тя се е развивала в посока да поставя морала над силата.

Затова дори войните през последните десетилетия са под някакъв контрол. Човечеството има огромни запаси от ядрено оръжие, но не го използва, забранени са и много други видове оръжия като крайно нехуманни, създадени са всевъзможни системи за контрол и международни организации за решаване на конфликтите с невоенни средства и пр. Днес има студени войни, регионални войни, търговски войни, хибридни войни. У нас има война по пътищата. Те също вземат жертви. Но всички се молим да няма световна война, защото при нея всяка победа би била пирова. Плутарх казва, че след победата си над римляните при Аскулум, епирският цар Пир възкликнал: „Още една такава победа – и ние сме загубени!“. Днес е по-страшно – след такава война няма да има кой да напише историята и да каже на чия страна е била справедливостта.

Не само войните, всяко насилие е зло. Умберто Еко пише: „Не само религиите, които се основават на Божието откровение, но и естественият морал ни казва, че ако някой нападне нас, нашите близки или който и да е невинен и беззащитен човек, ще бъде нормално да реагираме с насилие за премахването на опасността“. На основата на християнството Лев Толстой създава нравственото учение за непротивене на злото чрез насилие. Днес неговата родина се управлява от хора, които нападат чужди страни, като използват дори църквата за военни цели. Човечеството може и да се е придвижило напред в морално отношение, но не цялото човечество.

Благодарна съм на Умберто, че ме подтикна към размисъл върху толкова болезнена тема, която днес прорязва като разлом съвестта на цялото общество. Когато се води война и от двете страни, се пролива кръв. Това е трагично и за двете страни. Но от едната страна кръвта на загиналите попива в родната им земя, която те защитават, а кръвта на другите попива в чужда земя, която те са тръгнали да завладяват. Това определя на чия страна е справедливостта.