„Морската градина“, Софи Бехарано де Голдберг, превод от испански Рада Ганкова, корица Хаби Ел Мааса Гомесна, издателство Lemur, 2025 г.
Разговор със Софи Бехарано де Голдберг, мексиканска писателка от българско-турски произход, за „Морската градина“ – биографичен роман, в който тя разказва историята на своя баща, роден през 1937 г. във Варна, и на своите баба и дядо, които са от еврейски произход, оцеляват във Втората световна война и през 1948 г. емигрират в Мексико.
Поводът за разговора ни е появата на „Морската градина“ на български по-рано този месец, близо пет години след публикуването на романа на испански със заглавие El jardín del mar. Софи Бехарано де Голдберг долетя от Мексико, за да представи романа си пред българската публика в София (15 май), Шумен (16 май) и Варна (17 май). В събитията се включи и Рада Ганкова, преводачката на романа.
Как и кога за първи път научихте за историята на вашите предци?
Когато бях малка, баба ми и дядо ми непрекъснато говореха за войната и за България. Аз слушах, но ми беше трудно да осмисля мащаба на историята и болката. Когато бях на 12 г., един ден се прибрах от еврейското училище, в което учех, беше Международният ден в памет на жертвите на Холокоста, и казах на майка ми: „Мамо, много съм тъжна, защото гледахме документален филм за трудовите лагери“. И тя ми отвърна: „Именно на такова място е бил дядо ти – в трудов лагер“. В онзи момент направих връзката между всички истории, за които бях слушала и които бях изучавала, и историческите факти. Спомням си как, докато обувах обувките си за балет (дълго време бях балерина), казах на майка ми: „Не мога да отида на заниманието днес, тъй като скърбя. Не мога да танцувам, като знам, че това, което видях днес, представя живота на моите баба и дядо и на моя баща“.
Сватбата на София и Ефраим, баба и дядо на Софи Бехарано де Голдберг, Варна, 1934 г.
В това ли се състои силата на литературата – да предлага по-конкретна и по-лична гледна точка към историческите събития и да подтикне читателя да осъзнае, че той също би могъл да се озове в ситуация, сходна с тази на героя на книгата?
Абсолютно! Когато учим за историята като цяло, ние виждаме числа, виждаме милиони хора. Когато се запознаем с историята на конкретен човек, тя достига до сърцето ни. Това е причината да напиша тази книга. През тази лична история аз искам хората да разберат, че ние сме били спасени от българите и че може би те не са си давали сметка, че когато са спасили дядо ми, баба ми и баща ми, те косвено са спасили и мен, въпреки че все още не съм била родена, както и моите деца и внуци.
Но през последните години се появиха редица книги за Холокоста, включително романи, и немалко хора споделят, че им е писнало да слушат за Холокоста. С какво се надявахте да допринесете за обществения разговор по темата, когато започнахте да пишете „Морската градина“?
Въпросът, който повдигате, често се появява в дискусиите в читателски клубове. Хората ми казват, че първоначално не са искали да четат книгата, защото са си мислели, че това е просто поредната книга за Втората световна война, но после са осъзнали това, което аз обичам да казвам, а именно, че книгата е изключителна – не защото аз съм я написала, а защото историята е необичайна. Тази история не е като историите от Полша, Франция, Югославия и т.н., за които сме чували; това е история, за която немного хора са чували, история за българите, които са постъпили правилно, като са възприемали своите съседи като равни. Аз самата съм възпитана в този дух и затова в основата на тази книга стои благодарността. Когато една книга е написана с чувство на благодарност, а не с горчивина, представената в нея история става различна.
Алберто (вляво), баща на Софи Бехарано де Голдберг, заедно с майка си София
и по-малкия си брат Саломон, Варна, 1942 г.
Днес имаме достъп до множество лични истории, което на хартия би трябвало да ни направи по-човечни, но светът продължава да бъде раздиран от конфликти и много хора продължават да мразят други хора. Защо не се учим от историята?
Ние, хората, имаме много къса памет. И това е жалко, тъй като нараняваме други хора, знаейки, че войната не води до нищо добро, че до нищо добро не води и склонността ни да се фокусираме върху различията помежду ни вместо върху сходствата. Това е нещо, на което съм научила децата си. Аз съм наполовина българка и наполовина туркиня, родена в Мексико, и съм омъжена за човек, чиито родители са от Полша и Русия. Само се поставете на мястото на децата ми – те имат достъп до толкова много култури и езици. Аз им казвам: „Вие сте големи късметлии, че разполагате с всички инструменти, които ние ви предоставяме посредством тези различни култури. Трябва да прегърнете всички култури, от които произхождате, да разберете, че това е причината вие да бъдете хората, които сте, и че сте щастливци да бъдете толкова много неща едновременно“.
Каква е ролята на отделния човек в историята? Като че ли често си казваме: „Аз не мога да направя нищо“. Но във вашата книга срещаме хора, които правят и добри, и лоши неща, като есесовеца, който дава бонбон на баща ви.
Размишлявах много върху този въпрос, докато пишех книгата. Говорих със свещеници, равини, философи и психолози в Мексико, тъй като в процеса на писане от този въпрос ми призляваше. Попитах ги: „Защо сме такива?“. Всички ми казаха: „Човек е жесток по природа“. Отказах да приема този отговор. Ако прехвърляме тази мисъл в ума си отново и отново, разбира се, че ще бъдем жестоки. Ако смятаме, че сме добри, и предаваме това послание, в крайна сметка ще бъдем добри. Но трябва да сменим чипа в главата си и да повярваме, че по природа сме добри.
Как бихме могли да го постигнем във време на лесен достъп до фалшиви новини и пропаганда, които подклаждат тъмната страна на нашата природа?
Аз съм наясно, че един човек не може да промени света, но всеки от нас може да промени нечий друг свят. Можем да създадем верига, чрез която всеки да прави по нещо добро за друг човек, който също ще направи нещо добро за друг човек, и т.н. Може би си падам малко идеалистка, но това е единственият начин да променим нещо, за който се сещам.
Как се чувствате, когато четете новините за случващото се в Газа, Украйна и други зони на конфликт?
Едногодишната Софи заедно със своята баба София, майката на Алберто, Мексико, 1961 г.
В „Морската градина“ вие обръщате внимание на още една важна и чувствителна тема – вината на оцелелия, онова коварно чувство, че си оцелял, когато много други са загинали, и следователно имаш дълг, който трябва да изплатиш. В каква степен баща ви е успял да се справи с това чувство през годините?
Баща ми е превъзмогнал това чувство доста успешно. Преди около три години посетихме заедно един читателски клуб и едно младо момиче попита баща ми как е успял да прости за случилото се. Той ѝ каза: „Знаеш ли, животът ми е дал толкова много, че сега вече сме квит“. Според мен това е бил неговият начин на мислене през годините – той се смята за голям късметлия и вярва, че всеки ден трябва да благодари на българския народ, както и че животът е бил благосклонен към него, въпреки че е преживял война като дете. Той е бил много малък и съответно е бил наивен, което по някакъв начин му е помогнало да се съхрани емоционално – нещо, което не е било възможно за баба ми, както знаете от книгата. Възрастният човек може да осъзнае мащаба на жестокостта, докато детето може би разбира една по-малка част от случващото се около него.
Как се стори книгата на баща ви, когато той я прочете?
Доброто и злото съжителстват във всеки от нас. Тази сцена в книгата е много важна. Баща ми си я спомни, когато бях във Варна заедно с него преди 17 години. Той ми беше разказвал за много от нещата, които сте прочели в книгата, но си припомни тази история едва когато отидохме там. Вървяхме към бул. „Мария Луиза“, където баща ми е живял, когато той внезапно спря. Помислих си, че ще припадне. Попитах го какво става и той ми каза: „Случи се точно тук. Спомням си, че офицерът ме повика и майка ми трепереше, защото си мислеше, че той ще ме застреля, а той извади бонбон от джоба си“. Тази случка е перфектен пример за това как един човек е способен да прояви нежност към друг човек и после, може би още същия следобед, да прати друг човек в затвора. Когато за първи път видях кадрите от войната в Украйна по телевизията и чух сирените за бомбардировки, се сетих за историята на баща ми, баба ми и дядо ми и се разтреперих. Постепенно разбрах, че ние сме в състояние да свикнем с мисълта, че някъде там някои хора воюват. Истината е, че в миналото силно критикувах поведението на останалия свят през Втората световна война, задето им е отнело толкова много време да направят нещо, въпреки че са знаели за ужасите, през които хората в Европа са преминавали. Тогава новините са идвали на малки порции и по-бавно, докато днес ние наблюдаваме в реално време как някой бива бомбардиран и въпреки това не предприемаме нищо. Затова днес критикувам нашата пасивност, защото тя е дори по-лоша. Как е възможно да виждаме тези кадри по телевизията и да не правим нищо? Политиката издига бариери. Аз съм убедена, че ако всички решения се вземаха от нас, обикновените хора, щяхме да живеем в по-мирен свят. Той беше впечатлен, но след първия прочит ми се обади и каза: „Преди да дадеш книгата на издателството, трябва да промениш нещо“. Притесних се, че съм допуснала грешка в историческите факти, което не исках да правя, защото аз уважавам читателите си. Но той ми каза: „На тази страница говориш за майка ми по много похотлив начин. Казваш, че тя е имала много тънка талия, което не ми харесва, защото за мен тя не е била сексапилна жена, а моя майка“. В този момент осъзнах, че той все така си спомня за този епизод от живота си от позицията на дете. Днес той е на 88 г., но се чувства като дете, когато говори за този период. Затова написах книгата в първо лице. В началото тръгнах да пиша в трето лице, но до четвъртата глава усетих, че текстът излъчва дистанцираност. Пренаписах го, прочетох го на глас и продължих да пиша в първо лице.
Софи Бехарано де Голдберг с читатели на премиерата на книгата, София, 15 май 2025 г.
Продължавате ли да се надявате, че борбата между доброто и злото ще се развие в положителна посока?
Дано да доживея този момент! Аз съм си свършила работата, като съм образовала своите деца и внуци. Те знаят историята на семейството ни, знаят, че сме преживели война, но също така знаят, че живеем с чувство на благодарност. Не можем да живеем с мисъл за злодеянията в миналото. Трябва да гледаме към бъдещето и да се ръководим от добрите примери.
Какво послание бихте желали да отправите към българите, които ще прочетат това интервю?
Бих искала да им кажа да вярват, че са добри хора, защото аз съм живото доказателство за добрината, сторена в миналото. На представянето на книгата ми в българското посолство в Мексико аз казах на българската посланичка Милена Иванова, че съм благодарна на българския народ, и тя ми отговори: „Просто сме постъпили правилно, в това няма нищо изключително. Всички трябва да правим това, което е правилно“. Ако всички мислехме по този начин и си давахме сметка за сходствата между нас и другите, а не за различията помежду ни, днес нямаше да имаме конфликтите в Газа, Украйна, Сирия… Затова вечно ще бъда благодарна на българския народ.
