Сезон 2 на The Last of Us е урок по това как високите очаквания и силната изходна база не гарантират нищо. Без уважение към публиката, без вярност към духа на историята и без смирение пред изкуството на разказа, получаваме не шедьовър, а блестящо опакована скука.
The Last of Us беше събитие. Първият сезон – въпреки критики и полемики – донесе на HBO златна мина от рейтинг, аплодисменти и зрителски възторг. Но когато прахът от зомбитата утихна и на сцената излезе вторият сезон, на зрителите им се прииска вместо мъхести гъбични спори да вдишат свеж въздух. Да си кажем направо: сезон 2 на The Last of Us е не просто разочарование – той е крах на художествено, драматургично и идейно равнище, при това обвит в самодоволна телевизионна поза, която се взема твърде насериозно.
Първият сериозен проблем е темпото. След убийството на Джоел – твърде рано, твърде неаргументирано, твърде тенденциозно – сериалът изглежда изпада в летаргия. Като зомби с ампутиран крак, той се влачи от сцена на сцена, опитвайки се да изстиска емоция от празнотата. Ели, вместо да се развие като пълнокръвен герой, се превръща в пост-апокалиптична певица, която свири на китара с гневен поглед, докато около нея се случват насилено драматизирани събития. Цели сцени се губят в музикални паузи, които сякаш искат да кажат: “Гледайте ни колко сме дълбоки!” – но ефектът е обратен. Зрителят се чувства измамен, сякаш се е озовал на концерт вместо в разказ.
Актьорската игра на Бела Рамзи, макар и хвалена в първия сезон за смелост и енергия, тук се пропуква. Липсва психологическа нюансировка, липсва вътрешна мотивация. Ели е просто съвкупност от реакции – яд, мрак, лека нежност, пак яд. Когато тя е централният персонаж, всяка празнина в образа ѝ се разширява като черна дупка и засмуква всички останали герои – които, между другото, също са лишени от особен живот. Вместо реални личности в реален конфликт, получаваме брошура с послания, изиграна с полуотворени очи и пресилени сълзи.
Сценаристите изглежда са се отдали на друг приоритет – не да разказват история, а да я оформят в социален манифест. В този сезон се наблюдава пълно изместване на фокуса от наратив към идеология. Почти всяка сюжетна нишка е натоварена с морализаторска функция. В стремежа си да бъдат “представителни” и “смели”, създателите на сериала са забравили, че добрата драма не проповядва – тя разказва. Вместо това The Last of Us се превръща в черно-бяла притча, където символите са по-важни от хората. Сякаш героите вече не съществуват, за да преживяват или търсят нещо – те са ходещи табели, които демонстрират политически правилни послания.
Не по-малко обезсърчаващо е визуалното решение. Светът на играта беше мрачен, напрегнат, гнил. Светът на сериала е… туристическа атракция. Сиатъл – градът, в който се развива голяма част от действието – е превърнат в сцена от тематичен парк, където разрухата изглежда като фонов декор, а не като реална заплаха. Атмосферата на ужас и несигурност е заменена от естетически постановки. Апокалипсисът, както изглежда, вече има арт-директор.
Не е изненадващо, че въпреки критическата любов, потребителските оценки са по-скоро унизителни. Докато Rotten Tomatoes дава втория сезон на сериала над 95% от критици, публиката му дава едва 43%. В Metacritic разликата е още по-драматична – от 81/100 сред критиците до едва 3.7/10 сред потребителите. Хората не са слепи. Те усещат, когато нещо се опитва да ги поучава, вместо да ги въвлече. Те усещат, когато драмата е изкуствена, когато конфликтът е манипулиран, когато сълзите са поръчкови.
Вместо продължение на култовата история, сериалът предлага адаптация на адаптацията – разказ, който вече не знае какво иска да бъде. Уж е драма, но звучи като проповед. Уж е екшън, но е забавен до беззвучие. Уж е за хора, но героите са едноизмерни. И най-лошото – уж е за зрителя, а всъщност е за самодоволните усмивки в екипа, които си казват: “Показахме им как се прави!”
Сезон 2 на The Last of Us е урок по това как високите очаквания и силната изходна база не гарантират нищо. Без уважение към публиката, без вярност към духа на историята и без смирение пред изкуството на разказа, получаваме не шедьовър, а блестящо опакована скука. И колкото и да я лакират с китари, слогани и постинстаграмна меланхолия, отдолу си остава едно – празнота.
