С изкуствоведите Чавдар Попов и Филип Зидаров и куратора Радослав Симеонов разговаря Тони Николов

 

 

Съюзът на българските художници възобнови традиционната Национална изложба „Рисунка и малка пластика“ (2 май–28 май 2025 г. в галерията на ул. „Шипка“ 6). В изложбата участват както членове на СБХ, така и професионални художници, които не членуват в Съюза. Жури, утвърдено от УС на СБХ, селекционира творбите на 139 участници.  

Национална изложба „Рисунка и малка пластика“ не е имало от 10 години, което превръща сегашната изложба в сериозно предизвикателство. Какви бяха принципите и идеите, от които се ръководехте като куратор?

Радослав Симеонов: Първо искам да уточня, че в случая куратор е съвсем условно название, защото изложбата е в по-отворен формат и не подлежи на по-строго „куриране“. Наистина десетгодишната липса на такава национална изложба натрупа вакуум, което пролича съвсем ясно преди малко повече от година. Тогава на заседание на ръководството на фондация „Поддържане на изкуството в България“ обмисляхме какви проекти е най-добре да подкрепим, кои са важните проекти за СБХ и реализацията на колегите. Тръгна идеята за нещо по-камерно, по-локално в областта на рисунката, но същевременно се появиха изложбите на рисунки на улица „Самуил“, после и други подобни изяви. Това съвсем ясно показа, че трябва да се направи една изложба в по-широк формат, с по-отворена бленда, за да видим какво се случва.

Затова и статутът бе доста отворен, с едно-единствено ограничение: рисунката да не е релеф, да не е обект, прецеденти, с каквито сме се сблъсквали през последните издания преди 10 години, които обаче не се вписваха в традиционното разбиране за рисунка. Формулирахме някои конкретни изисквания с идеята да видим докъде могат да се отворят границите, дали това може да се подкрепи, или няма да се приеме добре. Едното бе допускането на работи със суха игла, което не се смята за традиционно, но има прецеденти от предишните издания. Другото, което вече е новост, това е дигиталният принт. В случая не става дума за генерирани дигитални изображения, а за ръчна работа с таблета, точно както художникът рисува на хартията, което дава съвременната възможност за публикуване в електронна среда, или пък художникът да го разпечата в традиционен вид върху хартия.

Въпрос към двамата изкуствоведи. Какви посоки откроявате вие в тази изложба? Не е ли тя твърде всеобхватна, не са ли твърде много изложените творби?

Чавдар Попов: Безусловно изложбата е изключително мащабна, твърде обемна. От една страна, това е добре, тъй като по този начин зрителите могат да се запознаят с множество автори, някои от тях са по-малко известни. От друга страна, по тази причина изложбата е доста трудна за анализ. По всяка вероятност дори е почти невъзможно подобна експозиция да се анализира като цяло, да се търсят и открояват някакви тенденции, още по-малко пък водещи насоки.

Ако се върнем назад, в епохата преди 1989 година, тогава също имаше подобна периодична изложба на рисунка и малка пластика. Двете изкуства – рисунка и малка пластика – съжителстват органично помежду си и това е общопризнато.

Тогава онези изложби играеха някак ролята на своеобразен контрапункт на тематизма, залял художествения ни живот с многобройните общи художествени изложби (ОХИ). По това време се считаше, че рисунката и малката пластика дават възможност за по-личностна, по-свободна изява на художника, необременена откъм определени идеологически императиви.

Но трябва да имаме предвид, че в онази епоха контекстът беше различен. Сега пред нас е изложба, съдържаща огромен брой произведения, като водещият момент е индивидуалната изява.

И тук съзирам едно противоречие. Като казвам противоречие, нямам предвид това да го квалифицираме непременно със знак плюс или минус. Противоречията могат да бъдат и като правило са градивни. Става дума, от една страна, за това, че в съвременното изкуство авторите легитимно и напълно естествено считат себе си за освободени от всякакъв род принуда, цензура, конвенционални изисквания и т.н. Този порив към свобода, разбира се, достига и до екстремност и дори до абсурдизъм, но това е друга тема. Тази изискуема и желана свобода често приема формата на стремеж към преодоляване на границите, на родовите белези и на спецификите на отделните форми на изкуство.

От друга страна, самият факт, че говорим за рисунка и за малка пластика, вече предполага принадлежност към определени дялове на пластическите изкуства, които притежават своята специфична характеристика, своята собствена природа. Как в случая се съчетават едното и другото? Ето за мен това е основният въпрос. Защото, както Радослав Симеонов спомена, колкото и да се разширяват териториите, формите на изява, областите и сферите на рисунката, все пак има някакви родови белези, някакви граници, някакви родови особености.

В миналото рисунката е била най-интимната, най-непосредствената форма на самоизява на автора, при която водещи моменти са спонтанността и импровизационното начало. И разбира се, контактът с натурата. Тук, на тази изложба, това вече не е така.

Пак повтарям – не казвам, че това е добро или лошо, но това е обща тенденция, която предполага изследване на причините. Има отдалечаване от първоначалната идея за рисунка, която в повечето случаи се схваща сега като уникална форма, а не като терен за спонтанна, лична импровизация, самоизява. Имаме завършени произведения, които само по материалния си носител могат да бъдат отличени от картината.

Това е най-съществената тенденция, ако трябва въобще да говорим за тенденции в рисунката. Що се отнася до малката пластика, там по същия начин имаме сякаш взаимно преплитане или дифузия между различни материали и различни технологии. В миналото, доколкото си спомням, идеята при малката пластика беше да се избегне традиционната жанрова номенклатура, в рамките на която се развиваше нашето изкуство през соцпериода, да се даде възможност за разгръщане на по-разнообразни нефигуративни тенденции, отличаващи се с по-голяма степен на условност. Което вече не е нито актуално, нито пък има особено някакво значение за днешния автор и за днешния зрител.

Така че на изложбата имаме огромно разнообразие от различни индивидуални възгледи и прояви. Всеки може да отличи за себе си творби или автори, които представляват интерес за него, но за общи насоки или за водещи тенденции не бихме могли да говорим.

Една такава изложба освен всичко друго играе и ролята на салон. От салони очевидно има нужда, въпреки че това е една форма, която се счита за архаична, отживяла времето си. При все това очевидно художниците в България, както и навсякъде по света, имат необходимост да се огледат взаимно, да си сверят часовниците. И от информацията, която дава подобен салон, все пак да се направят известни съпоставки, в което е и смисълът на салона. Така че колкото и да е натоварена, колкото и да е претрупана тази изложба, тя при все това има своите оправдания. И мисля, че това е основното.

 

 

 

Щом тенденцията е в мащаба и дори в претрупаността, можем ли да твърдим след тази изложба, че разделянето на рисунка от малка пластика е вече необходимост?

Филип Зидаров: Аз бих поставил въпросите малко по-различно. От една страна, имаме изложбата като факт, като организация, като събитие, от друга страна, е онова, което тя съдържа. Вече се спомена, че тази изложба се урежда след десетгодишна пауза, тя е нещо като възраждане на онази знаменита в исторически план ОХИ „Рисунка и малка пластика“. И мисля, че това е част от носталгията на обществото в най-различни области – и политически, и емоционални, като някаква социална необходимост вероятно. Навремето общите изложби бяха почти единствената възможност за редовно творческо присъствие за по-голямата част от гилдията. Като организирана форма на художествения живот у нас и като аспект на традицията на салона като форма на изява. До момента, в който стана възможно и привлекателно да се прилага и принципът на т.нар. кураторство.

В тази връзка нещата започнаха да се объркват заради смесването на тези два подхода. Преди малко се отбеляза, че официалният „куратор“ на настоящата експозиция де факто не е точно куратор. Това е изложба, в която едно могъщо жури от 13 човека е преценявало и приемало всичко онова, което сега е в залата. Статутът за мен е доста разтеглив. От една страна, според публикувания статут до участие се допуска едва ли не всеки, който си плати определената такса, а пък членове на СБХ участват „по право“. Това смесване пообърква нещата. При такъв странен формат е неизбежно, а в случая съвсем явно се получава така, че една четвърт или може би една трета от творбите просто нямат място в изложбата. И професионално, и естетически, което би се избегнало, ако избираше не многобройно жури, а овластен куратор или по-скоро селектор, определящ облика и състава на изложбата. Но в случая очевидно тази хипотеза остава само теория.

Другото е, че според мен изложбата малко неправилно е назована „Рисунка и малка пластика“, дори и като омаж (дан) към някогашното ОХИ. Аз бих я нарекъл „Малка пластика и всичко останало“. Независимо че част от колегията упорито продължава да поддържа спорната теза, че всичко нарисувано било рисунка, няма да се уморя да повтарям, че това не е така, най-малкото в професионален план. Може да се каже, че тук чистата, истинската рисунка едва ли достига 10–15% от представените работи. Твърдението, че всичко е рисунка, защото е рисуване, принизява, вулгаризира историята и смисъла на рисунката като жанр. Заболява ме сърцето, когато виждам „рисунки“ върху платно с масло или акрил, фактури, полихромия, смесени техники, колаж и дори – Боже опази – принтове, печатна графика, тираж, илюстрации, творби, правени на таблет. Всичко онова, което просто НЕ Е рисунка.

Рисунката, скъпи колеги, е само едно. Тя е според популярното си определение директната връзка между емоцията на художника и белия лист. В истинската, спонтанната рисунка няма подготовка, няма мисъл, няма задача. Тя е онова, от което евентуално ще произлязат и ще се развият всички тези неща. Затова такава рисунка най-напред е и въпрос на техника. За да остане такава, белег на рисунката е, че тя се изпълнява само (или главно) в един материал – молив, туш или друго, но едно. И не може да остане такава, ако е смесена техника. Не може да е някаква сложна и завършена форма на дълъг творчески процес. Защото се загубва както интимността, така и спонтанността ѝ. Дори бих разграничил скицата в какъвто и да е материал, включително масло, от рисунката. Нито пък е редно в понятието да се впишат етапите от създаването на илюстрации. Разбира се, на горните тези обичайно се опонира с обвинението, че са ограничителни и опростенчески или че трябвало да се „предефинира разбирането за рисунка“. Ала запазването на елементи на пуризъм в изкуството са не само важни и определящи, но и белег на професионализъм.

При малката пластика в изложбата подобен проблем не се генерира. Показаните произведения действително се вписват в терминологията и там претенциите могат да се търсят основно около художествените качества на отделните творби. Наред с немалкото добри и много добри работи, блендата на допустимост според мен е била по-широко отворена, отколкото една прецизна селекция би допуснала.

Но прави впечатление, че тъкмо при скулпторите рисунката е най-истинска, явно при тях творческият генезис на пластиката преминава през естествената спонтанност на общуването с белия лист.

Синтезирано, тази изложба само частично покрива своето название и намерение.

И ще повторя, че за мен е издевателство и кощунствено към категорията изкуство да се приема, че компютърни визуализации или принтове могат да бъдат обект на изящното изкуство. Вътрешното ми убеждение се бунтува срещу това. Но за да са доволни и щастливи и онези, които ще останат на противното мнение, винаги могат да организират експозиции, чиито граници и обекти да са смесените техники или компютърно генерираната образност. 

Ето защо отново връщам към въпроса не трябва ли да се раздели рисунката от малката пластика? Може би това е част от проблема?

Филип Зидаров: Не, това дори престава да бъде част от проблема. В случая нещата са по-дълбоки и са свързани точно с много объркващата комбинация между носталгия и търсене на някакви форми; между това и едните, и другите да са доволни; между това публиката да може да разбира всичко без усилия и без интелектуално усилие; между това нещо да се представя за естетика, без да е чак толкова естетично, или да е майсторско, без да е толкова майсторско.

Натрупаха се много въпроси към куратора на изложбата: първо, заради идеята за салона, която предполага съвместяване и еклектика; второ, заради заличените граници на рисунката, в която нахлуват акрилът, маслото и дигиталните принтове.

Радослав Симеонов: Както казах, изложбата е максимално отворена. Това е обусловено от дългата липса на подобна изложба – да видим какво ще излезе, какво ще поднесе колегията. Това е смисълът на отворените граници. Да видим дали колегията ги припознава, дали могат да бъдат легитимни в бъдеще. Действително много въпроси.

Аз пак ще се върна на темата с принта. Има разлика между компютърно генерирания принт и рисуването на таблет. Това е въпрос на съвсем различни програми, на съвсем различна употреба на технологията. В статута беше описано всичко, имаше го изискването за упоменаване на програмите и техниката, точно както това се прави при графичните изложби. За съжаление, някои от колегите тук не спазиха тези изисквания. Може би традиционно не обичаме да четем регламентите. Действително има забежки в този смисъл. Реши се те да бъдат допуснати, така или иначе, не са повече от 1% от изложбата.

В диспути, които водих и в мрежата, колегите ме питат какво ще правим, ако на следваща изложба тези работи са пет или десет пъти повече, какво става с границите на рисунката? Отговорът е в конкретния статут на всяка конкретна изложба.

Затова този разговор е много ценен. Тези пробиви тук – в положителен или отрицателен смисъл – също са много ценни, защото задават утрешния ден, каква ще е нашата рефлексия тогава. И в този смисъл един бъдещ екип ще може да сложи по-твърди граници.

Самото жури, награждавайки, дава един точен адрес. Какво се счита за чиста рисунка? Неслучайно награденият и повечето от номинираните автори са тези, изложили едни  непреднамерени творби. Въпреки това виждаме, че преобладаващото търсене е по-друго. Как сега да се адресира този стремеж на колегията? В случая имаме тази изложба. Утре може да е един по-затворен формат.

Чистият пуризъм, за който спомена Филип Зидаров, това за мен е крайната точка. Оттук насетне се случват някакви неща. Те могат да се приемат, могат и да не се приемат, въпрос на доказване във времето. Както виждаме, има и съпротива.

В този смисъл изложбата е ценна точно с тази полемичност, с всичките рискове, които носи. Това все пак е обща изложба, която иска да обхване повече автори. Това не е салонът на избраните. Не е нещо елитарно, към което няма нищо лошо да се стремим.

 

 

 

Критиката беше в обратната посока – че това е салон, в който всички са допуснати.

Радослав Симеонов: Не е и салон, в който всички са допуснати. Имаме неприети заявки, не харесвам изразът „отхвърлени“. Тук може би визираме различни неща. Това не е „Есенния салон на Академията“ или в отговор „Салонът на отхвърлените“. Твърдението, че всеки, който си е платил, е допуснат, не отговаря на истината. В статута ясно пише, че таксата за участие е за не-членове и не се връща при „отхвърляне“, а членовете трябва да са с платен членски внос.

Това, което имаме тук, е опит, след дълга пауза, за поглед към днешното състояние на обявения предмет на изложбата. Наименованието на изложбата е израз както на намерението, така и на това, което сме получили като отговор от колегията.

Филип Зидаров: Нещо, което държа да уточня: дилемата не е елитарно и не-елитарно. Тази дилема се преекспонира в отрицателен смисъл и заради някаква фалшива демократичност, размиваща художествените стойности. А точно това се получава с масовото журиране. Аз пледирам не толкова за елитарност на избора, колкото за „елитарност“ на селектора. Защото тогава вече може да бъде предлаган всякакъв акцент, който да бъде изследван чрез експозицията. Иначе съм съгласен относно полезността на такива изложби. Те предлагат реален поглед върху възможностите и моментната ситуация на художествената сцена.

Щом границите на рисунката се заличават, това означава ли, че в дигиталността се заличават и възможностите за открояването на каквито и да е посоки?

Чавдар Попов:  Действително, както вече отбелязах, има едно противоречие между желанието за самоизява и специфичността на рисунката, на родовите ѝ характеристики. Това противоречие се базира върху факта, че съвременният художник поначало иска да преодолява, да „трансцендира“ бариери и граници. В същото време изкуствата, с които ние се занимаваме – живопис, графика, скулптура, рисунка – имат определени константни, конвенционални признаци. При условие че тези признаци се ревизират или се отменят, се озоваваме в ситуация вече да говорим за нещо друго, което не е нито рисунка, нито малка пластика. А какво тогава? И когато говорим за дигитални форми, безспорно това вече преминава отвъд специфичните родови характеристики на рисунката. При това рисунката предполага уникатна форма.

Ще повторя, че за мен рисунката е най-спонтанната, импровизационна форма на лично, субективно себеизразяване на художника, пък бил той и „визуален артист“, както напоследък се казва. Тук виждаме много произведения, в които се измества центърът на тежестта. Това са самостоятелни картини с молив или с други материали. Няма нищо лошо, но това рисунки ли са?

От друга страна, ако се съгласим, че тази изложба е тип салон и че не е кураторска визия в приетия смисъл на думата, то очевидно тя няма как да избегне от това многообразие. Съответно имаме различни равнища на индивидуални представяния, от високия професионализъм до почти дилетантското ниво. Става дума за отворена изложба, тук няма как да има строго селектиране, всичко зависи от регламента и от възприетите критерии. Това е изконно противоречие, което на този етап няма решение.

Съвременното изкуство все по-решително и категорично скъсва с една от изначалните си точки и импулси на творческо захранване – натурата. А в основата на рисунката по принцип все пак е диалогът с натурата

Филип Зидаров: Няма ли нефигуративна рисунка?

Чавдар Попов: Има, разбира се. В генетичен план обаче рисунката има като отправна точка натурата, природата, човешката фигура и т.н. Доказва го развитието на самата рисунка – пътищата, по които тя става самостоятелна форма. А именно – във формите на ескиза, на подготвителната рисунка, на етюда, проучванията на формите и т.н. Естествено, че днес вече не е така и поради тази причина връзката с натурата вече не съществува, поне не в онази степен, в която е било някога.

Чавдар Попов формулира тук една важна теза – съвременното изкуство е много еклектично в същността си, дори твърде еклектично в сливане на видовете и на жанровете. Може би оттук идва проблемът, над който си блъскаме главите?

Филип Зидаров: Не мисля, че това е проблемът. Но искам първо да привлека вниманието ви върху разликата между рисунка и скица. Защото скицата, поне в моето усещане, е онзи мисловен момент на подготовката за ново произведение. Докато рисунката е лишена от мисъл. Рисунката е натоварена само с емоция, рисунката е онова, което ръката сама прави. Съвсем съзнателно стеснявам нещата в един фокус, но мисля, че точно там е най-ценната ѝ част. А в съвременното изкуство всякакви  граници не само се нарушават, но съвсем съзнателно се смесват нещата, търси се нова мая. Но това е вече друг важен разговор, друга голяма тема.

Радослав Симеонов: За мен е интересно да срещна тези два погледа – селекцията и подредбата. Намирам за положително, че посредством подреждането заедно заживяха произведения с различен дух и концепция. Колкото до рисунката, има различни видове рисунка, които се определят дори само от предназначението на рисунката и върху които няма да се спирам сега. Трудно е да заключим цялата тази територия в една крайна точка, особено в тази на жеста или изразяването само на пластично намерение.

Преди малко се очерта един възможен изход – отделяне на рисунка от малка пластика, а второто е – силно кураторски проекти и тематични изложби.

Чавдар Попов: Аз съм малко скептичен и резервиран към всякакви мащабни форми на представяне на визуално-пластическите изкуства. Не е само в случая, но и по отношение на всякакви биеналета, триеналета и т.н., както и на огромните салони и панаири. Ние и без това сме претоварени с визуална информация, а когато човек се опитва да разглежда подобна експозиция, той по начало не може да отдели нито достатъчно време, нито достатъчно внимание на отделните автори и творби. Тук-там нещо ще види, но ще пропусне много неща. Затова съм привърженик на по-камерните, на по-стегнатите и сравнително по-малко обемните форми. От тази гледна точка може би не е безсмислено да се отдели малката пластика и рисунката и да се направи това, което Филип Зидаров подсказа – изложба на малка пластика с рисунки на авторите, които представят своите творби. Това би било по-интересно и по-продуктивно. Еклектиката невинаги е със знак плюс или минус, но тя обикновено разсейва вниманието.

Силно кураторство и селекционерство, ясен проект, един човек да определя и съответно да носи отговорността.

Филип Зидаров: Да, такива са вариантите. И тъй като говорим за салона и за смисъла на салона – наистина художниците трябва да има къде да излагат, как иначе да разберем какво е общото ниво. Но винаги това е за сметка на качеството, дори на качеството на идеята. 

Спомням си как през 80-те години в София беше дошъл великият художествен критик Пиер Рестани, създателят на „Новия реализъм“, един от водещите истински куратори. В заседателната зала на „Шипка 6“ имаше тържествено събрание, на което тогавашният шеф на външната политика на СБХ Димитър Остоич обясняваше успехите на българското изкуство – „Ето ние сега в Есенния салон…“. На което Пиер Рестани деликатно изрече: „Аз не бих се хвалил с Есенния салон, в Париж по-лошо от това няма…“

Та проблемът ни е с нивото на салона… Затова идеята за селектирането трябва да лежи върху някакъв избран принцип – кураторски или селекторски, възможно е конкретният резултат да се окаже спорен или дори трагичен, но пък то ще е лична авторска интерпретация на конкретна артистична идея или тема… И това се превръща в част от процесите, социализиращи събитията в изкуството.

 

 

 

Радослав Симеонов: Неправилният прочит „всеки да е доволен“ абсолютно не е верен, такъв разговор не е съществувал. Но резултатът е такъв. Искахме да вкараме максимум неща, за да видим за тези десет години какво се случва, и то съвсем съзнателно. Тук аз поемам отговорността, тук няма криене.

Аз виждам хляб в тази еклектичност, в това рисково представяне с всичките  му несъвършенства. Вижте, че дори е основа на разговора, който водим в момента. Ако нямаше такъв резултат, нямаше да го има и този разговор. За себе си съм кръстил тази изложба „Гласът на народа“. Това е абсолютен противовес на контролираните кураторски проекти. Тук процесът е съвсем различен и аз стоя зад него. Изложбата решава своите задачи, както съм ги виждал, затова говоря за неелитарност. Има големи автори, има по-различни автори. Целият този рисков свят, това е като стихията на живота.

За да обобщим: нека да има „есенен“ или „пролетен“ салон, може би не през 10 години, а през 3 или 5 години, за да дава по-ясна идея за развитието на рисунката и на малката пластика. Но заедно с това да го има и другото – силното кураторство, за което настоя Филип Зидаров, с тези разрези на настоящето. И двете неща да се съвместяват, нали така?

Чавдар Попов: Напълно е възможно, но това са два различни потока, два различни подхода, които трябва да имат място.

Филип Зидаров: Искам пак да подчертая разликата между куратор и селектор. Селекторът може и да не е куратор. Кураторът е по-култивирана практика на канализиране и визуализиране на артистични идеи, често отиващи отвъд конкретния автор и творчество, докато селектор е избирателен принцип въз основа на личен критерий. Журирането винаги предполага различни мнения. Изборът на селектора защитава своята визия.

Какви обаче са поуките от „колективното кураторство“?

Радослав  Симеонов: Тази изява трябва да продължи. Всяка година би било прекалено. Може би едно биенале, което да се издигне като ниво, да се формулират по-ограничаващи, по-взискателни критерии. Когато изложбата стане редовна, това може да се случи. Сега в статута нямаме описани смислови и естетически критерии, има само технически, и това е търсено съвсем съзнателно. В никакъв случай тази изложба не трябва да се превръща в строг кураторски проект.

СБХ е нашият форум, който нито една частна галерия не може да обхване и смели. Точно тук е мястото да се реализират общите изложби с всичките им рискове и в противовес на кураторските. В крайна сметка така се стремим и да удовлетворим правото на всичките ни членове на видимо участие в художествения ни живот. От тези изложби тръгват и заявките на много млади колеги за публична изява, за бъдещо членство и приобщаване към художническата общност, също и за творческа реализация.

Чавдар Попов е изкуствовед. Професор в Националната художествена академия, доктор на изкуствознанието. Работи в областта на изследването на изкуството на ХХ век, на теорията на визуално-пластичните изкуства и на методологичните проблеми на изкуствознанието. Сред книгите му са: „Съвременна живопис в НХГ“ (1980), „Българската живопис 1878–1978“ (1981), „Тоталитарното изкуство. Идеология. Организация. Практика“ (2002), „Постмодернизмът и българското изкуство от 80-те и 90-те години на ХХ век“ (2009), „Изкуството: теория и история“ (2025). Публикувал е над 400 студии, статии и материали в различни периодични издания и каталози в България и в чужбина. Куратор на изложби на съвременно българско изкуство в редица страни (Сърбия, Полша, Русия, Македония, Йемен, Румъния, Германия, Китай, Кипър, Бразилия, Алжир, ОАЕ, Ангола, Франция, Мароко, Холандия, Англия).

Филип Зидapoв e изкуствовед. Cпeциaлизиpaл е в CAЩ и Beлиĸoбpитaния. B ĸpaя нa 80-тe е в основата на eмблeмaтичнaтa гpyпa „Градът“. Meниджъp нa гaлepия „Xeмyc“ (1986–1988), ĸyлтypнo aтaшe във Baшингтoн (1991–1992). Диpeĸтop нa Coфийcĸaтa гpaдcĸa xyдoжecтвeнa гaлepия (1996–2002). Πpeз пocлeднитe години е нeзaвиcим ĸpитиĸ, ĸypaтop и apт eĸcпepт.

 

 

Радослав Симеонов е скулптор, старши преподавател в катедра „Рисуване“ в Националната художествена академия. Член на секция „Скулптура“ и на Управителния съвет на СБХ.